Как да се справим с малчуганите си?

Това е публикация, която замислям отдавна, но все не ми оставаше време да я започна.
Правя го специално заради Ани. Споделям личен опит и принципи.

Едва ли има майка, която да не си е задавала въпроса «Аз добра майка ли съм? Справям ли се?» и т.н. Всяка от нас се е измъчвала от подобни терзания и това е нормално. Няма еднозначен отговор. Отговорът идва след много години, когато видиш реализацията на децата си, предполагам.

Деца се отглеждат трудно и още по-трудно се възпитават.
А при четиригодишните, особено, нещата понякога изглеждат безнадеждни. Отделил си цялата си енергия време и любов да общуваш с детето си, да говориш /бебетата разбират всичко, просто не говорят. Трябва да им се говори. И аз съм била едва ли не обект на подигравки, че казвам на 6-месечната си дъщеря, че отивам за хляб, оставям я на баба за 5 минути и веднага се връщам. Бебетата разбират – ако не думите, то интонацията!/, а когато то стане на четири години, имаш чувството, че едва ли не си хвърлил четири години от живота си на вятъра. Знам, че звучи крайно и не много по майчински, но ми се е случвало да се чувствам така. Така се чувства и Ани в момента, доколкото усещам.

Всички деца са чувствителни и емоционални. Някои повече, други по-малко. Някои от тях си остават еднакво чувствителни и емоционални и на 4, 14, 24 или 34 години. Някои се разстройват лесно и плачат, за най-малкото на пръв поглед, нещо. Старай се да разбираш причината да плаче. Децата не са зли и не правят лошо на родителите си от злоба.
При различната чувствителност и подходът е различен.

При малката ми дъщеря нещата вървят само „с добро”. По никакъв друг начин не става. Тя се разстройва, разплаква се и повече не иска и да чуе.

При голямата ми дъщеря използвах тактиката „ИЛИ”. За всяко нещо, което исках от нея, формулирах и едно „или….”. Не помня вече конкретни ситуации, но ето един възможен пример:”Измий си зъбите или утре няма да играя с теб с топката”. Накрая тя сама ме питаше „или какво”, ако аз съм го забравила. Това не я тревожеше. Сякаш й харесваше да знае, че е имала избор и сама е взела по-доброто решение.
Това „или”, обаче, не бива да засяга храна, дрехи или обич. Ако ги засяга, се превръща в наказание. А дори наказанията не бива да посягат на насъщните нужди и на чувствата. Ако им кажеш „няма да те гушкам” или „няма да те обичам”, децата развиват чувство за вина, за непълноценност, което ще се задълбочава и ще им пречи в живота като пораснат. Въпросното „или” и наказанията трябва да опират само до лишаване до любими действия и забавления.

Подкупвай. Не се отказвай от подкупите, но те също трябва да засягат само обещания за любими действия и забавления, а не за лакомства и храна. Не знам как да го формулирам, но се страхувам, че ако трябва с послушание и угодничество да се борят за лакомство и/или храна, това подтиска индивидуалните им личностни качества и ги превръща в кученцата на Павлов. Насърчавай я и тя да те подкупва – с усмивка, целувка, рисунка, песничка, стихче …. – неща, които знаеш, че би направила с удоволствие.

Не се притеснявай за самостоятелността й. Щом детето се чувства добре в детската градина, значи е достатъчно самостоятелно. Самостоятелността не се изразява в това да се обслужва само в тоалетна и да си казва за нужди като жажда, глад и тоалетна, а готовността да се отдели от майка си. Не всяко дете свиква с детската градина, така че трябва да си доволна. Разговаряй с нея какво се случва там, за да свикне да споделя с теб, защото е момиче и това тепърва ще бъде полезно и на двете ви.

Не се тревожи за това, че на всяко нещо отговаря с „не”. Всички четиригодишни го правят. През целия си живот досега за чували повече „не”, отколкото „да”, и им е време да опитат как се прави. Колкото по-остро реагираш на това, толкова по-дълго тя ще се забавлява на твой гръб. Определи няколко правила, за които да си непоколебима и „не” винаги, без изключения, да значи „не”. Така ще научи смисъла на думата „не”.

Това, което правех аз, за да се боря с вечното отрицание: давах „командите” наобратно. Пада голямо забавление. Слагаш на масата обяд и й казваш с най-сериозния си тон: „Не яж това!”, или й даваш дрешки и казваш: „Не обличай това”, и т.н. Първо ще ти се чуди на акъла, после ще разбере и накрая ще спре да ползва „не” за отговор.

Не веднъж приятели и роднини са ме упреквали доста остро, с изрази от рода на: „Твоето дете не знае какво е „не”!” по повод на нещо скъсано или счупено. Децата се учат като изследват. Щом на тях нищо им няма – всичко е ок. Не ме боли за счупено и скъсано. Давах им да режат списания, да лепят картинки и пишат с маркери, където си поискат. И те никога не пишеха по стените, защото всички средства за писане бяха достъпни за тях, те бяха свободни да копират моите занимания и не чувстваха нужда да се крият, за да пишат. А като се скриеш, къде пишеш – ами на стената, естествено. Нали се криеш в ъгъла, обикновено. По-късно, приятелите с тази реплика осъзнаха ценноста на възпитаването на децата в свободно държание и неподтискане на индивидуализма им. Така децата се учат да взимат решения. Така, че не мисля, е това е свободия.
Друга реплика, от която ме заболя и още не съм забравила, е следната, изречена от единия дядо, когато голямата ми дъщеря беше на 4 годинки, т.е. преди 8 години е: „Дъщеря ти е толкова невъзпитана, че трябва да я взема аз да я гледам и възпитавам още 4 години оттук на сетне, за да стане човек от нея!” Преглътнах го някакси. Само, че нямаше нищо подобно. Тя си беше едно средностатистическо нормално 4-годишно момиче, точно като твоето. Е, аз всеки път, когато някой каже, че децата ми са възпитани, тайничко злорадствам, ама и това е нормално. На майките им е простен този егоцентризъм 😉
В момента дъщеря ми е на 12 години и се справя с многото си задължения с лекота. Понякога й се чудя как точно го прави, защото нейният ден, често е по-натоварен от моя – бреме, което ние не сме имали (и за това си имам обосновка, но за нея – друг път).
Възхищавам й се и й го казвам! Общуването, на което толкова много държа, засега върви гладко, по начин, който ме устройва напълно.

Същият този дядо сега е ангажиран с помощ в отглеждането на малката ми дъщеря. Тя не свикна с детската градина и я отглеждаме в домашни условия, с помощта на институцията „баба+дядо”. Според мен, тя е много по-разлигавена от кака си, защото получава внимание от всички. Но, този дядо, за нея не прави такива изказвания, защото част от вината за нейното разлигавяне носи той. И въпреки това, когато аз съм с нея, не позволявам лигавене. Едно е глезене – и ние сме големи, пък обичаме да ни гушкат и да се поглезваме – друго е лигавене. Лигавене не търпя и е обявено като закон у дома!

Тук стигаме до авторитета.
Убедена съм, че и двамата имате авторитет. Просто не го показвате и тя не се съобразява с него ;-). Тя ви пробва. Нормално е. Как да разбере къде минава границата, ако не опита? Не бива да реагираш остро на капризите й. Реагирай с усмивка, каквото й да става. Твоята реакция спрямо нея, изгражда нейното разбиране за реакция спрямо света. Спокойно казвай „НЕ” и го отстоявай. Възможните й реакции са няколко:

Плач – не се плаши, когато плаче. И моите деца бяха ревливи, а и сега са си. При мен помагаше следната тактика: „Мога да те изтърпя да се наплачеш, за мен не е проблем. Поплачи си, щом ти харесва, но няма да променя мнението си. Плаченето не помага. Искаш ли да те погушкам да си поплачеш хубавичко?” Обикновено след това изявление спираха с безмисления рев. Децата на 4 години са достатъчно големи и разумни, за да разберат това обяснение.

Тръшкане – реагирах по същия начин като при плаченето, с цел „изнудване”.

Беля в знак на протест – спокойно обясняваш, че това е беля и нищо не я оправдава. Майките, когато са сърдити не правят бели, нали? И повеждаш разговора към смяна на ролите. При моите момичета помагаше. Питам: „Ти, ако беше майка, а аз дете, и бях направила такава беля, щеше ли да ми са караш?”. Възможните отговори са два – „да” и „не” /по тях ще си „свериш часовника” – ако отговорите те устройват, значи си обяснявала добре, а ако не те устройват – значи си сгрешила някъде в подхода. Няма верни и грешни отовори. Има приемливи и неприемливи отговори/.

Ако каже „да”, продължаваш да настъпваш: „Добре, тогава, ти как щеше да ме накажеш, ако аз бях дете?” Помоли я, тя да си избере наказание. Ефектът е поразителен. Децата имат толкова силно развито чувство за справедливост, че често избират за себе си по-сурово наказание от това, което ние сме имали на ум. И го спазват много трогателно упорито. Нещата при 4-годишните все още са на двата полюса – „черно” или „бяло”. „Сива” уклончивост все още не съществува. Ние поставяме параметрите й, когато започнем да нарушаваме принципите си и допускаме правилата да важат за тях, а да са изключение за нас.

Ако каже „не” – нищо страшно. Сменяш тактиката. Аз обикновено казвах така: „Не? Значи няма да ми са караш, ако направя…” и описвам някаква беля, адекватна по сила на нейната, но засягаща нейните вещи. И според нейната реакция – говорите и анализирате.
Само при смяна на ролите тя може да разбере как се чувстваш ти. Но винаги, абсолютно винаги, обяснявай – какво правиш, защо го правиш, как се чувстваш, карай я тя да обяснява как се чувства и т.н.
Важното при тактиките е да се редуват, за да не ставаме лесно предвидими 😉 Защото, като по-пораснат, заедно с белята си намислят и наказанието, което са готови да понесат, ако очакват реакцията ти да бъде в стил „Измисли си наказание”.

Облеклото. Случвало ми се е да ми се плаче като я видя как се е облякла с най-вехтите си дрешки. Но те са й ЛЮБИМИ и нищо не може да я накара да ги съблече. А да излезеш „на глава” за облекло с 4-годишна госпожица си е „мисията невъзможна”. А и безсмислена! Това, че нас ни е срам да ходим с вехти дрешки, не значи, че на тях им пречи. Винаги оставям децата си да се обличат сами. Само контролирам броя и дебелината на дрехите. Лесно е. В студено време, в гардероба просто липсват тънки дрехи…. 😉 И обратното.

И накрая ми хрумва да напиша нещо за детския егоизъм.
Децата не обичат да дават от пликчето с бонбони, снакс, от шоколада, не обичат да дават играчките си. Това, че ние се чувстваме неудобно, че другите деца гледат в пакетчето си е наш проблем. Ако на нас ни е неудобно, е редно или да купим още едно пакетче и за другите деца, или просто да не ходим при тях точно сега. В никакъв случай не бива, против желанието на детето, да взимаме от пакетчето му, играчката му и т.н. Детето не разбира нашето притеснение. То разсъждава така: „Мама обича това дете повече от мен,щом взима от мен и дава на него”. И е възможно да развие агресия към другите деца и да започне да се държи с нас „на пук”.

Друга, много обширна тема, е детската ревност. Ще се опитам скоро да напиша нещо и по нея.

Ани, това изрових набързо от главата си специално за теб. Искрено се надявам да намериш нещо полезно, което да ти помогне да продължиш спокойно напред.
Защото спокойствието на майката е от решаващо значение за климата в семейството!!!