…
Всичко започна от вечния въпрос кое е първо – търпението или темпераментът? Темпераментът или тъгата? Тъгата или търпението? Търпението или талантът? Талантът или търпението? Или обратното?
Кой е измислил тъгата? А търпението? И какво общо има темпераментът с тях, защото талантът няма, освен, ако не се окаже, че се иска талант да си тъжен и/или търпелив.
Търпението е измислено от някой тъжен човек, който, за да обясни настроението си, си е измислил, че чака някакво много важно нещо да се случи. Как иначе да си обясним това, че мъдрите хора, които уж били най-търпеливите на света, са толкова тъжни?! Да сте виждали усмихнат мъдрец? Аз не съм! Ако знаех всичко, щях да се ухиля до уши! Те не знаят, само се правят и затова и не се усмихват – за да не ги хванат! Те, чисто и просто, са си тъжни.
Търпението може да е измислено от някой лекар, не особено наясно с медицината, естествено, който като не е знаел какво да прави с клиента си, му е казвал ”be Patient dear”, след което това обръщение е станало нарицателно и лекарите започнали да наричат клиентите си «пациенти», особено по-търпеливите от тях. Че то, ако не си «пациент» в буквалния смисъл на думата, как ще изтърпиш медицинските експерименти, на които те подлагат?
Има вероятност търпението да е измислено от някой мързеливец, който, за да не свърши някаква работа веднага, е обяснявал важно-важно как за хубавите неща се иска търпение. Изобщо не се иска търпение – иска се късмет! Но „късмет” не е с „Т” и няма да говорим за него.
А кой е измислил тъгата? Може би търпението. Или темпераментът. И вероятно наистина се иска талант, за да останеш тъжен винаги. И защо тъжните хора обичат тъжното време – сиво, с надвиснали облаци, готови да те погълнат всеки момент?
И има ли темпераментът нещо общо с времето, което харесваме? Вероятно има.
Любопитните, нетърпеливи и весели хора обичат слънчевото време. И не просто го обичат, а не мога да живеят без него. Тяхното настроение често се влияе от времето навън – ако са надвиснали облаци и е мрачно и мъгливо – и настроението им е такова. Като изгрее слънчице, макар и за миг – и настроението им се оправя, па макар и само за миг.
А при тъжните хора е точно обратното – докато времето навън отговаря на настроението им – всичко е наред. Започнат ли слънчевите лъчи да ги гъделичкат по нослетата – и те започват да се цупят. Много е смешно, защото хем им се иска да се усмихнат, хем има опасност да си развалят репутацията.
А ако не си нито весел, нито тъжен? Какво време харесваш? А може ли хем да си весел, хем да си търпелив? А да си хем търпелив, хем любопитен?
Това не знам, но съм сигурна в едно: темпераментът е виновен за всичко! Виновен е за тъгата, виновен е за (не)търпението, виновен е дори за таланта…
🙂 -> Добър отговор, макар и не напълно пълен. Но пък аз и не искам повече.
Има хора, които обичат да им е тъжно, едни такива интровертни, замислени са тези хора, с чувствителни души, винаги приятно депресирани и живеят комфортно в своята си микро вселена. Те се страхуват от резките обрати и никога не приемат щастието за даденост, винаги търсят уловката и се чудят каква ли е цената, която следва да платят. Мога да кажа само едно: когато Отгоре подаряват, подаряват с голямата лопата и тогава трябва да гребеш с шепи, иначе може завинаги да си останеш най-добрият приятел на меланхолията, а тя е като сън, който си сънувал и забравил срещнеш ли веднъж Голямото щастие….
Тъжните и меланхолични хора …. Сме тези, които вече сме преживяли Голямото Щастие. Тъгата ни идва от това, че никога не ще преживеем отново същото… И търпеливо седим и се надяваме, че макар и не толково Голямо.. Ще има щастие отново…
А кое е Голямото Щастие? А тъгата не идва ли от очакването на нещо, което съзнавате /вие, тъжните хора/, че е прекалено голямо и хубаво, за да е истина? Голямото Щастие не е ли съставено от много на брой малки красиви усмихнати щастийца, скрити в дъжда, в любимите очи, в неочаквания жест, в приятната изненада, в утрото, в залеза, в добрата дума…
Голямото щастие е тук, тъжни хора! Протегнете ръчичка и си го вземете!
Голямото щастие… тва ми звучи като утопия… не искам да обиждам никого, но и щастието като всички други неща е съставено от много по-малки по размер съставни части, чието сумирано “тегло” винаги е по-малко от общото (тук ако има физици ще се опитат да ме опровергаят, обаче личния ми съвет е да не се пробват!!!)
тъга, темперамент, търпение… всичко може да се използва както за извинение, така и като катализатор… някои ще кажат, че всичко произтича от всемирния взрив… аз ще кажа, че произхода зависи от гледната точка
#какво биха видели жителите на Лондон и Сидни в ясен слънчев ден в 12:00 часа по Гринуич?!? няма да ви мъча със задачи!!! 🙂 В Лондон ще видят слънцето, ако луната не го е скрила 🙂 , а в Сидни ще гледат звездното небе!!! Каква огромна разлика във възприятията породена от нищожна разлика в гледната точка…
Драги ми Смехурко, твой приятел вечен:
Весел Патиланец 🙂
Напълно споделям виждането на LeeAnn. Всеки живее в един, повече или по-малко осветен, лабиринт. Важно е с какво пламъче намираш пътя си. Ще си позволя само да добавя една любима мисъл на Халил Джибран:
“И в сладостта на приятелството нека има смях и споделена радост. Защото в росата на дребните неща сърцето намира своето утро и се съживява.”
Човек сам избира дали да прекара живота си в мрачно настроение или да “си наложи” да бъде щастлив. Всичко зависи от нагласата. Доколко съществува голямото щастие зависи единствено от това как го възприемш. Някои могат и на малкото да се радват, други преживяват невероятно силни периоди, без да им обърнат никакво внимание. Високомерието не им го позволява. Те не могат да забележат красотата в детайла. Такива работи за щастието…
Мили хорица, вижте сайта (макар и с малко дразнещи цветове)
http://avalon.friendofpooh.com/info/water/water.htm
Заключението всеки да си го направи сам, а моето е “Светът е огледало на човека. Човек е това, което сам изгради – емоции, чувства, преживявания…” (понякога думите не стигат)
В допълнение на Гери:
освен това, някой умен /не помня кой/, беше казал, че човек мисли с мащаби, но живее с подробности.
аз също мисля, че щастието се крие в подробностите.
но пак се връщаме към въпроса за тъгата: Тъжните хора щастливи ли са?
Какво ни кара да бъдем тъжни, дори когато сме щастливи? Човек може да е щастлив като цяло, но тъжен понякога. Това не го прави нещастен…
Тъгата е външно проявление на … нещо, не непременно на нещастие.. нали?
или?
как мислите?
Ми май не ме разбрахте още първият път…. Но и аз защо ли написах Голямото Щастие да се чуди човек….Всеки си разбира Своето Голямо Щастие по негов си начин. LeeAnn тъгата не е нещастие. Тъгата е вътрешно изживяване на щастието … отново и отново. В спомените. Но не искаш никой да знае, че ти тайно и самичък си си щастлив. Опитайте да заговорите някой тъжен и меланхоличен човек. Разприказвайте го. Тогава ще видите изненада.Тогава ще разберете как може да си щастлив, но никой да не разбере.
Верче,
знаех си аз, че има някаква уловка тука … 😉
“Тогава ще разберете как може да си щастлив, но никой да не разбере” – съгласна съм и дори се радвам, че е възможно. По-добре да си щастлив, но никой да не знае, отколкото да изглеждаш щастлив, а всъщност да не си.
Права си, всеки сам си избира и разбира СВОЕТО Щастие 🙂
Еличка, много благодаря за готиния линк! Да си жива и здрава, всичката вода в тебе като от извора Сайджо да е! 🙂
Дано!:)
А за тъгата – в една серия от “Мечо Пух” си седи Йори на ръба на една скала и изглежда унил. Всички се чудят, защо е тъжен, какво се е случило. Накрая Прасчо отива и разбира, че всъщност Йори се кефи всяка вечер на залеза.
Така, че “совите не са това, което са” и прочие.
хе-хе, това за залеза ми хареса 😉
Мъдреците ама тези истинските, които наистина са разбрали живота, те се смеят непрекъснато, защото са в хармония със себе си, очите им издайнически блещукат, а в същото време са тъжни, ама не заради себе си, а заради нас.
Когато на трапезата само ти си трезвен, според мен е нещо подобно тяхното чувство. И въпреки, че то не е супер екстатично, мисля, че това е единствения начин да бъдем вътрешно стабилни и да знаем как и къде “сме” в пространството, т.е. да останем трезви на трапезата.