Знам, че знаете, че бях на курс. И знам, че като ме усетите, че съм се прибрала ще почнете да питате „как беше?”. Затова започвам да възстановявам (със съкращения) впечатленията си за вас от записките, които водих под въздействието на умора, бира и адреналин.
Ден първи.
Предвиждаше се теория – малко елелементарна аеродинамика, история на летенето, създаване на парапланера, устройство на крилото и т.н. Всъщност почти всеки ден имаше по малко суха теория. Тя е интересна, при това доста, но не и когато вълнението те изгаря отвътре. Аз знам как протича един „ученически” ден в Сопот, но другите не знаеха и виждах, че едвам ги свърта.
Към 15.00 часа започна вълнуващата част – разпределение на оборудването, прогонване на сбруите и тръгване към най-ниския хълм. Там се предвиждаха наземни тренировки за управление на крилото. Не е лесно, повярвайте ми.
Към края на вечерта ни преместиха в по-стръмната част от баира и след малко обяснения повечето ученици успяха да направят първото си отлепяне от земята. Дори и на 50 см височина да си и дори това да трае само 10-15 метра, имаш чувството, че целуваш небето.
Аз не излетях. Все още твърде добре си спомнях миналогодишното падане и оставих тази емоция за следващия ден.
Това му е хубаво на летенето – всичко зависи само от теб – ако искаш летиш, ако не искаш – седиш.
Денят завърши стандартно – с много приказки и бира в „Родео”-то. Гледах мъжете, слушах ги и им се радвах – приличаха на малки деца с нови камиончета.
Гледката е вдъхновяваща. Честно!
Ден втори.
На този баир паднах миналата година. То е ясно, че ще падам и сега. Поне обувките ми са с ABS и като им кажа „спри” – спират. Това предполага по-малко травми. Въпреки жегата, хубавите обувки, дългите панталони и ръкави са абсолютно задължителни. То е ясно, че ще се пада, ама поне да не боли много 😉
За да се научиш да летиш, първо трябва да се научиш да излиташ и кацаш.
За да се научиш да излиташ и кацаш, трябва да се научиш да се доверяваш на оборудването си.
За да се научиш да се доверяваш на оборудването си, трябва да се опознаете взаимно.
Това беше най-важният ден за мен, защото успях да свикна с крилото, то с мен също и направихме 6-7 чудесни полета заедно. Аз го следвам докато лети, то ме следва като реша да кацам.
Адреналинът неутрализира бирата. Честно!
Ден трети.
Времето беше полезно, но болезнено:силни условия, добра жега, променлив вятър, което значи – тичане след крилото, падане, влачене по баира и т.н. екстри.
Паднах лошо още с първото кацане. Травмата бе достатъчно сериозна, за да ме извади от строя за 5-6, абе направо си станаха вече 7 дни, но същевременно не достатъчно сериозна, за да ме откаже.
На следващия ден времето се развали и не само аз, ами и другите не летяха. Не, не го развалих аз, то така си беше. Може би просто времето ме обича… 😉
Последният полет от високо предстои. За учениците от групата той ще бъде първият истински полет. Представям си как се вълнуват.
Лошото време се запълва с теория, спане, ядене и пиене – с други думи – с „маняна”.
От маняната се дебелее. Честно!
Хм. Само като чуя нещо подобно и ми става ясно, че не си е било така, ама ти не си могла да го залепиш така, че да не му личи от самолет (парапланер) ;).
Сега чакаме да пишеш и как е минал “първият” ти полет.
Поздрави Ему
Ему, (о)писания ще има и то в изобилие, но не точно такива, каквито ти си ги представяш 😉
Хм, да не си се отказала от летенето? Или от начина си на писане, с който успяваш да предадеш емоцията дори чрез текста?
Що ли силно се съмнявам, че е едно от горните две? А аз друго не очаквам ;).
Поздрави Ему
Мда, налага се да призная, че съмненията ти са съвсем основателни 🙂