Човешките ни граници

Всеки от нас знае къде започват човешките му граници – от мен, от Аз, от съм –  и то го знаем още преди да сме можели да си отговорим на въпроса „Кой съм Аз?”.

Очертаването на границите ни започва от момента, в който сме започнали да се заявяваме като човешки същества, още преди да сме се били осъзнали като хора – с бебешкия си плач, с детското дърдорене, с тийнейджърското “блъскане на врати”… и т.н.

Ясно е и какво очертаваме с това заявяване – границите на собствената си личност – мястото, на което се чувстваме „в безопасност” – защитени и обичани.

Къде обаче свършват тези граници? Колко далеч от центъра, в който ние седим, се простират те? Знам, че на тези въпроси повече от нас имат отговор, но замисляли ли сте се как точно сте достигнали до този отговор? Как сте разбрали, че точно до там се простира точно тази граница?

За да научите нещо подобно, е твърде вероятно да са се случили две неща – или някой е нарушил вашите граници или вие сте нарушили неговите, или е било взаимно.

В нарушаването на нечии граници, само по себе си, няма нищо лошо, защото това е единственият начин да разбереш докъде стигат те. Нарушавайки чуждите граници (на търпимост, на толерантност, на обич, на уважение, на изява, на каквото-ви-хрумне), вие научавате докъде се простират те. Научавате също и до къде се простират собствените ви граници…

В нарушаването, както казах, няма нищо лошо – по-важното е как реагираме когато това се случи – как заявяваме „Това е моята граница, не я нарушавай!” и дали се вслушваме в същото послание, идващо от отсрещната страна.

Съвместното съжителство с други човешки същества е едно от най-сложните неща на света. Единственото по-сложно нещо, е това да заявиш и да отстояваш себе си. А единственото по-сложно от това, е да го направиш така, че другия да те разбере 😉

Много станаха сложностите, но ако се огледате, ще видите, че примерите са навсякъде около нас и въпреки, че не обичам да генерализирам, трябва да призная, че на жените им е по-трудно да кажат какво искат, отколкото на мъжете, и от това сем. Пийз вероятно са направили добри пари 😉

Сложно е, при все че става дума за хора на подобна възраст, с подобни интереси, които доброволно са се събрали заедно. Визирам най-вече семейните отношения, макар че същите разсъждения могат да се пренесат и в офиса, в спорта, навсякъде…

И тук идва най-важният въпрос: Питали ли сте се колко е трудно за едно дете на 3-4-5 години да заяви себе си пред вас? Да научи къде се простират вашите граници и докъде стигат неговите собствени? Да се научи как да отстоява своите граници, ненарушавайки вашите? Да се научи как да уважава вашите граници, ненарушавайки своите? И да го направи така, че вие да го разберете?

А сигурни ли сте, че детето ви ви разбира, когато си мислите, че заявявате собствените си граници пред него? А ако се окаже, че не заявявате собствени граници, а само нарушавате чужди?

От това как едно дете опознава човешките граници (свои и чужди), много зависи какъв възрастен ще стане. Ако като дете, границите му са били нарушавани безцеремонно и системно, то той ще стане нещастен младеж с ниско самочувствие, който ще се превърне в нервен, агресивен, вечно недоволен и вечно мрънкащ възрастен, на който все някой друг му е виновен, че нещо не му е наред.

Ако като дете е имал щастието и късметът да расте с родители, които са разбирали неговия език и са го уважавали като личност, то той ще стане точно обратното – усмихнат и лъчезарен младеж с реалистично самочувствие, който ще се превърне в  спокоен и уверен възрастен, който ще оставя у околния свят усещането, че „нещата му се получават от само себе си”.

За жалост, такова нещо като „от само себе си” не съществува – то зависи от нас, родителите.

Ако тази тема ви вълнува, то книгата на Йеспер Юл „Това съм Аз! А ти кой си?” е точно за вас.

Тя е естествено продължение на “Твоето компетентно дете”, но може да се чете и самостоятелно. Полезна е за всички хора, на всякакви възрасти. А за бъдещи родители и за родители с около 2-годишни деца е безценна!  … за децата 🙂

6 Comments

  1. Колко интересно! Тъкмо се ровех в една онлайн книжарница и си поръчах тази книга, когато стигнах до “Елементът” и нещо ми присветна, че май бях чела за нея тук и дойдох да видя, дали е така.

    Благодаря, че споделяш 🙂

  2. Удоволствието е мое, Танче 🙂

    Особено що се отнася до тези две книги…
    Докато децата бяха малки съм изчела какво ли не – от всяка книга имаше по нещо малко, което да си взема, за да си формирам възгледите за отношенията си с тях. Останалото съм си го набавила чрез собствени наблюдения и интуиция…
    И сега, години по-късно открих книгите, които съдържат на едно място цялото ми разбиране по темата. Гениални!

    Единствено съжалявам, че идват при нас чак сега. В Дания са издадени в периода 1994-1998 г. – точно когато най-много имах нужда някой да потвърди възгледите ми 😉
    Но, пак добре, че сега ги има…

  3. Навремето именно дъщеря ми ме научи какво е то граници и най-вече лично пространство. Аз съм много открита, тя пък интутивно си подбира контактите и поставя граници. Изобщо добре е да си наблюдаваш децата, дори да не ги разбираш.
    Само дето в нашия случай пубертета промени всичко и сега нещата са безкрайно различни.

  4. Юлия,
    Ако смяташ, че аз, като човек, оживял от пубертет, мога да ти помогна с нещо – пиши ми на мейла на приказката 🙂

  5. Сега попаднах на темата и се чудя – Юлия, дали пубертетът промени нещата или изключително агресивната среда, в която живеем, и от която няма как да откъснем детето? Или пък и двете в комбинация? Това са все въпроси, които съм си задавала, но нямам точен отговор …

  6. Ники, според мен комбинациите и вариациите са много и Юлия трябва да каже коя е била при тях.

    При нас най-трудно беше да се справим с пропастта между двата свята – у дома и навън.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.