Няма да преувелича с много, ако кажа, че в последните година-две минимум веднъж на ден имам повод да седна и да напиша тази статия. Нямам уважителна причина за отлагането, но имам причина за започването й. Днес научих нещо потресаващо и не издържах!*
Нашите деца (родените от 85-90 година насам) не са като нас. Това отдавна не е тайна за никого. Има доста читави книги по въпроса „Що е то индигови и кристални деца и как се отглеждат те?”. Дори и да ги прочете обаче, информацията там е обширна, примерите са взети от една друга, чужда нам действителност и всъщност систематизирани примери и подход трудно се намират.
Далеч съм от мисълта, че откривам топлата вода, но вярвам, че прочитът на следващите редове няма да ви навреди.
Успех!
Уважението!
Днешните деца извънредно много ценят отношения, основани на взаимно уважение. При тях с пълна сила важи поговорката „Каквото повикало – такова се обадило” с тънкия нюанс, че те са откъм отговарящата страна. Не може да очаквате от детето си да ви уважава и да се съобразява с вас, ако вие не го уважавате и не се съобразявате с него. Не може да очаквате от детето си да цени и уважава личното ви пространство и личните ви качества, ако вие не уважавате неговите.
Уважението не е нещо, което се появява от само себе си. То е процес, двупосочен и безкраен. Не можеш да уважаваш (демонстрираш уважение) към детето днес, а утре да ти е криво и да не го уважаваш. После, ако ти скимне да си уважителен – пак да подхванеш песента с уважението. Ако го разбирате така – няма да се получи, не мъчете детето.
Моля, не бъркайте уважението със страхопочитанието, страха и безразличието на децата си. Ако не ви отговарят, не спорят с вас, не ви опонират и винаги се съгласяват с вас, това е всичко друго, но не и уважение. Това е стария модел на възпитание – този, по който сме възпитавани ние: „Не отговаряй на възрастни хора – те винаги са прави”, „Не гледай в очите по-възрастните (ходи винаги с наведена глава)”, „Не им говори на име”, „Наказан си, защото аз така съм решил”,” Ще ядеш това, защото аз така съм казал”, и т.н. – примерите са цял камион.
Е, новината е, че този модел при нашите деца просто не работи!
Новият модел на възпитание изисква нов модел на поведение с нови послания, като например:
- Когато разговаряш с възрастните, изслушвай мнението им като имаш предвид по-големия им житейски опит (може пък да имат какво да ти кажат);
- Човекът, с когото разговаряш, има право да изкаже мнението си. Ти имаш право да не се съгласиш;
- Аргументирай мнението си, без да обиждаш събеседника си;
- Произнасяй името на човека срещу теб с уважение. Можеш да чичосваш и лельосваш целия свят и то без грам уважение, можеш да наречеш стогодишен дядо по име и ако го уважаваш, той ще го чуе в гласа ти. С две думи: титлите не правят човека.
За да научите децата си да се държат така с околния свят (за да може след това околният свят да се държи така с тях), се иска едно съвсем просто нещо: Вие да се държите така с децата и да се отнасяте с тях като с равни!
Истината е, че децата ни не са ни равни – те ни превъзхождат! От това усещане идват повечето беди във възпитанието. Възрастните не успяват да преодолеят чувството си за малоценност, което и без това им е набивано от детството и понеже то им е по-познато от Новия тип поведение се обръщат към него като към „сигурна зона”. Фатална грешка.
Доверието!
Доверието е по-важно от уважението, но без уважение не може да се постигне. Ако детето ви не цени мнението ви (не уважава мнението ви), то няма да го изслуша и няма да може да вземе от вашия опит. Ако не може да вземе нищо от вас, то със сигурност няма да ви даде нито вниманието си, нито доверието си.
Доверието не е свързано с поучаване от родителя, с разговори от типа „знаеш ли аз когато бях на твоята възраст” и т.н. Не, детето не знае и не иска и да знае. То има свой собствен живот, тук и сега, и иска да го живее пълноценно (по собствения си критерий за пълноценност). Ако можете да помогнете – чудесно, ако не – по-добре не пречете.
Ако искате децата ви да ви имат доверие, то трябва да си го заслужите.
От съществено значение е детето да ви има доверие, защото в периода 10 – 17 годишната му възраст, това ще е единственото ви помощно средство в общуването с детето. Дотогава то трябва да е свикнало, че може да ви каже ВСИЧКО, че го подкрепяте винаги, независимо от това колко зле му изглежда (или наистина е) ситуацията, че го обичате, дори когато не слуша и т.н., и т.н.
Това се постига с постоянство и търпение и в никакъв случай – с поучаване. За доверие се работи непрекъснато и постоянно, но се губи за 3 секунди, при това – завинаги!
Детето трябва да знае, че когато има нужда, ще получи от вас мнение (не съвет!) и ще може самичко да избере как да постъпи и при това ще има вашата пълна подкрепа, каквото и да реши.
Ако ще давате съвет, той трябва да звучи приблизително така: „Ако на мен ми се беше случило такова нещо, аз бих направил най-доброто за себе си, а то е …” И оставете детето да прецени. Дори да греши (според кого?) – подкрепете го, за да има желание следващият път пак да се допита до вас.
Можете да помогнете на детето си (това е изконно желание на всеки родител), само ако знаете какво го вълнува и какво му се случва. Ще знаете, ако детето ви каже. То ще ви каже, ако ви има доверие.
За да ви има доверие, трябва да усеща, че вие му имате доверие: разрешавате му да преценява, да действа по собствено убеждение, да прави собствените си малки грешки и да се учи от тях!
На новия език „Доверие” означава: „Подкрепям те, насърчавам те, вярвам ти, гордея се с теб, не те поучавам!”
Самочувствието!
Това е основно изискване на новото възпитание. Ние сме расли мачкани и тъпкани, без никой да вярва в способностите ни. По наше време беше „Скромността краси човека”, а сега е „Скромността е за тези, които си нямат никакви други качества”. Дори клишетата са се променили, та какво остава за децата ни 😉
За да оцелеят, децата ни трябва да имат самочувствие. Не можете да изградите това самочувствие с думи. Можете да го изградите единствено с действия. Това е едно от най-постижимите неща: Насърчавайте децата си. Оставяйте ги да приемат предизвикателства и вярвайте заедно с тях в крайния успех. Никога не ги подценявайте и не казвайте „Няма да се справиш”. Ако се съмнявате или страхувате, по-добре кажете „Ще разберем дали ще се справиш, само ако опиташ. Ако не опиташ – няма как да знаеш!” Сега се върнете горе и прочетете онова за доверието и подкрепата!
Научете децата си да приемат загубите като урок и повод за ново начало!
На новия език „Самочувствие” значи: „Мога да опитвам, мога да го направя, мога да се справя, ако не – не е страшно да започна отначало”.
Интересно качество на новите ни деца е, че те се страхуват от съвсем различни неща.
Ако аз навремето получех 3-ка или 4-ка, първата ми мисъл беше „Леле, баща ми…”. Когато дъщеря ми (малката) вчера получи 4-ка, тя бе възмутена от реакцията на съучениците си, които си бяха позволили без нейно одобрение да формират очакване (към нея!), че тя ще има само 6-ци, защото по принцип е отличничка! За нея е нормално човек да има и силни и слаби моменти и слабите моменти не трябва да са повод за различно отношение.
Сложно, а 😉
Е, такива са новите ни деца – сложни! И силни! И много по-умни от нас, много по-целеустремени, много по- … (всичко, което ви хрумне) от нас. Затова и лошият ни пример им влияе много по-зле, отколкото лошия пример на родителите ни влияеше на нас.
Можете да направите всичко това за децата си. Лесно е! Единственото, което трябва да направите е да си спомните как сте възпитавани вие, кое ви е дразнело и притеснявало, кое сте мразили като дете и никога, ама НИКОГА да не прилагате същите „възпитателни” методи върху собственото си дете.
Децата са най-ценното ни, нали? Тогава внимавайте какво възпитание им причинявате!
Темата е безкрайна и в никакъв случай не е изолирана от останалите теми за възпитанието.
Допълнително по темата:
Възпитаване на децата с мисъл в главата
Плашенето на децата като “метод” за възпитание
И всичко, което си намерите в категорията „Нашите деца и ние”.
* Детски съд?! Wtf?! Не подхващайте темата за съда, няма да я коментирам!
Ще кажа само няколко неща: децата не се раждат лоши. Ако са престъпници, значи такъв е бил примерът, от който са се учили, докато са растяли. Това е престъпление.
Ако не са имали пример, от който да се учат – Това е престъпление.
Децата правят нещо, каквото и да е, единствено, за да привлекат нечие внимание. Родителите на децата-престъпници трябва да живеят в затвора, а децата – в най-уравновесената и любяща възможна среда!
Поздравления за позицията Дачи! Децата ти явно са едни малки щастливки 🙂
За всички пишман родители, препоръчвам да изгледат “Синьо Лято”. Мислейки …
НЕ СЪМ СЪГЛАСЕН!
Всъщност съгласен съм с едно – новото поколение не ни прилича. И ето какво съм забелязал:
1. Шири се невероятна безотговорност. “Имаме право на всичко което ни се прииска и то веднага. Цената не ни интересува и не не ни дреме какво това би коствало на другите”
2. Безотговорността е съпроводена от тотална безграмотност, гарнирана с неоправдано високо самочувствие и абсолютна липса на скромност.
3. Доверие ли? Уважение?! Та болшинството се присмива на родителите си и псува учителите си!!!
При това същото това болшинство е разплуто, непохватно, бездейно и мързеливо до безобразие…
И за това са виновни родителите и учителите които безкритично приемат описания в постинга либерлизъм .
Не, децата не са равни на родителите си, камо ли пък да ги превъзхождат. Нито като опит, нито като познания, нито като количество положен труд, нито като поети отговорности (разглеждаме общия случай, а не изключенията).
Уважението идва от признаването на това родителско превъзходство (естествено това признание не се изтръгва силово, а идва от всекидневното наблюдение и сравнение – а за това е необходимо детето да бъде включвано постепенно в труда на семейството).
Доверието идва от съзнанието, че всичко се прави за ползата на детето и от обич. Мама е най-добрата! Татко е най-силния! и т.н.
А доверието към детето следва да се заслужи от същото, както трябва да се заслужи и едно нормално самочувствие – с много работа, постепенно изграждане и постоянство в резултатите (включително и съответните шестици, а и не само те).
По същия начин родителя не може да каже на детето си – днес ще си на хляб и вода – да не очакваш винаги да те храня като на ресторант?
Разбира се, че има и случайности и моменти на отпускане и грешки … Обаче както родителят, така и детето имат отговорността да поправят (доколкото могат)грешките, да компенсират отпускането със стягане и да обмислят как да избегнат случайностите.
Тогава идва и осъзнаването, че съвършенството не може да бъде цел, но следва да е идеал… А с това и скромността (която наистина краси човека) и прошката към грешките на себе си и на другите (но не и отказа от отговорност). И от друга страна гордостта и самочуствието от постигнатите резултати и уважението към труда на другите.
Аз казах!
😀
Няколко примера за илюстрация на теорията по горе:
1. Възрастните са станали такива, защото са оцелявали – вместо да спориш с тях, по-добре се опитай да разбереш защо мислят така.
2. За да дадеш възможност на едно дете да избира, трябва да си сигурен, че то е наясно с последствията от избора си – контакта е също “къх” като котлона (оня дето го пипна вчера под мое наблюдение с пръстче, вместо с цяла ръка).
3. Доверието на баща ми към моите способности се изявяваше в ИЗИСКВАНЕТО (не само в очакването) да се работя ПОСТОЯННО за най-добър резултат и ако не го постигам да работя повече, защото МОГА да го постигна. И неговата работа беше да се увери именно в това, че съм подготвен и МОГА.
4.„Мога да опитвам, мога да го направя, мога да се справя, ако не – не е страшно да започна отначало” – да бе, да. Я пробвай да приложиш този принцип за създаването на семейство с деца, кардиохирургията, шофирането по магистрала със семейството ти отзад или пък летенето с парапланер? Трябва да знаеш, къде имаш право на грешка и къде не.
Eжко, благодаря ти за коментарите. Те са много полезни за дискусията и много добре допълват и онагледяват това, което искам да кажа.
Разбира се, ти имаш право на твоето мнение, аз имам право да не съм съгласна, както и ти изрази твоето несъгласие.
Започвам подробно:
Да, така е! Но не заради контролирания либерализъм, който описвам аз, а точно заради модела на възпитание, който се опитваме да пренесем от миналото непроменен.
Въпреки либерализмът, моите деца не псуват учителите си. Те са научени, че трябва да ги уважават, дори когато не харесват методите и подходите им. Те го правят и в замяна учителите също ги уважават. Аз получавам своите доказателства по въпроса и те ме удовлетворяват.
Винаги съм наблягала на вината на родителите. Но тук ми се струва, че ти бъркаш либерализъм със слободия – често срещано явление, което носи беди 😉
Учителите нямат нищо общо в тези отношения 🙂 Те са в темата с образователната ни система, която в момента не коментираме. Децата ни се държат с учителите си така, както ние сме ги научили и както ние сме им показали. Това е безспорно. Ако аз псувам учителите на дъщеря си, защо тя да не го прави?
Няма да цитирам цялото ти мнение за доверието, но аз съм на различно мнение. Описаното от теб води до конфликти на по-късен етап. Ако искаш да продължим разговора точно в тази му част, ще трябва предварително да прочетеш това, което съм написала за „Близки срещи от първи вид” – сблъсък „родители – деца”, част от тази статия.
Да, така се прави сега, а трябва да е точно обратното. Нито едно от децата ти не се интересува от това, че си оцелявал, без да му обръщаш внимание. И това, че възрастните се втурнаха да оцеляват и оставиха едно цяло поколение да се възпитава само на улицата, с телевизора и с бруталните електронни игри, води до описаното от теб:
Тук си прав:
Затова споменах контролирания либерализъм и разликата със слободията.
Това не искам да го коментирам. Това е твоето минало, не моето 😉 А още по-малко описва настоящето на моите деца, така че: без коментар 🙂
Тук наистина ме развесели. Спомних си за една случка от времето, в което не е имало даже парапланери, а само делтапланери и то към ОСО.
Та, кацнал един делтапланерист на едно дърво и повредил делтапланера. Шефът му (военен) се ядосал и разпоредил: „Докато не се научите да летите – никакво летене!”.
Та и твоите мисли на нещо такова ми приличат.
Ти може би се опитваш да ме убедиш, че кардиохирурзите не правят грешки и са били перфектни от момента, в който са хванали скалпела? В секундата, в която си се качил на кола си бил перфектен шофьор? В момента, в който съм пипнала крило, съм била перфектен пилот?
Това е смешно и няма да го коментирам. Предполагам, че си бил развълнуван от статията и не си го дообмислил.
Темата тук е друга. Всеки прави грешки, всеки има своето право да прави своите грешки.
Нашата задача като родители е не да спрем децата си да правят опити и да започват отначало, а да се погрижим да бъдат информирани за предполагаемите последици.
Можем да си позволим да приложим сила и да забраним някой опит, ако той със сигурност ще застраши живота им. Но ако работим по моя модел, няма да ти се налага да прилагаш сила. Едно изречение с предупреждение ще ти бъде достатъчно, защото детето ще ти има доверие, родено в подкрепата в боя за спечелените негови битки, а не в постулата: Доверието идва от съзнанието, че всичко се прави за ползата на детето и от обич. Мама е най-добрата! Татко е най-силния! и т.н.
И накрая:
Ежко, приложила съм този принцип точно в създаването на семейство с деца и продължавам да го прилагам успешно вече повече от 18 години и ти добре го знаеш 😉
Темата наистина е интересна, а статията е поднесена без излишни подробности, за да провокира дискусия.
Надявам се и други читатели да се включат.
А ето и моите два сента:
– Никой няма право да прави грешки за чужда сметка. И да, бях достатъчно добре (не перфектно, а достатъчно добре) подготвен шофьор когато взех книжка – изпитите бяха зверски.
И точно затова цяла година разкарвах жълтата удивителна и карах с 10 км/ч под ограниченията. Също като кардиохирурзите, които навремето специализираха десетки години преди да им се довери самостоятелна операция. Не само информираност за последствията – ДОСТАТЪЧНА подготовка се иска.
– Не знам дали е същата случка, но когато треньора ми по делтапланеризъм видя един “колега” да срива на подхода за кацане и да се спасява с “гнездене” точно това и каза: „Докато не се научите да летите – никакво летене!”. После светкавично експедира момчето на хълмчето за “подскоци”. Определено приложи сила за да му спаси живота. Обаче чуждите хора ще прилагат сила към децата ти не само за да им спасят живота, но и за да опазят своите интереси. Затова е по-добре да свикват от рано, че ако се пробват да правят нещо, за което не са дорасли/узряли могат и на силов отговор да се натъкнат. Както се натъква девойката дето блъсна жена ми на пешеходна пътека в момента…
Така че е родителска и учителска отговорност да се прекъсват всякакви неподготвени опити, които могат да накърнят здравето на детето или чуждите интереси. Иначе имаме не конфликт между поколенията, а нагледен урок – “защо трябва да се интересуваме как възрастните оцеляват и какво става при пряк сблъсък с някой по-добър в оцеляването от нас”.
И не ми казвай, че си отишла в гражданското и после в родилното с мисълта “Дай да пробвам, пък ако не се получи ще опитам пак”. 😀
Лий,
по повечето точки съм съгласен. Само не бих казал, че децата превъзхождат родителите си. Просто днешните деца имат много по-голяма свобода да избират, да научават и да постигат. Шанс, но нито винаги използван, нито винаги, когато е използван, това е правено правилно. Децата са силно повлияни от родителите си. Родителите са тези, които им задават основните понятия, основните положения в живота, от които децата по-късно се изграждат като личности. (Невероятно ужасяващо е, когато едно дете те гледа и ти казва, че не може да стане еди какъв си, защото в България това се завършва със връзки, а не може да излезе в чужбина. Философия и отношение, насадено от необразовани и пълни с предразсъдъци родители.)
Това със силовите методи на възпитание на Ежко не го разбрах. Доколкото схващам, трябва да сме гадни с децата, защото светът е гаден. Ежко, взимал ли си храната от чинията на детето си? Питам, защото са ми казвали, че всяка полезна възпитателна практика трябва да се стартира от най-ранно детство. Аз лично смятам, че трябва децата да се учат как да защитават интересите си като им показваме как да го правят, а не като ги хвърляме в дълбокото и чакаме сами да се научат.
Относно това как да се преподава, съм забелязал, че всеки учи, за да получи признание, че може дадена дейност. “Не е виновен този, който яде баницата, а този, който му я дава.” Т.е. грешки се позволяват при тренировките били те по летене, шофиране или опериране. След това за грешките на ученика обвинявай учителя, за поведението на детето – родителя, а за културата на поколението – предишното.
Ежко, gost,
под превъзходство на децата над родителите визирам основно тяхната гъвкавост, приспособяемост, способност да боравят с непознатото, способността им да намират, събират и ползват информацията, … такива неща.
Не съм споменавала, че изкарват повече пари от нас или нещо подобно.
Ежко, това с гражданското беше добър опит за измъкване, но неуспешен 😉
Ежко, нарочно писах статията леко преекспонирана, за да предизвикам дискусии, но гледам, че ти залиташ повече и от мен в поляризирането на нещата.
Не ти оспорвам крайния резултат – аз се стремя към същото, особено в частта със здравето. Чуждите интереси са съвсем друга тема и мисленето ни отново се разминава. Децата, с наша помощ, трябва да се научат да пазят своята територия и своите интереси, та дори и от нас. Виждала съм безкрайно много нещастни хора, жертва на изкукуригалите си родители, които някога са успели да им втълпят, че щастието на родителите стои пред тяхното собствено.
Ако под „чужди интереси” визираш интересите на непознати или на още странични от родителите хора, ще ти кажа само едно: Данък обществено мнение? НЕ, благодаря!
Предизвикателството тук е да ги научиш да си бранят територията, мнението, интересите, правата и т.н. по достоен и умерено егоистичен начин. (тайната винаги е в баланса :))
За предварителната подготовка вече казах. Няма да се повтарям.
Не ми е много ясно защо акцентираш на това:
Искаш да ме убедиш, че трябва да си бия и наказвам децата, та като ги удари утре някой на улицата, те вече да са свикнали? (образно казано).
Ако наистина това ти е идеята, признавам си, изненадана съм неприятно. По този начин, не само, че не ги учиш да уважават теб, но им отнемаш и самоуважението. А точно липсата на самоуважение и приемането на „тормоза” (силово навлизане в личното ми пространство, та било то и само словесно), ражда деца-престъпници (образно казано в случая, въпреки че тия дни се говори за „детски съд” (http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=736878) ).
Едно дете прави на околните само това, което правят на него родителите му. Ако го (се) бият – бие. Ако го целуват – целува. Ако го тормозят, омаловажават и унижават – тормози, омаловажава и унижава, защото то расте с това поведение и го счита за нормално. Просто е.
И понеже допускам, че разговорът ще тръгне в нежелана посока, и понеже в подобен род дискусии всеки е прав за себе си, защото става дума за неговите собствени деца, предлагам двамата с теб да прекратим този дебат. Така ще дадем възможност и други да се включат.
Под силово въздействие не се разбира бой, а налагане на родителската воля със средства различни от убеждението. Пример:”Не искам да нося каска(пък)! – Няма проблем, излез без колелото.”
Знам, че бихте предпочели “Ама ако не я носиш и паднеш и ще ….”. В повечето случаи така е и по-добре. Обаче:
1. Не винаги детето действа рационално.
2. Не винанаги детето е дорасло да разбере какво му казваш.
3. Понякога е необходима спешна реакция…
4. и т.н
Тогава как?
Колкото до интересите на другите. Как мислиш колко дълго шефа на детето ти ще го убеждава да направи каквото му е казано? Как ще се справи със ситуацията някой, който е бил само убеждаван в детството си? Както в обществото, така и в семейството има място за целия спектър от мерки и реакции според нуждата. И ако детето не разбере, че трябва да зачита чуждите интереси от родителите си – то ще го научи по трудния начин от другите. Пак в семейството си ще се научи да отстоява интересите си пред по-силни от него (ако родителите спазват мярката).
Гост – всеки сам си носи последствията и отговорността от грешките, липсата на култура или лошото поведение. Независимо дали е родител, учител или дете.
Да не пресилваме. Живота далеч не е само или главно гаден. Просто всеки си носи последствията и е задача на родителите и учителите това да бъде нагледно обяснявано. Без изкривявания в едната или другата крайност.
“Бозата е пълна” 🙂
Имам чувството, че става такава парлама, защото говорим за различни деца (най-вече на различна възраст и на различен етап от съзряването им).
не, гост, всичко си е наред, просто с Ежко си скачаме от тема в тема 🙂
Ежко, това с каската изобщо не го отричам, но го слагам на друго място в моя революционен либерализъм 😉
Слагам го на мястото с Правилата.
Децата (както и всичко живо на този свят) има нужда от ясни правила, за да се развива правилно. Когато децата (особено) останат без ясни правила, те се объркват и това влияе зле на всичко останало.
Така че, да, адмирирам подхода (прилагам го, разбира се). Важното тук е да се внимава с количеството ограничения, обхватът им и съвместимостта им 🙂 Да не говорим, че е добре да налагаме такива правила, които да спазваме ние самите – т.е. да не са само за децата, а да важат за всички у дома 🙂
и трябва да внимаваме, защото отметнем ли се веднъж и променим ли си мнението неоснователно, ей така от чист мързел да следваме собствените си правила – спукана ни е работата 🙂
Иначе, да, гост, усещането, че говорим за различни възрасти е вярно. Аз затова се опитах да звуча по-глобално и генерално, ама не ми се получи 😉
Наздраве гост! Не само възрастта прави бозата – полът също.
Ваше височество – моят консервативен тоталитаризъм твърде бързо дойде в съгласие с Вашия революционен либерализъм. Взе да се получава парламентарна монархия май? 😀
Но където има правила и закони има и съд и полиция в една или друга форма.
Колкото до детския съд…като баща го намирам намеса във вътрешните работи на семейството ми и изземване на мои функции. Още повече, че надали ще използва законите на мадам Ежкова. Последното означава, че няма как да го бъде този съд 😀 “ПЪК!”
@LeeAnn
„Аз затова се опитах да звуча по-глобално и генерално, ама не ми се получи.“
Ами няма и как да (ти) се получи, защото универсални рецепти за възпитание няма. И надали ще има.
Тя затова и парламата е такава и бозата пълна, както казва gost-a.
Ежко, мда, май точно така си стана 🙂
Ники, аз никога и не съм претендирала, че рецептите ми са универсални.
Знам, но това което съм цитирал, води по-мързеливите умове до подобен извод, затова и се обадих — да няма после разочаровани 🙂
Мързеливите изобщо няма да стигнат да този коментар 😉
А иначе, ако можеха хората да четат по-глобално подобни статии и да търсят в тях нещо полезно за себе си, а не веднага да застават в опозиция, щеше да е далеч по-практично.
(Ежко, не визирам теб, говоря по принцип)
Аха, значи визираш мен :'(
😛
…а аз да се надявам на творческо заяждане (нацуп) 😀
… ааа, няма да се отървеш лесно, споко 😉
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Твоето компетентно дете
Pingback: Твоето компетентно дете - LeeNeeAnn