Жожо-виелицата

Стоях си кротко един ден и си чаках нещо. Ден като ден, чакането и то най-обикновено, поне в началото, докато към чакащите не се присъедини една странна личност, която каза, че й напомням някого…
– Кого? – попитах, хем учудена, хем леко притеснена…
– Жожо-виелицата! – отговори странната личност – Познаваш ли Жожо-виелицата?
– Ммне, разкажи ми за него, моля.
– За него ли? Жожо е МОМИЧЕ! Нали ти казах, напомняш ми на нея…
– Разкажи! – помолих аз, дваж по-заинтригувана, и странната личност започна да разказва…

***
Жожо, както вече ти казах, е момиче. На пръв поглед най-обикновено, но погледнеш ли я втори път, започваш да се питаш какво се върти в главата ѝ… Хм, главата ѝ… Май от там тръгва този прякор “виелицата”… Да видиш косата ѝ само! Никакъв порядък. Сякаш всеки косъм е решил да изтъкне себе си и да се покаже най-отгоре и най-отпред. Рошко безподобен! А сутрин…, о-о-о сутрин, когато Жожо стане от сън, можеш да разбереш всичко, което е сънувала през нощта – само с един поглед в косата й… Можеш да разбереш дали е било вълнуващо или страшно, или е било най-обикновено пътешествие със Сънчо за ръка.
Само … не бива да се доближаваш до Жожо сутрин. Трябва някак, преструвайки се на невидим, да прибереш всички опасни предмети (не, не говоря за ножове – кутията с масло и бурканът с мед също са опасни, защото с тях се правят идеалните бели!) и да ѝ дадеш да си изпие млякото. … Е, разбира се, че с какао, питат ли се такива неща?! Даваш й мляко с КАКАО и чакаш… ДА, и да не е горещо! … Лека-полека, очичките ѝ започват да се събуждат и игривото пламъче прогонва съня… и ти продължаваш да разбираш защо я наричат Жожо-виелицата…

В очите ѝ пише всичко… По всяко време можеш да прочетеш дали е доволна, радостна, щастлива, или точно обратното… Да ти кажа честно, не харесвам Жожо, когато е тъжна. Прилича на увяхнало цвете… Но пък и също толкова малко ѝ е нужно, за да се съживи отново. … Вода ли? Каква вода?! Жожо е момиче, не растение. …. Да, на растенията им трябва вода, но на хората е достатъчна една приятелска прегръдка, добра дума в подходящия момент или просто едно дружелюбно намигване с напомнянето “хееййй, усмихни се!”

А бузите… Сигурно заради бузите й са я нарекли Жожо-виелицата… С тях всичко е наред, докато не се ядоса или притесни. Тогава стават червени като божури и като че ли огън пламти в тях, а косата ѝ щръква още по-непокорно на всички страни. Трудно се разбира дали е ядосана или само притеснена, но пък бързо ѝ минава, някак от само себе си.

…
През по-голямата част от времето Жожо-виелицата е в прекрасно настроение… Хм, сигурно затова я наричат така… Не се спира изобщо… Сякаш има пожар в главата ѝ. Непрекъснато е заета с нещо, все пита, все обяснява, жестикулира, ходи нагоре-надолу и напред-назад, бърза, не спира, не сяда, не млъква… И все нещо не е разбрала и пак пита. … А, не, не, не е досадна, чаровна е всъщност, защото искрено сияе когато научи, види или пипне нещо ново.

Много обича новите преживявания. Спомням си, когато ѝ разрешиха да кара мотор… За миг се превърна в истинско момче. Искаше всичко да разбере и навсякъде да пипне. Качи се и потегли, като същинска виелица, с широка усмивка и много газ. … Какво стана ли? Е, как какво? Не се ли досещаш… Моторът отказа да се подчини и да поеме всичкия този бензин, който Жожо се опитваше да му даде да изпие наведнъж и угасна. Гледах Жожо отдалеч как си седи на него и нещо му говори и се чудех дали да се приближа, защото ако е сърдита, по-добре да не си наблизо… Ама се приближих, какво да я правя… А тя беше усмихната до уши и въпреки, че моторът беше спрял цялата сияеше… Виелица… знаеш ли я какво ѝ е в главата…

…
– Хайде, кой е наред?
– Аз? … Аз! Ама ние тук си говорим…
– Хайде, минавай, друг път ще ти разкажа пак за Жожо-виелицата…

Не срещнах повече странната личност, но не спрях да се питам по какво ли приличам точно пък аз на Жожо-виелицата?!