В Сопот, на 01 октомври 2006 г. останах за около 17 минути насаме с небето.
Как стана това ли? С магия, разбира се.
Рецептата й е простичка. Взимаш в почти равни количества /от всичко по много/:
– Любознателност, граничеща с досада;
– Желание и ентусиазъм, граничещи с лудост;
– Търпение и разбиране /по възможност чужди/, най-добре от някой, който вече е бил там;
– Доверие, подкрепа и любов от най-скъпия на сърцето ти човек, в огромни количества;
– Подкрепа от други сродни души, в умерени количества;
– Сълзи от радост и нетърпение, в неконтролируеми количества;
– Страх до нивото на здравия разум, с леко треперене на брадичката;
Смесването и хомогенизирането на съставките трае около 12 месеца. Когато всичко е готово, го натъпкваш в едни дънки, яке и маратонки, слагаш му каска и радиостанция, обличаш му сбруя, закачаш го за крило и го даваш на небето. Това е! Нищо особено, както виждате. Просто става бавно…
В този момент се оказва, че разстоянието от земята до небето е … пет крачки. Пет крачки са нужни, за да се превърнеш в птица. От тях трудна е само първата. И тези сложни съставки, и това дълго време, са необходими само и единствено за тази първа крачка.
Първата крачка, която правиш при команда “Хайде” и която е истински първа само веднъж в живота ти.
*****
01 октомври 2006 г., големия баир на Сопот
Близо 900 м денивелация делят старта /мястото за излитане/ от поляната за кацане. На български това означава, че при прав полет, чиято единствена цел е да кацнеш, полетът трае около 17 минути.
Моята първа цел беше да излетя, втората да се махна от склона, поддържайки курс към поляната за кацане и третата да кацна, естествено. Времето беше подходящо за първи полет. Емо избра мястото на старта, от което да тръгна. Както можеше да се очаква, бях доста развълнувана и притеснена от предстоящия полет и затова основно Емо и съпругът ми се погрижиха за моята подготовка на старта. И аз уж правех нещо, ама май повече пречех на тях и себе си, отколкото да бях полезна. Може би съм им изглеждала отвяна и разсеяна, но всъщност бях мобилизирана и концентрирана в предстоящото излитане и полет. Съзнанието ми беше изключило дребните неща като например това, че катарамата се стиска, за да щракне, или пък че каската не трябва да те удуши докато летиш… За тези “дреболии” се погрижиха те двамата, което едва ли ще се повтори при следващ полет. Просто сега бях специална…
*****
– Тези хора /крилата във въздуха/ знаят ли, че аз ще летя?
– Знаят, не се тревожи, нали им казах.
Да, вярно, забравих. Емо обясни на всички, че при този старт ще има ангажимент основно с мен и ще излети веднага след мен, така че, ако някой има нужда от помощ за излитане, трябва да бъде готов преди мен.
*****
– Готова ли си?
– … мълчание, посрещащо очаквателно многозначителния поглед на Емо…
– Готова ли си?
– … потвърдително кимане с глава…
– Когато си готова, тръгвай.
Тръгвам сега… сега… ей, сега … първата крачка е ужасно ужасно ужасно трудна…
Разколебах се, не напълних добре крилото и то ме завлече надясно и надолу. Фалстарт! Сринах бързо крилото, станах и се върнах на мястото си по-спокойна от преди.
*****
– Готова ли си?
– … потвърдително кимане с глава…
– ХАЙДЕ!!!
Първата крачка! Истинската! Тази, дето е първа само веднъж в живота! Потеглих силно и смело, както тръгвам при старт с тандема, без нито дори за миг да мисля Емо там ли е или не. Толкова съм свикнала да е там, че го чувствах зад гърба си. Чувах командите му в ушите си и след пет крачки бях във въздуха. Излитането беше успешно!
Излетях сама!!!
Емо ми даде указания за курса и посоката, и млъкна.
Много добре знаех какво трябва да правя, откъде трябва да прелетя и в каква посока трябва да се движа – предната вечер с тандема бяхме тренирали точно това и аз си повторих всичко наум още веднъж. Установих, че моето крило е доста по-лекичко за управление от тандема, но пък и като че ли се люшкаше повече…
*****
Диалог на разума (Р) със страха (С) в първите две минути от полета ми:
С: Крилото много ме люшка, дали няма да ме отвее нанякъде?
Р: Емо нямаше да те пусне да летиш сама, ако имаше опасност да те отвее. Обери малко управленията и стабилизирай крилото, знаеш как се прави!
С: Имам запасен парашут…
Р: Няма да ти се наложи да го ползваш, забрави за него!
С: Чувам, че радиото пращи… дали не се е развалило? Преди малко защо не пращеше?
Р: Не може да се развали току тъй, чисто ново е, все пак. По-скоро някой се опитва да ти каже нещо. Не някой, а Емо!!!
С: Щом се опитва да ми каже нещо, значи ТРЯБВА да направя нещо, но аз не го чувам. Е, това е! Супер, няма що!!! Сама съм, съвсем сама…
Р: И какво от това, нали знаеш какво трябва да правиш. Все някъде ще кацнеш. Я-я-я виж, колко поляни има напред, ехеее, все ще те намерят, няма страшно. Стабилизирай крилото и си лети спокойно! Ако те е толкова страх до долу, просто друг път няма да летиш сама, какво пък толкова…
*****
/след най-много 2 минути след излитането/:
– Дачи, дръж си курс към поляната и не говори по радиото, защото не се чуваш от вятъра!
Знам, че не се чувам! Ти, ако си мислиш, че се чуваш… Само ме шашкаш… Да си беше мълчал… Странно само, защо това радио пращи…
Стабилизирах крилото и си летях над ръба, право към поляната. Като излезнах над поляната крилото спря да ме друса и люшка и отпуснах максимално управленията. Крилото летеше фантастично бавно и спокойно.
… Чувам смях… Кой се смее? Тук съм сама. Аз се смея. Смея се с глас и от все сърце! Не ме е страх, спокойна съм. Погледнах си крилото – то сякаш грееше на фона на небето с ярко жълтия си цвят…
Зяпам, оглеждам се, държа кацалото под око. Я, там някой прави САТ-ове… Красота!
Р: Емо май го няма зад мен, но не ми липсва… Аз летя! ЛЕТЯ! Чувствам се лека и отпусната, без кокали, без тегло. Около мен има само въздух и небе!!!
*****
– Дачи, искам да направиш десен завой… и т.н.
Вече чувах Емо съвсем ясно и чак в този момент се сетих, че той обеща да излети веднага след мен и да кацне преди мен, за да ме води за кацане. Уф, вярно, ле-ле, как можах да го забравя. Той е бил онзи със САТ-овете – въртял ги е, за да сниши бързо и да ме чака долу.
…
Изпълнявах командите на Емо без страх и колебание и дори се улавях, че на моменти предусещах каква ще е следващата. Това е добре, защото значи, че имам усет и разсъдъка ми работи, а не изпълнявам командите механично.
Кацнах по най-добрия възможен начин, стъпвайки леко като балерина. И веднага седнах, естествено! Трудно е да останеш прав, когато колената ти са от кашкавал. Седнах на сбруята, а тя ме люшна и катурна настрани. Побързах да откопчая коланите, за да стана и да се махна от поляната, за да не преча на другите да кацат. Таман успях да се освободя от сбруята и да се надигна и видях, че приятелите ми идват да ме посрещнат и поздравят. И да ме ритнат, естествено.
Ритането е особен ритуал за кръщаване на новобранците и се прави с пожеланието този ритник да бъде най-силният ти удар в земята! Получих си ритниците с огромно удоволствие! Последваха прегръдки и целувки, много ясно. Всеки взе по нещо от оборудването ми и аз се почувствах специална, като истинска принцеса… И после пак последваха прегръдки и целувки! И после пак…
*****
Харесва ми да летя сама! Още дълго време ще ми трябва помощ за излитане и кацане, както и за преценка на условията за летене, но с течение на времето ще се науча да го правя и сама. Високото не е страшно. Страшно е неизвестното. Страшен е само страхът. Той е полезен в умерени дози, но не бива да взима връх над разума. Паниката е смъртен враг, който не трябва да се допуска да припари до съзнанието.
Харесва ми да летя сама, но и от тандемите с Емо не се отказвам! /това го казвам само за инфо на заинтересованите лица 😉 /
*****
В Сопот, на 01 октомври 2006 г. останах за около 17 минути насаме с небето.
Как стана това ли? С магия, разбира се.
Рецептата й е простичка. Взимаш в почти равни количества от всичко и по много, и … правиш първата крачка…
Тази, трудната, дето е истински първа само веднъж в живота!
Yep, поздравления. Не си ме изложила.
А кога каза, че ще пишеш за уингоувърите?
@NeeAnn
Аз съм го написала вече, при това отдавна. Ти от облаците ли падаш? 😉 😉 😉
Ето, чети: http://leeneeann.info/?p=146
Интересно преживяване.
Почти ми се прииска и на мене да полетя.
А знаеш, че съм упорит земен плъх.
Браво, браво!
Какво е САТ? Прости ми невежеството моля.
Браво Дачи,
Само така, напред и нагоре.
Искам да ти кажа, че когато започнах да чета разказа ти, хладни тръпки ме полазиха по гърба, все едно че слушам родопски гайди !!!
p.s Ще се срещнем там……..ГОРЕ
@ Ийори
Почти? Само почти? Иска ти се и още как 😉 😉 ;), но ще изчакам да се наканиш и накумиш…
САТ е вид спирала. Спиралата е фигура, при която пилота и крилото се въртят и снишават бързо-бързо /има-няма с 5-6 м/сек ;)/, описвайки спираловидна траектория, като оста на въртене е извън системата “пилот-крило”.
САТ е спирала, при която оста на въртене е МЕЖДУ пилота и крилото!
/виж речника: http://leeneeann.info/?p=144 /
Аха, нещо като Свредела при реактивните самолети значи.
@ pegasus
Да, Петьо: Среща ГОРЕ!!!
Първо – поздравявам те за чудесното дар слово!
После – ако продължаваш в същия дух скоро и аз може да се окажа на някой баир (много е заразително).
И накрая – страхотно преживяване, поне по начина, по който си го описала.
Прати ли линка на Емо? (Имам чувството, че го познавам вече.) Предполагам, че ще се зарадва. Все пак е една от причините да стигнеш до 17 мин.
Нее, Емо е една от причините да започна направо от 17 мин. На този баир по-кратък полет не е възможен, ако всичко е наред.
Линк ли? Не съм му го пратила. Той беше там и знае доста повече от вас 😉 😉 😉 – все пак е една от причините – ти го каза!
А, иначе – за какво ти е да ходиш по баирите?!?! Я си стойте с Ийори на земята, вижте колко си ви е хубаво 😉 😉 😉
Хубава земя, добра земя…
[Ийори гали земята с копитце]
Магаренцата трябва да знаят добре къде са им опашките.
Той е бил там, но не е бил в главата ти и едва ли е почувствал емоциите ти.
А земята е сигурна, но с годините май ежедневието посивява. И винаги намирам начин да го оцветя. Така, че някой ден може и да разперя крилца.
Съжалявам, че тук ще пиша по друга тема, но не успях да намеря статията.
LeeAnn щастлива съм, най-накрая намерих “Момо”. След месец издирване (и в издателството я няма), съвсвем случайно успях да открия изостанал екземпляр в една книжарница.
Нямам търпение да я прочета, после ако искаш може да ти я дам:)
Искам я!!! Благодаря!
А за Емо и моите емоции… О, знае, не го мисли 😉
ОК, имай съвсем малко търпение:)
мммда, ето видя ли как напипа темата 😉 – “Търпението” 😉
@LeeAnn
Аз говоря за твоите собствени уингоувъри, а не за тези на Емо. Анадънму?
Анадък… чак сега…
Ще почакаш!
Поздравления за успешния първи самостоятелен полет! Вече си правоспособна птица, нали? 😉
Благодаря, Итилиен! Правоспособна? Не знам. Малките пиленца, дето имат още жълти пухчета по крилцата и главичката и не летят без придружител, те правоспособни ли са?
БРАВО! Виждаш ли как търпението се възнаграждава 🙂 Много се радвам за теб.
Защо вие жените успявате толкова емоционално да изживявате подобни моменти? Толкова хубаво и вълнуващо звучи като е написано от теб… На мен (читателя) ми се разтупка сърцето, не мога да си представя какво ти е било на теб!
Искаш ли пак?
Май, нямаш търпение, а? 🙂 🙂 🙂
вече съм те поздравявал за полета…
сега да те похваля, че и добре пишеш…
интересно, увлекателно, сърцато…
Хей пиленце, жълтичко, сладичко, …! Като порастеш искам да летим крило до крило и леко да се носим в простора.
@Мъдрия
О, да, искам пак, искам, искам…
@Speedy Gonsales
Дадено, ще го направим, ще ми бъде приятно. Само ме почакай да порасна…
@enko
Вече съм ти благодарила за поздравленията за полета 😉
Сега ти благодаря пак, за всичко … и за полета…
фантастично! това е единствената дума, която излиза изпод пръстите ми след това, което влезе като емоция докато четях!
🙂 ОЩЕ ВЕДНЪЖ !!!БРАВО!!! сега разбра ли какво е усещането да летиш?!? свободата да се движиш в три, а не просто в две измерения 🙂 както ти казах преди и гмуркането е яко, но да сравняваме летенето с него е като да сравняваш ниския бръснещ “полет” по магистралата с карането на дядовата каруца 🙂 извинявам се още веднъж за – ти си знаеш какво 🙂 надявам се някой ден да имам възможността да бъда с теб във въздуха, за да споделим преживяването на живо, а не само по телефона, ICQ или в блога 🙂
за финал ще те питам само едно:
-> успях ли да ти опиша преживяването поне на една десета от реалността му?!?!
@DSX
Няма нужда да се извиняваш за “аз-знам-какво” 😉
Много добре знаеш, че ти си началото на началото… ;-), така че, не се извинявай 🙂
успях ли да ти опиша преживяването поне на една десета от реалността му?!?!
Хм, сложен въпрос! Като се има предвид колко съм любопитна, нетърпелива, досадно любознателна, емоционална, предпазлива, колеблива, страхлива, …, а ти си точно обратното на всичко това, трябва да кажа, че положи наистина много усилия, за да ми опишеш преживяването поне на една десета от реалността му. Трябва да кажа също, че… успя, но само на 1/10 😉
😉 Значи целия зор си е заслужавал 😉
А началото на началото си си ТИ! Аз просто се постарах да те изкарам от първоначалното инерционно движение, което те караше да мислиш, че да полетиш е невъзможно 🙂 , а то не било чак толкова трудно 🙂 А сега – сега остава да продължиш напред, 😉 без да се приземяваш в чуждо лозе 🙂
🙂 И нека силата бъде с ТЕБ 🙂 (както е казал един мой стар приятел – Йода)
Благодаря, DSX, и за началото и за после…
Радвам се, че мислиш, че зорът си е заслужавал, защото той беше повече за другите /и теб вкл./ и по-малко за мен!
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Какво ме прави щастлива?
бахти … трябва да летиш пак … глей как хубаво пишеш 🙂 накара да се разтупти закоравялото пилешко сърце 😀
е, ти чак сега ли разбра 😉
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Над себе си…
Pingback: SheLeadsTech Bulgaria - LeeNeeAnn