Някъде из съвсем близкото минало, в началото на този век…
Повечето жилищни квартали, освен че са осеяни с множество дупки и открай време приличат на лунен пейзаж, са структурирани така, че от тях се излиза само от едно или най-много две места, ако си с кола. И, ако си бил на гости в някоя отдалечена от главния път част, има да си въртиш поне 2 км из уличките, докато намериш „царския път”.
Та, за едни мнооого дълги два км искам да ви разкажа сега.
Действието се развива в една прекрасна съботна августовска ранна утрин, някъде към 2.30 ч., когато по улиците на София се срещат предимно таксита, возещи закъснели попийнали клиенти. Не обичам да шофирам на тъмно, но пред алтернативата да се возя на такси, предпочитам да шофирам. А не обичам да се возя на такси, защото мразя да им слушам глупостите.
У дома си имаме правило, даже две: „който пие – не кара” и „който кара – не пие” или с други думи – който и да пие, колата карам аз, защото по принцип не пия.
Някъде към 2.30 ч. си тръгнахме от гости. Настаних се в колата, наместих си седалка, огледала, колан /защото това не е моята кола/ – всичко, съвсем стриктно и внимателно. Навън бе валял дъжд и асфалтът блестеше като мокър абанос, но пък тази красота поемаше светлината от фаровете, а водата бе запълнила дупките по шосето…
Потеглих бавно и спокойно, съсредоточена в пътя пред мен и не изминала и 30 м отзад застана кола… Плътно зад мен!
В главата ми моментално нахлу възмущение и започнах монолог – къде на ум, къде на глас, и съпроводена от отпуснатата снизходителна усмивка на съпруга ми, продължих да си карам и да си мърморкам, да си мърморкам и да си гледам пътя…
… този сега защо ми се залепи отзад… не му ли стига пътя, ами трябва да ме притеснява… свети ми в очите… а-а-а, прибирам си огледалото…
… А! Мизерник такъв, сега пък застана от ляво да ми светиш… гадняр, аз пък ще си прибера и това огледало, ти какво си мислиш…
… аз пък си карам напред и си гледам дупките по пътя, огледала не ми трябват посред нощ…
… ама този защо стои плътно залепен за бронята ми… да минава, бакшиш с бакшиш такъв… все някой ви пречи на вас…
…ако нямаше дупки, щях да дам газ и щеше да ме настигнеш друг път… ама с тия дупки и в тая тъмница…
… ще си карам както си искам, пък!… като не искаш да минеш, стой си отзад, само не ми давай зор…
… А! Виж го ти нахалника, ще ми свирка… ама каква е тая издухана свирка, бе… ти и клаксон нямаш даже…
… е-е-е, това вече минава всякаква граница на нахалството! Добре-е-е, де! ДОБРЕ! Ще взема да спра, пък дано да минеш и да ми се махнеш от главата…
Дадох мигач (!) и спрях. Погледнах да видя кой ще ме задмине, … но не би. Колата спря до мен и докато се усетя вече бях натиснала копчето на стъклото и то се спускаше плавно и мазно, разкривайки пред очите ми мистериозния преследвач много бавно – сантиметър по сантиметър…
С всеки сантиметър, с ужас откривах по нещо ново…
Първо видях включения син буркан на покрива на колата, който се отразяваше в прозорците на околните блокове…
После видях лицата на трима мъже, които приличаха на разярени бикове, разпенени от гняв… /готова съм да се закълна, че от ушите им излизаше пара/.
Накрая видях надписа „Жандармерия” на вратите на колата и инстинктът ми за самосъхранение разпореди „спри стъклото до 1/3, че тези тримата, ако слезнат, ще те извадят от колата през прозореца…
… не знам как съм изглеждала, но мога да си представя… спомням си, че поглеждах ту тях, ту съпруга ми и повтарях „ама тези са полицаи” … със зяпнала уста и облещени очи…
През съзнанието ми минаваха сцени от най-бесните екшъни, които съм гледала някога и вече се виждах с главата на капака, разкрачена и с белезници на ръцете зад гърба… Вцепених се от ужас… И колкото повече ми се парализираше тялото, толкова по-силно ми вибрираше брадичката…
… това е краят…. тази нощ ще спим в районното…
… това е…
… продължавах да ги гледам и да не мога да осъзная какво точно става… откъде се взеха… какво искат от мен… питат ли ме нещо…
… ама защо мълчите, бре хора…
… минаха 10-15 секунди, в които се чувствах като койота Уили от „Пилето-беглец” – заляха ме с вряла вода, после с ледена, паднах от скала, прегази ме влак, затисна ме метеор, потънах в океана с камък на шията… когато чух единият от тях да процежда през зъби, сякаш досега е събирал сили да изкара от тясното си гърло думи, а не крясъци… „карай!” и ми прави знак с два пръста, все едно ми козирува за поздрав… „КАРАЙ!” …
Да, бе! Ела да караш ти… На мен ми треперят краката и нито чувствам педалите, нито знам къде е лоста… колата угасна…
Вдигнах прозореца и продължих да гледам втрещено и изумено ту след тях, ту съпруга ми, който вече се смееше с глас!
…
Като се свестих го питам:
– Ти видя ли, че са полицаи?!?!
– Видях, разбира се – целия квартал мигаше в синьо!
– И защо не ми каза?!?!?!
– Исках да видя верно ли не виждаш в тъмното или много успешно се правиш на утрепана…
– ?!?!?!
… смях… ама сега… тогава хич не ми беше смешно…
…
Оттогава си имаме още едно правило у дома: „Ще карам аз, само ако обещаеш да ми кажеш, ако има полицаи зад мен!”
Година-две след това започна операция „Респект”.
Много е полезна тази операция, да знаете, защото спестява мнооого неудобни моменти и вероятно и доста излишен бой.
В онази нощ, ако не бях жена, със сигурност щях да ям бой. Вероятно заслужен…
Ха-ха-ха-хааааа !!!! :-)))))
Честно казано, аз, колкото и да бях пиян, и каквото и чуство за хумор да си бях отгледал, нямаше да издържа това, което е издържал мъжът ти, без дори да ти се развика … :-)))
Хвала! Хвала на такЪви българи!!! 🙂
Е! Браво, бре, Наско! Откъде на къде ти хрумна, че трябва да ми се развика. Познаваш го 😉 – той не повишава тон. А в този случай се е забавлявал искрено за моя сметка. После с години ме бъзикаха… мани-мани. Да не говорим, че се беше просълзил от смях – което ще рече, че и достатъчно пиян не е бил.
Е добре де, как няма да видиш, че зад теб кара полицейска кола с пуснат буркан при това? Как ще объркаш полицейската кола с бакшиш? Ами че то звучи невероятно направо. Ти щом си с такива рефлекси и шофьорски способности, май е по-добре пияният да кара, по-безопасно е…Ами че то така на някое кръстовище може и пешеходец (да не чува Дявола) да не забележиш – доста по-малък е от БЯЛАТА полицейска кола, няма никакви надписи и никакви лампи не мигат по него. Не смях, ами страх, направо. Освен това, при положение, че не си направила никакво нарушение няма защо да се притесняваш от куките, те нямат абсолютно никакви права когато си изряден…Как ще те приберат в районното, ами че тука да не е Венецуела. Знайте си правата бе, хора, ние им плащаме на тези хора то заплатите си, за да пазят обществения ред, а не за да ни стряскат нощем! Те са НАШИ служители, а не обратното.
Ами, Тишо, както виждаш – може. Защото те се залепиха за мен без буркан, със стара сива Джета, без надпис на предния капак, а само отстрани. И явно, като са видели, че не спирам като ми мигат на къси-дълги и са пуснали буркана. Ама аз вече бях прибрала огледалата, да не ми блести. А само бакшишите се влачат така посред нощ.
А за нарушението – не само, че не съм направила, ами давах стриктно мигачи навсякъде.
За районното – ей, изплаших се, честно, реших, че ще ми се карат, че не спирам.
Пешеходците са в безопасност, не се тревожи 😉
Хаха, смях от сърце:) Това влиза в списъка разкази за специални случаи.
Ми случват се такива работи!!!
Аз лично бях свидетел преди няколко години на подобна случка, само че не посред нощ, а посред бял ден!!! Моя братовчедка много се наслаждаваше на факта, че си беше намерила много тъмночервен лак за нокти, чак биеше на черно и се хвалеше на всички, които не са обърнали внимание на факта, че този ден е сменила обичайния френски маникюр с въпросния лак. Мой познат реагира със следния въпрос: -Е какво пък толкова?!? Черен лак?!??! Последва искренно учудване: -Ти да не си далтонист?!? и след отговора: -Ми да!Частично! два пъти по-голямо. Има аномалии всякакви. Въпросния човечец не разпознава тъмните цветове – за него всички са черни! А аз пък (не че се хваля) имам разширен ъгъл на периферното зрение (или както там е медицинското наименование на явлението)…
Случват се такива неща…
И откъде-накъде пък “заслужен”? Аз не прочетох и едно нарушение да си извършила, докато на полицаите им намерих две.
1. Неспазване на дистанция
2. Заслепяване на водача отпред
И двете ги има в Правилника и за двете има глоби.
Да не би мисълта за боя да е отзвук от едно (вече далечно) минало, когато милиционерът винаги беше прав, защото той пазеше Партията и Реда?
Не, Дончо, мисълта за боя изникна от външния им вид. Изглеждаха толкова бесни, нервирани и … страшни, задето не спирам, че се изплаших искрено. Загубих “ума и дума” и не знаех нито на къде да гледам, нито какво да кажа, нито къде са ми документите…
А пък нали е редно да спреш, ако полицай се опитва да те спре и реших, че това ги е вбесило толкова много. Сигурно, ако не бях жена и то с моя безобиден външен вид, щяха да решат, че съм престъпник и нарочно не спирам, защото имам да крия нещо от тях.
Но, явно уплахата ми е била красноречиво изписана на лицето, защото не казаха нищо. 15 секунди ме гледаха, сякаш не вярват на очите си и после ми казаха да си ходя.