За да се научите да чувствате, първо трябва да се научите да приемате емоциите си.
За да се научите да приемате емоциите си, първо трябва да се научите да приемате света такъв какъв е, без значение дали ви харесва или не, дали го разбирате или не. Фактите са си факти, а пред тях, разправят, и боговете мълчали.
Да, казвам ви да приемате светът, такъв какъвто е и в същото време ви казвам, че нещата винаги не са такива, каквито изглеждат. Това звучи като противоречие, но не е. Дори напротив – това са две взаимно допълващи се твърдения. Именно защото нещата не са такива, каквито изглеждат, е необходимо да се научите да приемате случващото се около вас.
Това не значи, че трябва да го разбирате или да сте съгласни с него, нито означава, че трябва да ви харесва – трябва просто да го приемате.
Има красиви факти, които приемаме с удоволствие и не търсим нито причината за случването им, нито се опитваме да ги разберем. Казваме „да” и толкова.
Обикновено отказваме да приемем не чак толкова приятните факти.
Мислим, че за да ги приемем, първо трябва да ги разберем. Но има неща, чиято първопричина е далеч извън полезрението ни и няма начин до стигнем да нея. Може би просто красива пеперуда размахва крилца в другия край на планетата. Ние не виждаме пеперудата и казваме „не” на тайфуна. Но, казвайки „не”, ние с нищо не променяме заобикалящата ни действителност.
За да променим нещо, първо трябва да приемем/признаем съществуването му. Самото приемане на случващото се като факт ни помага да се справим с него и да го преодолеем. Ако аз отказвам да приема факта, че стаята е тъмна, никога няма да съумея да я направя светла, така че да спра да се блъскам в предметите и да се наранявам, нали?
С човешките емоции нещата стоят по съвсем същия начин. За да можем да ги промени, първо трябва да ги приемем. Емоциите ни са част от енергията на Живота. Спирайки емоциите си с „НЕ”, ние спираме енергията. А енергия, която не се движи – загива.
Емоциите ни са плод на невидимото ни вътрешно „аз”. Неприемайки емоциите си, ние отказваме да приемем част от себе си – част, която вероятно се опитва да ни каже нещо.
И пак: Това, че не я приемаме, не означава, че тя не съществува!
Емоциите ни не са добри или лоши – те са просто емоции. Не емоциите ни нараняват, а мислите, които свързваме с тях. Винаги, когато изпитаме негативна, според собствената ни класификация, емоция, ние я свързваме с момент, който сме определили в мислите си като лош, момент, в който сме се чувствали по подобен недобър начин, и така влошаваме и задълбочаваме и без това не съвсем приятното усещане.
Трябва да се научим да изживяваме емоциите си без да им поставяме етикети „добър” или „лош”. Вероятно това ще ни помогне да се отървем от запаметяването на усещания, което не винаги е в наша полза. Най-добре би било, ако можехме да запаметяваме само тези усещания, които искаме, но..
Вероятно това е и пътят на интуицията ни обратно навън. Мнозинството хора не се доверяват на интуицията си, защото не я разпознават, а не я разпознават, защото не приемат емоциите си. Интуицията е мускул и подобно на всички останали мускули в човешкото тяло, тя се тренира – ако ползваш един мускул, той става здрав и силен и можеш да разчиташ на него, ако не го ползваш – залинява и закърнява и дори и да искаш, не можеш да му се довериш. Е, и с интуицията е така.
Трябва да се научим да приемаме и изживяваме емоциите си и по още една причина: задържането на емоции причинява болести. Емоциите са енергия. Прекомерното задържане на енергия разболява.
Ако задържаме отрицателни емоции, ние задържаме отрицателна енергия – т.е. не й позволяваме да циркулира. Енергията не изчезва просто така – тя се отлага в някой орган и го разболява.
Има хора, които не споделят дори положителните си емоции – все са криви за нещо, все са недоволни и ако им се случи нещо хубаво го крият, да не би някой да им го вземе и винаги казват „не може да е толкова хубаво – нещо не е наред”. Такива хора също се разболяват, защото също задържат и убиват енергия.
Човек не може да е щастлив сам, защото щастието е за двама!
Тази промяна във вътрешната ни нагласа и в тайните кътчета на собствената ни душа не става лесно. Камъчетата, които ви давам помагат, но те не са универсална рецепта.
Универсална рецепта няма, но все пак мога да ви подскажа една възможна първа стъпка: Да започнем да гледаме на емоциите си като на сигурен знак, че сме живи, а не просто съществуващи твари, да започнем да гледаме на тях, като на нещо, което спира дъха ни, защото нали помните Дж. Гарлин:
„Животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.”
🙂
Картинката е от ТУК.
Как сравни интуицията с мускул, Дачи! 😀 Тя се тренира, съгласна съм. И, може би, защото сме свикнали да отнасяме думата „тренира” към мускулите…
Но по-правилно, според мен, е „тя се развива”.
Аз имам своя теория за това как да развиваме интуицията си. Тя (интуицията) има силна връзка с това изживяване на емоциите, за което говориш ти. Изживяването на емоциите развива нашата чувствителност, способността ни да улавяме вибрации – свои, а и чужди. Говоря за всякакви емоции – негативни и позитивни.
Колкото по-силни са емоциите, толкова по-бързо се достига до целта.
Силните вълнения изострят сетивата ни и с течение на времето ни довеждат до едно състояние на възприемчивост, в което с все по-голяма лекота „чуваме вътрешния си глас”. 😀
Ако искаш по-подробно, мога да ти пейстна нещо, което съм писала за ритуалите при встъпване в “длъжността” жрец.
Нямам нищо против емоциите, приемам ги, даже много си ги харесвам до момента, в който започнат да противоречат на здравия разум.
Аз не съм от най-емоционалните хора така или иначе и предпочитам да имам контрол над тези, които не са в синхрон с логиката.
Не харесвам хора, движени от емоции, а не от мисъл.
Просто според мен човек трябва да открие баланса и да не прекалява с емоциналността, защото емоциите в един момент отминават и остават последствията от действията породени от тях.
Диди, нали не си помисли, че изборът на дума е случаен 😉
Съвсем съзнателно използвах думата “тренира” – в нея се чете елемент на усилие от наша страна. Ако кажем, че “интиуцията се развива”, повечето хора приемат, че това става от само себе си. А то не става 😉 – та затова – малко гимнастика 😉
Да, с удоволствие бих прочела това, което си написала – давай го. Защо изобщо ме питаш за такова нещо ти се чудя! 🙂
iffi,
аз съм емоционална, чувствителна и интуитивна, но това не означава, че не съм здравомислещ и логичен човек. Наистина, говорим за баланс – това е основното.
Тази статия е повече за хора, които “държат чувствата и емоциите далеч от камбанарийките си” /само цитирам Ясен, не го набеждавам/. Защото само логика не е достатъчна. Много неща имат обяснение, но ние няма как да го знаем, затова трябва да се доверяваме (повече) на инстинктите си.
Вероятно статиите за камъчетата са и за теб, щом приемаш емоции, които не противоречат на здравия разум. Това не са емоции, iffi 🙂 Не ми се сърди, не е лично, но човек, който казва че
ограбва сам себе си доброволно.
Да, балансът е важен. Но, какво е баланс? Ти как определяш баланса и докъде е логиката за теб и къде почват чувствата?
Сигурна съм, че имаш истинско основание да ми напишеш
затова ако тази тема не ти се “бистри” на всеослушание ще те разбера и няма да те провокирам, но наистина ми е интересно да чуя мнението на един не-най-емоционален човек. 🙂
Това е само откъс (и е писано от мен, не претендирам, че е правилно, но отразява мойто виждане на нещата):
– Магията не е нищо друго, освен една вътрешна настройка на човека да приема и излъчва послания. Труден е обаче пътят, по който се постига тази настройка. Нужни са години, за да го извърви човек. И понеже обещах да ви разкажа как са постигали това жреците, нека започнем от там, как въобще се става жрец.
Кандидатите са били наричани инициати – или такива, които ще бъдат посветени в тайната. Всеки от тях е трябвало да притежава определени качества – смелост, издръжливост, да е умен, възприемчив и да иска да се учи.
После тези кандидати били подлагани на изпитания, от една страна – за проверка на тяхната смелост, издръжливост и воля, и от друга – защото в изпитанията нужните качества се доразвиват и усъвършенстват.
Да видим сега какви са били тези изпитания и къде са се провеждали! Под големите храмове в Египет обикновено е имало подземни лабиринти – безкрайна плетеница от пещери и проходи и то създадена в повечето случаи от природата, а не от архитекти.
В такъв лабиринт са пускали посвещавания и там той е трябвало да преодолее всички трудности и да намери изход. Трябвало е да понесе глада, студа, болката, изтощението, но най-голямото предизвикателство за него е било да се пребори със собствения си страх – страхът от неизвестното, от мисълта, че няма да успее да излезе. Тази мисъл понякога го е довеждала до пълно отчаяние и до лудост. Трябвало е да преодолее страхът от самотата, от смъртта и да продължава напред още и още, без да знае колко и дали ще издържи.
Тези силни вълнения са изостряли сетивата му до крайност и неусетно са го довеждали до онова състояние на възприемчивост, което трябва да достигне бъдещия жрец, за да му бъде разкрита най-тайната и свещена мъдрост и за да може той да я използва както подобава. Един ден този човек ще властва напълно над ума и сърцето си и ще може да прави чудеса. Ще стане магьосник…
Диди, ти спомена за описание на начина, по който развиваш интуицията си, но … се надявам, че не го правиш точно по описания начин 🙂
Винаги ми е било трудно да описвам интуицията си, защото тя не е нещо, което спира на едно място, за да бъде снимано. Ще се опитам, все пак да го направя съвсем накратко, но в отделен пост 🙂
😀 😀
Не, разбира се, че не го правя по описания начин. Само изследвам развитието на интуицията, а моята като че ли се развива паралелно с това и малко на самотек.
Но първоначално, в изследванията си, започнах с анализ на мойта интуиция, който, също като теб, ми е трудно да предам с думи.
То това е като темата за душата – няма начало и край, а само някакви ориентири. Ти се опитваш да ги формулираш тук. Аз пък сега съм се вторачила в темата за душата, но после ще се върна на интуицията.
Интересното е, че накрая всичко се оказва много здраво свързано – почти не можеш да го отделиш едно от друго. Затова сигурно и трудно се разсъждава и пише по тези теми.
Не мисля, че емоционалността и интуицията са непременно силно обвързани. Аз имам доста силно развита интуиция и всеки път, когато пропусна да и се доверя, го отчитам като грешка, но това не ме прави емоционална.
Сега като си прочетох коментара се замислих, че не е зле да внеса малко обяснения или примери.
Ето 2 съвсем тривиални примера за емоции, които е добре да бъдат контролирани от разума:
1. Сърдит си/караш се с някого. Всеки го преживява различно – някои тряскат врати, трошат, удрят, викат, обиждат, все неща, за които после (евентуално) съжаляват. А колко по-добре е просто да поемеш малко въздух, да изчакаш яда да отмине (разбира се може да отнеме няколко минути/часа/дни) и след това да кажеш на човека точно какво те тревожи, с равен тон, без викове, обиди и тн. Просто контрол. Това е съвсем точен пример за: “защото емоциите в един момент отминават и остават последствията от действията породени от тях”
2. Предполагам всеки е ставал свидетел(не дай си боже е попадал) в ситуацията на безсмислена влюбеност. Да речем някоя жена е сляпо влюбена в стил “бий ме, обичам те”. Вместо да се хване и да помисли малко, че щом някой се държи с нея като тотален идиот и я тормози психически/физически то оправданието “влюбена съм” съвсем не върви и по-добре да се вземе в ръце и да прояви малко здрав разум.
3. Или пък си показал на някой човек, че не искаш да си с него/нея, а той/тя продължава да те преследва в следствие на някакви емоции, в които нито има логика, нито нещо градивно.
Давам тези примери, защото съм ги срещала толкова често в ежедневието си, а все още не мога да ги проумея. Какво би накарало някой да постъпва по толкова очевидно глупави начини. Единствения отговор за мен е – неконтролирани емоции. Ако някой може да го обясни по друг начин, ще ми е интересно да го чуя. Или пък да извлече нещо положително от тях.
Та това е накратко, май ще се получи интересна дискусия.
А относно “Камъчетата”, чета ги с интерес, въпреки, че не коментирам. По принцип гледам да коментирам, когато имам да кажа нещо смислено, което не е написано вече в поста или в коментарите 🙂
iffi, хехе, да, беше нужно уточнение 🙂 и благодаря за него, особено за пример 1. Той е точно нещото, към което апелирам и аз – повече толерантност и взаимна поносимост – та няма какво да го коментираме повече. 🙂
С тези примери общо взето ти преразказваш част от камъчетата ми, което значи, че ще те разочаровам – на едно мнение сме и няма да има дискусия 😉 🙂 /шегувам се – за дискусията само/
Може би пак ще каже някой, че се хващам за думите, но аз да си кажа:
Връщам се малко назад, когато ти каза, че не си емоционална. Всъщност, ти си емоционална и всеки, който следи блога ти го знае 😉 , но не си прекалено експресивна, т.е. просто не го показваш непрекъснато. Що се касае до отрицателните емоции това е чудесно за околните 😉
А пример 2 е пример за слабохарактерност и глупост. Чиста човешка ГЛУПОСТ. Имам обяснение за това поведение и любовта и чувствата определено не са сред тях.
Подобно нещо са способни да търпят хора, които не са научени от родителите си на самоуважение. Когато не се уважаваш сам, то и никой друг не те уважава.
Такива хора вероятно са ставали свидетели в детството си на подобно отношение и го приемат като нещо нормално.
Установила съм, че има хора, които не са способни да вземат и най-елементарното решение, та какво остава за такова, което ще промени живота им. Такива хора предпочитат известното зло пред неизвестното добро. Честно казано, не знам как може да им се помогне, защото промяната зависи единствено и само от тях. За да настъпи промяна, обаче, те трябва да я поискат, а за да я поискат трябва да признаят /поне пред себе си/, че съществува проблем. Подобно поведение на търпимост към насилника /физически или психически/ обаче не говори за осъзнатост към проблема… та, както казах – жал ми е за такива хора, но не знам как да им помогна.
По някакъв начин този пост ме накара да си спомня прословутата фраза на Кърт Вонегът: “Господи, дай ми силата да променя нещата, които мога, дай ми смирението да приема нещата, които не мога да променя и мъдростта винаги да виждам разликата между двете!”.
“…да гледаме на емоциите си като на сигурен знак, че сме живи…” – много красива формулировка. От тук нататък ще проверим дали е трудно приложима. 🙂
vilford,
чакам да споделиш резултата от проверката 🙂
Да приемаме себе си и в бялото, и в черното, е най-сигурният път към състоянието на мъдрост, за който vira111 говори. Това включва и всички емоции, които изпитваме, независимо дали ни харесват или не, дали можем да ги конторлираме или не, дали… Това сме ние и трябва да се разбираме, приемаме и обичаме.
Ето това стихче от древен персийски поет отключи при мен преди няколко години разбирането и приемането на тъмните страни – моите собствени, а оттам и чуждите:
“Болката съществува само в съпротивлението.
Радостта в приемането.
Мъчителните ситуации, които приемаме
с открито сърце, стават радостни.
Радостните ситуации, които не приемаме, се превръщат в мъчение.
Лоши преживявания не съществуват.
Лошо преживяване – това е просто съпротива срещу това, което Е…”.
Тълкуването всеки сам може да го направи за себе си…
seasons, радвам се, че сме на една вълна. 🙂
Здравей LeeAnn.
“Интуицията е мускул и подобно на всички останали мускули в човешкото тяло тя се тренира – ако ползваш един мускул, той става здрав и силен и можеш да разчиташ на него, ако не го ползваш – залинява и закърнява и дори и да искаш, не можеш да му се довериш. Е, и с интуицията е така.” – отдавна се чудя как да унагледя обяснението за интуицията пред една приятелка. Благодаря за идеята.:)
Както с всичко написано до тук за камъчетата, и с това съм съгласна. Дойдох да напиша кратичко мнението си и… видях разговора ви с другите по темата. 🙂 Макар и със закъснение ще се включа в него.
Iffi,
най-добрият начин да разбереш колко е важно емоциите да се показват изцяло и да не се контролират, е да наблюдаваш децата (LeeAnn е писала за това и на други места). Емоциите ни разкриват, показват онова, което е скрито в нас. Как ще разбереш едно дете, което не иска да говори и не изразява чувствата си по никакъв начин – чрез емоциите, които показва. Тъй като децата не могат да ги контролират, ако искаш, те могат да бъдат най-доброто средство, начин да ги опознаеш или да им помогнеш да се разкрият чрез разговор. Когато пораснем, разбира се, започваме да ги контролираме и… скриваме част от себе си. Показва ме я само когато достигнем точката на кипене. Защо? Според мен защото има вътрешно съпротивление, което ни пречи да се разкрием напълно. Причини – всякакви.
Колкото до баланса. За мен баланса, за който ти говориш е доброто възпитание, а не здравия разум. Просто не мога да си представя как здравят ми разум (който уверявам те, притежавам) може да се намеси, когато, както казват синовете ми, “се кача на метлата” (асоциация – от вещица, на метла). 🙂 Те обаче, защо ли, не се плашат от това ми състояние. Напротив, ако смятат, че са прави и те се мятат на метлата. Защо? Защото съм им дала свободата да изразяват емоциите си. Да, от един родител зависи дали детето ще се научи да показва емоциите си изцяло или не. И когато те го правят, се чувстват…свободни. Това е! Простата истина – ако можеш да изразяваш напълно емоциите си (разбира се, трябва да имаш и добро възпитание) тогава се чувстваш свободен. С тази свобода можеш и инуицията си да развиваш, и сърцето ти да препуска на воля, и умът ти да се извисява и душата ти да е чиста.
П.С Ще ми се да разкажа една случка от преди много години, която ще подкрепи тезата ми, но е много дълга. Но като цяло всичко се свежда до това – “Истината говори чрез устата на децата” – максима изречена преди хилядолетия.
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Камъче #12: Умее да печели само този, който умее да губи!
Емоциите…….това са неразрешени конфликти в несъзнаваното ни или казано по друг начин незадоволени потребности или очаквания които са по големи и са се разминали с действителността.
Iva, не съм съвсем съгласна с теб, особено в частта “неразрешени конфликти”.
Не съм съгласна също, че емоциите са следствие на разминаване на очакванията с действителността. По тази логика означава, че ако очаквам нещо хубаво и то се случи, няма да му се зарадвам.
та… обясни малко по-подробно твърденията си, моля 🙂
Аз пък (по-незнание) си мислех, че щастието е толкова по-голямо, колкото повече хора са включени в него…..А то пък, видите ли, било само за двама 😉
хехе, Ежко, така като извадиш думите от контекста става весело…
Идеята на “щастието е за двама” е, че определено не е за един. т.е. минимума е двама – оттам нататък – кой колкото може да понесе 😉
„Щастие за всеки. Даром. И нека никой не бъде подминат”-похвално пожелание от Сталкера на братя Стругатски, обаче:
Може ли даром да получиш щастие?
Ежко, бъркаш посоките малко 😉
Идеята е да даваш, не да получаваш 🙂
Ами да дам, що да не дам – ама ако не могат даром го получи?
Ежко,
ти дай, пък да вземе който ще 🙂
Пробвал съм. Ако са си го заслужили – или вече си имат, или е по-скоро обмен, а не даване.
Ако не са заслужили – и да го вземат (не щат обикновено), го ползват като маймунка огнестрелно оръжие.
Затова съм обзет от съмнения 😉
Ежко,
съмненията са твърде лични изживявания 🙂 Не знам дали някой друг, освен ти самия, може да те отърве от тях.
Доколкото разбирам, не искаш да споделиш моите съмнения. Иначе щяха да престанат да са лични. 😉
Но какво да се прави, явно няма да бъда отърван даром от тях….Така и ще си погина млад и потънал в съмнения 🙂
Нещо такова 😉
но по-скоро не толкова млад и не съвсем потънал в съмнения — някъде в бъдеще неопределено.
Туриха ми пепел … 😀
по-скоро може би не точно пепел, и не точно отгоре… 😉
Добре де, от мен да мине! Забиха ми пирон в ковчега 😉
Мда, не знам откъде този вкус към инкриминиране, но… – приеми нещата, нямаш друг избор 🙂
Състоянието на щастие не зависи от другите. Според мен де. Или си щастлив или не. И като срещнеш друг такъв щастлив човек … резонирате и усилвате “вълната” 😀
“Състоянието на щастие не зависи от другите”
Тук не съм много съгласна, обаче. Би било добре да зависи минимално, но няма как съвсем да не зависи. Все пак сме обикновени хора, а не тибетски монаси.
Несподелените емоции увяхват. И с щастието е така. Ако няма с кого да го споделиш дълго време, накрая то ще си тръгне 🙂
хахахаха… добре … съгласен …. идеята ми е че за да можеш да дадеш щастие на друг .. трябва ти първо сам със себе си да си се разбрал… и тогава да говориш с другия. Ако сам не си щастлив, не можеш да направиш друг щастлив. Трябва да имаш за да дадеш. 🙂
😉 е, по тази тема (“Ако сам не си щастлив, не можеш да направиш друг щастлив. Трябва да имаш за да дадеш” ) никога не съм спорила 😉