Дикси предложи да влезем заедно „В лунната стая” и го направихме без колебание. Останахме с удоволствие. Излязохме с усмивка. Тя е разказала в блога си подробно и професионално за пиесата. Няма да я повтарям, но понеже линковете нещо не работят, ще копирам тук думите й /със съкращения/:
Затова днес ще ви разкажа само за „В лунната стая” и Валери Петров. Как да не го обичаш този дребничък остарял магьосник, когато той може с едно четиристишие да напълни очите ти със сълзи; да бъде верен точно толкова тук и сега, колкото е бил и преди 20, 30 години, че и отгоре… Да знае толкова много за татковците в Африка, които не пишат писма, за майките, които работят до късно вечерта и за дечицата, които не искат да свирят на пиано в знак на протест срещу всичко онова, което тревожи малките им душички. А най-странното от всичко е как е възможно да познава толкова добре „странните хора”, които се крият в пианото и които никак, ама никак не обичат да бъдат ритани от малки крачета.
…
Факт е обаче, че „В лунната стая” е реализирана с всички възможни магии (благодарение и на Силва Бъчварова) и абракадабри, заради които толкова обичам кукленото изкуство – не може да не обичаш онези странни кукли, направени от цигулка, виола (или…шпага :), но това отново е друга приказка), пианото, превръщащо се в локомотив; Хитлер, който пие бира и пее тиролски (мммм, дали?) мотиви… малкото Роси (ей, много Роси-та се навъдиха в куклените спектакли напоследък, тц тц тц), което пътува по света, без да напуска стаята, окъпана в лунни лъчи… И не само да ги обичаш, ами и да им вярваш, забравил колко пораснал си всъщност. Ето защо ми се иска да вярвам, че много родители ще изгледат спектакъла с интерес, по-силен и от този на техните отрочета. Защото Валери Петров отново има да им каже нещо.
Единственото, което мога да добавя към изчерпателността на Дикси е, че пиесата е приятна за деца, успява да задържи вниманието им и да ги усмихне и замисли. Хубавото на пиесата е, че е много полезна за съвременните родители. Гледайте я.