Един от първичните човешки инстинкти е способността ни да обичаме. За да обичаш, не е нужно да бъдеш обичан. Без да се усещаме казваме: „Обичам да се разхождам в планината”, „Обичам да плувам”, “Обичам да слушам еди-каква-си музика и да чета еди-какви-си книги”… Казваме го без да се замисляме и без да се чувстваме задължени към планината, морето, музиката и книгите. И без да очакваме и те да ни обичат, нали? По-чувствителните от нас дори казват „Влюбен съм в небето”, „Влюбен съм в облаците”…, но също не очакват взаимност.
Когато видите лъчезарен човек насреща си, вие несъзнателно се усмихвате, може би малко му завиждате, защото си давате сметка, че в момента той вероятно е влюбен, а вие не сте, но дори и за миг не ви минава през ума, че този човек ви се усмихва и се държи с вас добре, защото очаква от вас да го обичате, нали? Това е, защото наистина не е нужно да си обичан, за да обичаш. Разбира се, ако си обичан в момента, обичаш още по-силно. Вероятно някой ще каже, че не може да обича някого просто така, без и този някой да го обича. Но аз не говоря конкретно за обичта към човек, а за обичта като цяло и към всичко. Пък и ако всеки разсъждава така, тогава кой ще започне пръв?
Когато видите влюбен човек, го разпознавате веднага. Влюбените хора си личат отдалеч по леко отнесените си физиономии, по усмихнатите си лица, по настроението, което излъчват, по положителната енергия, която струи от тях. Влюбените хора привличат останалите към себе си по някакъв загадъчен и непонятен начин. Те са като слънца, които греят и топлят навред, без да очакват същото от никой друг. Те просто дават. Това е възможно, благодарение на способността ни да обичаме, заради самото чувство, че обичаме.
Обичайки, човек задоволява вътрешната си потребност от щастие – това е чувството на топлина, пълнота, полезност и удовлетвореност, което те изпълва, когато отдаваш обичта си на някого/нещо.
Обичта е един от компонентите на положителната енергия. Способността ни да обичаме може да се тренира, както се тренират мускулите – с постоянство и целенасоченост. И колкото повече обичаме – някого/нещо – толкова повече щастие излъчваме и толкова по-обичани ставаме. И привличаме към себе си други щастливи хора, или пък такива, които се нуждая да получат под една или друга форма от обичта, която така или иначе имаме в изобилие.
Звучи абстрактно, звучи трудно, но не е. Спомнете си за момента, в който сте били най-силно влюбени и за чувството, което ви е владеело тогава. Задръжте това чувство и си спомнете за начинът, по който гледахте тогава. Погледнете със същите очи сега към облаците/тревата/цветята и се опитайте да им предадете това свое чувство – нямате ли усещането, че сте влюбени в тях?
Не? Продължавайте да опитвате!
Да? Чудесно! Вие сте от онези хора, които винаги са влюбени, без значение в кого, какво и колко. Вие сте от онези хора, които винаги излъчват положителна енергия, защото енергията на обичта е една от най-мощните и неизчерпаеми енергии, която се подчинява на свой собствен уникален кръговрат: Колкото повече даваш, толкова повече остава за теб!
Картинката е от ТУК.
От „Приказка без край”:
„Дните в Къщата на промените отминаваха, а лятото все още продължаваше. Бастиян не преставаше да се радва като дете на милувките на Дамата Аиуола. Нейните плодове му бяха вкусни също както в самото начало, но постепенно гладът му се утоли. Сега ядеше по-малко. И тя го забеляза, но не му каза нищо. Той започна да се насища и на грижите, и на нежността и. А колкото повече намаляваше нуждата му от тях, толкова повече зажадняваше за нещо съвсем друго, което не бе изпитвал никога досега и което коренно се различаваше от всичките му досегашни желания – той копнееше сам да може да обича. С учудване и тъга осъзна, че никога не е можел да обича. Но това го караше още по-силно да жадува за това.
И една вечер, когато отново седяха заедно, той разказа на Дамата Аиуола за желанието си.
След като го изслуша, тя дълго мълча. Погледът и се задържа върху Бастиян, но той не разбираше изражението на очите и.
– Сега вече намери последното си желание – рече тя, – твоята истинска воля е да обичаш.”
Благодаря 🙂
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Ключ за Щастие #3: Чувствайте!
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Камъче #5: Нещата ВИНАГИ не са такива, каквито изглеждат!
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Камъче #6: Не завиждайте!
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Камъче #9¾: За възможностите…
“Стивън Р. Кърви споделя с нас съвета, който е дал на един човек, който чувствал, че вече не обича жена си, нито тя него.
“Обичай я”, казал той на човека.
“Казах ви, чувствата вече ги няма”, отвърнал онзи.
“Обичай я”, повторил Кърви.
“Вие не разбирате. Чувството на любов просто го няма”, повторил човекът.
“Тогава я обичай. Ако чувството го няма, това е добро основание да я обичаш.”
“Но как обичате, когато не обичате?”, попитал човекът.
Кърви отвърнал: “Приятелю, любовта е една дума. Затова я обичай. Служи й. Жертвай се. Слушай я. Изпитвай емпатия. Цени я. Утвърждавай я. Готов ли си да правиш това?
Любовта е чувство, да, но чувство, породено от дело. Любовта е всекидневно, дори всекичасно съзнателно ангажиране с изпълнено с любов и грижи поведение към нас самите и към другите. Когато чувството отслабне, наша отговорност е да открием начини да създадем нова любов. Подобно на добре гледана градина, наградата си заслужава усилията.”
@Ana Bako: Благодаря за изящния щрих. 🙂
Понякога … понякога забравям …
@Владимир
За да не забравяш, дори понякога,
взимаш квадратен лист хартия, малък, може дори бял.
Взимаш химикалка, синя, може дори молив.
Написваш с молива на синия лист това,
което забравяш понякога.
Сгъваш на четири.
пъхаш си го джоба –
този, който носиш винаги със себе си.
Когато се питаш, или просто се чудиш
бъркаш в джоба и вадиш
листа
така никога вече няма да забравиш
да обичаш
и живееш
заради мига.
😉
Не винаги работи това 😉
Пробвано е, но понякога не забравям с мозъка.
Знам 🙂
Да не си чела книги на Мирзакарим Норбеков ? 🙂
Всъщност… НЕ 🙂 😉
(трябва ли? 😉 )