Пролетно авиорали Казанлък 2006

След отлагане поради лоши метеоролични условия, на 10-11 юни се състоя дългоочакваното пролетно авиорали на летището край гр. Казанлък.

Летището представлява една голяма и равна поляна, със сграда за ГСМ в единия край, която не се вижда. Така, че ако поляната не е обозначена за шоу или състезание, аз не бих я разпознала като летище, но тя беше обозначена, така че я намерихме лесно.

Организатори на събитието бяха Българската асоциация на леката авиация с домакинството на Клуб по въздушни спортове – Казанлък и под егидата на българското списание за лека авиация Today’s Pilot.

Организаторите се бяха постарали да … се организират. Така де. Това, че си организатор, не значи че си се организирал както трябва.

Важното е, че плюсовете бяха повече от минусите. Всъщност минусът беше само един, но съществен и за съжаление – показателен. Вярвам, че на следващото рали, този минус, ако не е плюс, поне ще е нула ;-).

Имаше си естрада, музика, балони, хвърчила и макетчета на самолетчета за децата… Имаше мобилни тоалетни и кофи за боклук, което е похвално! Нямаше бира и кебапчета, което също е похвално.
За минуса ще спомена по-късно…

На специално обозначено място на летището бяха “паркирани” мотоделтапланерите, които летящите накратко наричат “мотоделта” или “мотоделти”.

Повечето мотоделти бяха двуместни, т.е. с възможност да возят пътник, и само някои от тях бяха едноместни. Двигателите им са открити и можеш да ги разглеждаш на воля, да питаш също. Не е препоръчително да се пипа, за да не направиш някоя беля.

Мотоделтите бяха с двутактови двуцилиндрови двигатели, въпреки че се виждаха четири свещи. Това е така, защото свещите са направени на два кръга от съобръжения за сигурност. Двигателите са Rotax и познавачите твърдят, че това е добре 😉 и бяха с мощност между 40 и 70 конски сили. Екипировката на пилота и пасажера на мотоделтите включва каска и предпазен колан.

Смути ме това, че не видях да слагат на гърбовете си запасни парашути, но впоследствие разбрах, че самата мотоделта е снабдена със специален парашут, който да я издържи цялата, заедно с пилота и туриста. Парашутът се намира в задната част на мотоделтата, под двигателя, в специален метален контейнер, херметически затворен. След използването на парашута, контейнерът изцяло се заменя с нов. Парашутът не се нуждае от обслужване и прескатаване, както е с парашутите, които използват парапланеристите. Контейнерът е снабден с пиропатрон, който се задейства ръчно от пилота. При издърпване на ръчката (която е червена, разбира се!) пиропатрон изстрелва като ракета парашута встрани на около 20 м, така че да има достатъчно място над крилото на мотоделтата за неговото отваряне. Този парашут служи само за спасяване на човешки животи, с него не може да се лети.

Имаше обявено състезание за мотоделтите, но то се провали поради влошаващите се метеорологични условия – а именно един огромен черен облак, който се чудеше дали да ни заобиколи или да ни удави.

За пръв път влошаването на времето донесе добра новина – организаторите обявиха начало на записванията за панорамни полети с мотоделти, свръхлеки самолети /Savage Classic и Ikarus С42/ и един осемместен двуплощник, когото мъжете наричаха “Антонов 2”, какво и да значи това.

Аз си харесах свръхлеките и затова се интересувах само от тях. И двата бяха двуместни – пилот + пътник. Savage Classic беше с четиритактов двигател Rotax, 80 к.с., пасажерът седи зад пилота, боядисан беше в жълто.

Честно казано, типично по женски, първо си го харесах него за летене, точно защото е жълт, но после летях с белия – т.е. с Ikarus С42, който беше с четиритактов Rotax, 100 к.с. и пасажерът стои до пилота. И двата самолета бяха снабдени с червени ръчки и запасни парашути, като при мотоделтите, но по-големи, естествено. “Свръхлеки” означава, че самолетът, горивото и двамата човека в него тежат до 500 кг.

Харесах си свръхлеките, купих си билетче с номер и се позиционирах да си чакам реда за полет.

И тук не мога да не спомена за разочароващия минус на организаторите. Обявиха началото на панорамните полети, поканиха ни да чакаме на опашка, но пропуснаха да кажат, че първо ще возят протежетата, а после тези, които са си платили. По едно време вече си мислех, че никога няма да ми дойде реда. Непрекъснато имаше някакви хора, които идваха от някъде и успяваха да се качат преди нас, въпреки че при нас имаше човек от организаторите. Явно отново организаторите не се бяха разбрали помежду си кой ще командва и чии протежета ще са по-важни. А тия дето са си платили – да са живи и здрави, за да могат да си чакат.

Но, за щастие, и протежетата си имат край и дойде и моят ред.

Дойде моят ред.

Самолетчето, гледано отвън е малко, но гледано отвътре е още по-малко. Седалката е комфортна и е направена така, че ако килограмите ти застрашават да претоварят машината, просто няма да се събереш в нея 😉

Има място да си опънеш краката, но тъй като педалите са дублирани, не го направих, за да не преча по някакъв начин на пилота.

В пилотската кабина си е доста тесничко, но въпреки това от теб до таблото има пространство и няма къде да се държиш, ако си пътник.

Предполагам, че е така, защото уредите и управлението са позиционирани така, че от която и страна да седнеш можеш да управляваш самолета. Сложиха ми предпазен колан, двоен, през раменете. Не ми сложиха каска (и без това мразя каски).

Пилотът запали двигателя. Звукът е леко стряскащ. Започнахме рулиране към отсечката за излитане. Излетяхме без да изпитвам страх. Чувството не е по-различно от излитането с пътнически самолет. Разликата е в шума и в завоите. В свръхлеките шума от двигателя е ненадвикваем. Ако нямаш слушалки и интерком е почти невъзможно да си говориш с пилота. (Не че на него му е притрябвало да си говори с друг, освен с кулата 😉 ).

Но, както казват хората “Всяко зло – за добро” и тук се оказа, че не е лошо да е толкова шумно…

Защо ли! Защото и да пищиш, не се чува! Не че съм пищяла, май писнах само веднъж и за кратко,… или поне така ми се строи.

На един завой. По-точно на единствения рязък завой. Завиването си беше екстремно преживяване за мен. Пилотът умишлено прави завоя рязко и без предупреждение, за да ти качи адреналина и да ти достави удоволствие. Все пак си си платил за силни усещания…

Хубавото беше, че разбра кога да спре. Усети, че се изплаших и един екстремен завой ми стига. Не знам по какво разбра. Или по това, че размахах неволно ръце и потърсих къде да се хвана, или … или шума не е достатъчно силен…

Хубавото е, че той разбра и следващите завои бяха плавни и елегантни. Лошото е, че аз напълно загубих ориентация и за няколко секунди не можех да преценя къде се намирам.

Тотална дезориентация! И надолу с главата да бях, нямаше и да разбера. Това от една страна е лошо, защото означава, че не мога да летя сама, т.е. да управлявам сама каквото и да било летателно средство (не че съм се засилила да го правя 😉 ), но от друга е добре, защото вече знам как се чувствам и как реагирам в такава ситуация.

Летяхме на 800 до 1000 метра над земята и със скорост на летене около 130 км/ч. Целият полет траеше около 10 мин., което е крайно недостатъчно, за да изпиташ докрай удоволствието от летенето.

Предполагам, че ако бяхме полетяли 50-60 мин., към края щях да съм готова за още екстремни завойчета. Но пък 10 мин. са напълно достатъчни, за да усетиш магията и да разбереш, че искаш пак и още.

След мен на самолетчето се качи съпругът ми и явно не е пищял на завоите, защото на видеозаписа, земята се пада ту отляво, ту отдясно и рядко право напред и той не намира нищо екстремно в това. Дори напротив! Готов е да посегне към бънджито…