Напоследък на пазара за офис техника станаха много популярни устройства, които съчетават в себе си много функции – т. нар. Мултифунционали /на жаргон/ – принтер, скенер, копир и факс. Лошо при тях е, че като се развали една от функциите и устройството влезе в сервиз, оставаш и без другите три.
Знам, че аналогията е зловеща, но в съвременната действителност, “слабият” пол представлява точно това – 4 в 1 – съпруга, майка, служител и ЖЕНА /последното е екстра/. И тук, като се разстрои едната функция, отпадат и останалите три 😉
Това е колкото казано на шега, толкова и сериозно.
Предизвикателството да бъдеш работеща майка и съпруга не е за пренебрегване. Най-трудно, обаче, е определянето и спазването на приоритетите.
Балансът семейство/работа е трудно постижим. Колкото и да се стараем, няма начин някой да не бъде пренебрегнат.
Въпросът е „Кого избираме да пренебрегваме и колко често?!”
Нормално е, децата да бъдат поставени на първо място. Това означава, че когато се разболеят, когато имат празник в училище/детската градина, когато има родителска среща, жената трябва да зареже работата в офиса и у дома, и да бъде с децата си. За съжаление това не винаги е възможно, което пък рефлектира върху децата. Те не разбират нашата работа и изобщо не ги интересуват оправданията ни за пропуснатите от нас важни техни моменти.
От друга страна, работата изморява, и щем-не-щем си носим негативните емоции у дома, а децата ни са най-чувствителни и го усещат веднага – т.е. отново се отразява на тях.
Винаги когато си тръгна от работа, се опитвам да я забравя, доколкото е възможно. Пътувам с кола. Надувам музиката яко и си танцувам по светофарите. И не толкова, защото съм свръхкуподжийка, а просто, за да се отърва шоково от дневните емоции. Не винаги успявам. Често се случва да се прибирам нервна и изморена. И ако не успея бързо да се успокоя и отпусна, винаги намирам за какво да се скарам на децата и съпруга си. С мъка си го признавам, но е факт. Колкото по-изморена съм, толкова съм по-заядлива :).
Ако децата са приоритет номер едно, това означава, че работата не е. Това обаче не се харесва на повечето работодатели. Затова, ако смятате да сте работеща майка и искате да обръщате внимание на децата си, трябва да си намерите или много готина работа, която да не ви изморява /каква ли ще е тя? Всяка работа писва, а това е достатъчно, за да се появи и умората/, или мно-о-ого готин шеф, който да не роптае, че е на второ /да не кажа “на последно”/ място. А най-добрия вариант е готина работа с готин шеф 😉
За да съм съвсем искрена трябва да кажа, че още по-добър вариант е, ако майката изобщо не ходи на работа, но това е друга тема 😉
Един от най-трудните моменти /има-няма около 9 месеца/ в живота на жената е комбинацията „бременна на работа”. Всяка бременност е предизвикателство за тялото и ума на жената. Разбира се, най-добре е жената да си е у дома. Тялото изисква почивка, особено след 6-тия месец, която не може да получи в офиса. Колкото и да са толерантни и внимателни колегите, колкото и малко работа да вършите – за истинска почивка е нужно легло. Състоянието на майката, както физическо, така и психическо, по време на бременността, е от изключителна важност за състоянието на бебето. Всяка наша нервност и безпокойство се предават на децата ни още преди да са се родили. Ако зависеше от мен, бременните жени нямаше да ходят на работа. /споменах ли, че съм против еманципацията?!/
Стигнах до функция “съпруга”. Няма какво да обсъждам и обяснявам – то си е ясно: след 8 часа работен ден в офиса, ви чакат поне още 6 часа работен ден у дома – пране, гладене, готвене, чистене, пазаруване… Е, има и олекотени варианти, но те са индивидуални – която, както се уреди, с две думи 😉
И остана най-трудната част. Да останеш ЖЕНА след всичко това. И не само да останеш жена, но и да приличаш на жена /защото физически си си жена, все още/. Това обаче не зависи само от нас. Зависи и от мъжа до нас.
Ако иска да има до себе си жена, а не хъркаща панда, когато падне нощта, трябва да бъде МЪЖ до нея през деня.
Благодаря, LeeAnn! За добрият отговор, макар и с малко закъснение (само 6 месеца 😉
Но той пак не ми казва, как точно става това чудо. Написано от теб звучи трудно, но осъществимо. Възможно ли е да задържиш всичко? Имам личен въпрос към теб – имаш ли изобщо някакво време за себе си?
Еличка,
как става ли? Хе! Ако ти кажа как става, ще спре да бъде “чудо”, но все пак…
Всичко е въпрос на баланс и компромиси, най-вече със себе си 🙂
Време? Време винаги има, просто някои неща се случват чак след 6 месеца 😉
Както вече доказах (със 6те месеца и то без “мрън” и “фръц”) имам търпение. Така, че дано и когато дойде моментът да имам достатъчно. А за сега само ще предполагам, какво е да си многоръкият Шива.
Като му дойде времето ще разбереш 😉 какво е да си многоръкия Шива и дали това търпение, което си мислиш, че имаш сега е точно онова, което ще ти е нужно да се справиш тогава 😉 /не си спомням да съм казвала нещо за търпение ;)/
И да не си го споменала, аз съм убедена, че аха и да ти изскочи от пръстите 😉
И още въпроси:
Как обясняваш на децата си, защо си им се развикала без повод?
На края на деня се чувстваш повече изморена или доволна от себе си и свършеното?
Чувстваш ли се виновна, че не можеш да “огрееш” навсякъде?
Еличка, ще ти отговоря на въпросите в обратен ред:
Дали съм повече доволна или повече изморена зависи от конкретната ситуация.
Не се чувствам виновна, че не мога да огрея навсякъде, по-скоро съм бясна от този факт. Или по-скоро бях. Всяко нещо е до време и си има граници. Когато стигнеш границата на собствените си възможности за греене, виждаш, че май не си е струвало. Но и това е опит, който учи.
Как обяснявам на децата си, защо им викам без повод?
Имам си една история, която съм им разказала първия път като съм викала без причина и после те си я спомнят и я цитират. А историята е следната:
В сърцето на всеки човек има една чашка за търпение, която се пълни с ядосване, както чаша се пълни с вода – капка по капка. Понякога някой е много виновен и много лош и много те ядосва и ти сипва много капчици в чашката. Но тя все още не е пълна и на теб още не ти се вика. Но накрая има място само за една капчица. И когато капне последната капчица, чашката прелива и ти започваш, без да искаш, да викаш по този, дето е сипал последната капка, нищо, че той не е виновен, колкото онзи, дето е напълнил чашата почти до горе.
Винаги се извинявам когато им се разкрещя без да са виновни. И няма друг начин, защото децата имат много силно развито чувство за справедливост и то трябва да се съхранява. Понякога като ме видят, че съм готова да избухна, са ми казвали “Сипахме последната капчица, нали?”
Те го разбират, но не бива да се злоупотребява. 🙂
🙂 Много мъдро!
Някой ден ще казвам “Имаше една умна мадама, която казваше….”, а може и “Леля ви LeeAnn знаете ли какво казва в такъв случай…”
Стига да помогне, можеш спокойно да им казваш “А, пък баба ви Дачи….” 😉
За съжаление никой не може да има всичко и винаги трябва да се отказваме от нещо – за кратко, за дълго или завинаги. Или поне частично. Аз не вярвам, че е възможно, дори и да има “МЪЖ до нея през деня”, жената да бъде пълноценна във всичките тези области, в които й се иска. Затова винаги има приоритети и те са различни в различните периоди на живота. Но всяка от нас избира кое и кога. И винаги едното е за сметка на нещо/някой друг.
Харесва ми историята с чашката. Интересно – дали помага и за по-различна от детската възраст?
@trendoffice
Мисля, че историята с чашката е приложима за всяка възраст. Лично аз имам подобна нагласа към хората – склонна съм да ги разбера и да им простя, ако избухнат срещу мен без причина. Поне първите 1-2 пъти – т.е. отдавам го на случайност или просто съвпадение, а не на целенасочено разтоварване за моя сметка.
Мисля, че децата ми също го разбират по този начин.
Аз съм казал на жена ми.Изкаш ли кариера работи,изкаш ли деца седи си у дома.Не може двете едно времнно.Повечето жени го прават и вижте какво е новото поколение на България. Ашляци и мини к*рви.
@Web
Не само жените, но и повечето мъже съчетават кариера и добро семейство и се справят добре. А новото поколение има далеч повече качества и сред него все още има една стабилна категория грамотни хора, към която явно не бихме могли да те причислим.
Гери, аз не бих съдила за хората само по правописа. Имам колеги, които имат пропуски в тази си част, но пък правят невероятни неща – изпипани, красиви,със специфичен индивидуален стил. Използуват сивото си вешество. Правописът им не им пречи да го правят, вярвай ми. Аз просто спрях да забелязвам такива грешки, защото видях, че ме превъзхождат професионално(аз съм просто грамотна и нищо повече). @Web – надявам се не приемаш нещата лично!
Сравнението уморена жена = хъркаща панда ми хареса ужасно много!
@Диана Колева
Страхувам се, че между „хъркаща“ и „панда“ е пропусната думичката „кунг-фу“. Та другия пол да внимава, ако изпадне в подобна ситуация — да не се запознае отблизо с mae-ashi-mae-geri 😀