Паунова невеста

–  Адаш, хайде, ставай адаш…

Паун се събуди сащисан от виковете, които изпълваха стаята. Изсули се от кревата яваш-яваш, омота се в чаршафа, та чак дюшека повлече, та да стигне бързо до прозореца и да надигне кепенците, за да види кой зорлем вдига джангър по това време.

Тупурдията идеше от джамбазите, при които чиракуваше. Те бяха тръгнали към пазара да продават добитъка, та барем келепир някакъв да видят и го викаха с тях. Ама той не искаше да отиде – аджамия още беше и не искаше в целия калабалък кеф да прави на цяло село, сеира да му гледат и за будала да го вземат, че то човек за резил лесно става.

Туй им рече на тях, но истината беше друга.  

Паун зевзек малко си падаше, та с всеки приказка си имаше, и тъй от дума на дума, без изобщо да се назлъндисва беше обещал на Елена чардаците да оправи, че чалъма им знаеше. Отиде на чешмата, изми си суратя, избръсна се и бавно се изтри в пешкира. Премени се в новото манте, напълни в една бохча такъмите и тръгна окумуш из чаршията, като баш майстор пристъпяше.  

Вчера Елена му беше пратила по брат си хабер, че днес трябва да свърши работата. Брат й беше баш келеша на махалата дето все в тайфа с пишлемета като него се носеше и нищо у дома не попипваше. Паун не го харесваше, ама отиваше заради Елена – хатъра й да не троши – че тя като кадем му беше – зърнеше ли усмивката й сутрин, през целия ден му вървеше.

Вървеше Паун, не бързаше, време много имаше, с комшиите лаф правеше и после на ум им се чудеше що за чешити бяха всички до един и как все намираха за нещо да се кахърят – на един жена му манджата бастисала, друг от борчове още не можел да даврандиса, на трети жена му шекер в кафето не слагала…

Пеньо пък на магарето си люта чорба дал, па то като пощръкляло, да го озапти не могъл – прескочило дувара и хукнало из село, шашардисало навалицата, на един дюкан джамците строшило, на други двама алъш-вериша съсипало, та чак пред конака едно заптие го запряло и за малко и Пеньо в зандана да натири, барабар с магарето, ама размислил – файда да го затваря няма и го изпроводил да си ходи.

Кака Пенка пък с нейния калпазанин Деньо дерт още по-голям имаше – 30-та година вече ерген ходел, мома от село не поглеждал, все им се назландисвал: табиетите му не знаели, авджия щял да става, с авери по сокаци и по баири искал да ходи, та като си надвиел над масрафа, тогава щял да кандиса и мома да си търси, да има кой тулумби да му върти.

Паун беше добър човек, не много богат, но добър. Майка му, лека й пръст, все това му повтаряше: „Няма да прокопсаш с тая добрина, сине!”, но той пари не искаше – все обясняваше, че добрина и за сто крини злато не можеш да купиш. Баща му така го беше научил – добрината е най-безценното съкровище на света.

Вървеше по калдъръма и си мислеше за Елена. Сепваше се на моменти и се усмихваше… Улавяше се, че мечтае… И пак се усмихваше. Всеки път, като се сетеше за нея се усмихваше. Беше влюбен в Елена още от дете, когато тичаха по поляните и си правеха колибки в купите сено…

Все не се осмеляваше да й го каже. Първо искаше да изучи занаят. После втори… После пък баща й почина и тя от мъка не се показваше от къщи. После пък майка й се разболя… Все имаше по нещо. Но днес. Днес! Днес беше развълнуван, но твърдо решен, като оправи чардаците да поиска ръката й. Знаеше, че Елена няма да му откаже – беше виждал искрицата в очите й. Пък и защо иначе ще го моли за разни неща, ако не, за да е покрай нея?!

Спомни си как преди време калайдиса едни тави, ама толкова нескопосано, че майка й после три дни опява и нарежда. Ама нейсе. За Елена и повече щеше да изтърпи.
Вървеше по калдъръмените улици и се чудеше как точно да го рече това най-силно желание, че да хване дикиш пред майка й. Много време се чуди дали хабер да изпроводи, но се отказа – всички така правеха. Ама им даваха обикновени булки, а неговата Елена не беше обикновена… еееххх, пак се размечта.  

Така, с усмивка на уста, неусетно прекоси цялото село. Стигна до дома на Елена и надникна зад дуварите. Елена го чакаше. Точно слагаше джезвето с кафето на печката, беше премела двора, орязала чемшира, а навсякъде ухаеше на индрише… И пенджерите бяха широко отворени – за пръв път след смъртта на баща й. Сякаш празник имаше у дома.

Ех, че шетърна булка, помисли си Паун, ама аз ще си я гледам като писано яйце, няма да й давам да се уморява, да има сили с челядта да тича и да се смее…

Паун не беше мързелив и не чакаше да го подканят. Поздрави учтиво Елена и майка й и се захвана за работа. Баща му беше най-добрият майстор на чардаци в село – правеше ги по свой тертип, така че който ги видеше, веднага ги познаваше.

Кака Станка, Еленината майка, го поздрави и го покани да остане за обяд, па влезе в къщата да довърши гювеча с бамя. Защо ли готвеше любимата му гозба? Кой знае…
Елена остана по двора, чистеше сливи за рачел, и го поглеждаше тайничко, докато работи. Усмихваше се като си мислеше, че Паун не я гледа.

Ах, тази усмивка, тази усмивка. За нея Паун мило и драго даваше – като се усмихнеше Елена, сякаш елите песен запяваха. Работеше, а акъла му беше все в гювеча. Не беше гладен, но се чудеше. За да го гощават с вкусни манджи, трябваше да има някаква причина.

Като свърши с чардака, тъкмо беше дошло време за обяд. Седнаха под новия чардак, похапнаха. И с баклавички за десерт го нагостиха. И чак тогава кака Станка приказката подхвана. И добре че я подхвана, че на Паун сърцето вече в петите му беше слезнало и се чудеше от къде да го извърти и за Елена дума да отвори. 

–  Пауне, да те помоля да погледнеш Елениния чекрък, че нещо чарковете му потропват, рече кака Станка, че Елена да може чеиза да си довърши…

–  Како Станке, аз твойта Елена и без чеиз я взимам – рече Паун и сам се учуди на смелостта си. Знаеш, отдавна съм я харесал за жена, ама исках първо занаят да взема, да мога дом да спретна за нея – голям и просторен, какъвто баш й прилича.

–  Знам, знам, Пауне, за невеста Елена ще ти дам, щото си добър човек и знам като писано яйце ще я гледаш, ама нека преди това чеиза довърши. Че така, без чеиз не бива…

Кака Станка продължаваше да говори, Елена се усмихваше по нейния си неповторим лъчезарен начин, а Паун не знаеше къде е земята… Нито виждаше, нито чуваше от вълнение…

Успя някакси да запази самообладание, да оправи чекръка и да си вземе довиждане. И тръгна към дома си, ама по земята не стъпваше… Комшиите го поздравяваха, но той не ги виждаше. Разминаваше се с хората по тесните улички, а те се споглеждаха и си шушукаха – най-сетне Паун се е престрашил. Най-сетне софра за сватбата ще стяга!

---

част 2-ра: Пауновата щерка

част 3-та: Пауновата внучка