Кой е измислил Тъгата?
Какво ни кара да бъдем тъжни, дори когато сме щастливи?
Човек може да е щастлив като цяло, но тъжен понякога. Това не го прави нещастен, дори напротив! Тъгата ни прави по-добри, по-истински и по-щастливи! Единствено, не ни прави по-красиви, но пък…. жертвата си струва! 😉
Кой е измислил Тъгата?
Може би самото Щастие! Да, вероятно е то! Няма кой друг да е!
Ако я нямаше Тъгата, не бихме разбрали, че сме щастливи – с хората около нас, с това, което правим, от това, което сме!
Тъгата идва в момент на умора, на размисъл, на преоценка, или може би, просто, в момент на … тъга.
Тя идва, когато човек е сам със себе си /в ума и сърцето си/ и му напомня какъв е в действителност – под дрехите, зад усмивката и обичайното добро настроение.
И ако, това, което виждаш в момент на тъга ти харесва – значи ти си един наистина щастлив човек!
P.S. Този, който никога не е тъжен, по-щастлив ли е? Едва ли…..
аз, естествено.
Така ли? Значи ти си Щастието!… 🙂
надали.
ти, естествено.
Tъгата е нещо доста инертно по своята природа. Тъгата е миналото, изгубеното, непостигнатото, съжалението ….
Според модерната теория на относителността, ако се движиш достатъчно бързо в пространството, то тъгата няма да може да те настигне (няма да й стигне времето). Или, с други думи казано, колкото по-бързо живееш, токлова по-далече ще остава тъгата и следователно относително по-щастлив ще си.
Ако обаче, забавиш ход, тъгата ще те настигне. И ако спреш на едно място, то тъгата (настигайки те) също ще спре и ще загуби силата си.
Но това решение ли е? Изход ли е? Не мисля! Ако спреш, всичко спира. Няма движение, няма тъга, няма щастие, няма ЖИВОТ.
Къде е ЖИВОТА? Ами много просто: попитайте ЖИВОТНИТЕ. Защо кучетата са винаги толкова “щастливи”? Дори бездомните. Защото не познават миналото. Защото не се тревожат за бъдещето.
Ние, хората, винаги се питаме КОЙ СЪМ АЗ? А това чак толкова важно ли е? Защо ни е нужно да знаем КОЙ съм? За да се сравним с това, което ИСКАМЕ да бъдем. И тук се ражда тъгата – защото има база за сравнение и сравнението може да с положителен или отрицателен резултат. И тогава идват главоболията – как да станем това, което ИСКАМЕ. Или как да поправим грешките си и да направим отрицателния резултат положителен?
Само че, кому е нужно това сравнение? Ако живеем като животните – безгрижно, с очакване на утрешния ден, без сравнение с миналия ден, можем да постигнем онова така желано състояние на Щастие.
Но, ние, човеците сме надарени не само с живот, но и с разум. А това означава винаги да сравняваме и преценяваме, и управляваме … и тревожим от миналото, от грешките, за здравето на любимия, за близостта с любимия, за утрешния ден, за незвестното …
И като казах неизвестното, кое е неизвестно? Ами това, което не познаваме. Това, което го няма в миналото.
А защо това ни плаши и тревожи? Та нали там, в бъдещето, е ЩАСТИЕТО. В това да поемеш предизвикателството на утрешния ден.
Спиди, ти си доста прав.
Щастието за нас, човеците, е в разстоянието между хубавото и лошото, в разстоянието между тъгата и щастието. Ние винаги вървим ту нагоре, ту надолу, и после пак нагоре, и винаги сравняваме днес с вчера. И колкото по-зле е било вчера, толкова по-добре е днес.
Тъкмо си мислех, че днес нямам какво да кажа по
въпроса, защото си мислех, че щастието е дошло
при мен за ранообразие. Но я по-добре да се включа, че както е тръгнало… 🙂
Това, което ме ядосва в щастието е, че винаги го осъзнаваш едва когато моментът е отминал и можеш само да си го спомянш. Това те лишава от възможността да го изживееш истински. Просто поглеждаш назад и си казваш: “Боже, колко съм бил щастлив!” Чудо голямо… Тъпо… някак недомислено… все едно човек го е измъдрил…
Кои сме ние и защо ни е нужно да го знаем? Отговорът на този въпрос наистина е важен! Ако не знаеш кой си и какво носиш в душата си, как би могъл да се харесваш и цениш? Ако не се харесваш – как би могъл да харесваш, цениш и обичаш хората около себе си?
Тъгата не е само миналото, изгубеното, непостигнатото, съжалението …. Когато дойде тъгата, трябва да помним, че тя е тук, за да ни каже нещо, за да ни напомни нещо или да ни накара да направим преоценка.
Тя не е тук за винаги и не бива да допускаме нейната инертност да ни завладее и да ни превърне в тъжни хора! Напротив! Сравнението ни прави щастливи. Ако нямаше сравнение, светът щеше да е сив – нямаше да има черно и бяло, добро и лошо, любов и омраза, радост и тъга, правилно и грешно, вчера и днес!
Моментите на тъга днес, ни помагат да оценим моментите на щастие вчера и да задържим моментите на щастие, които ще имаме утре!
Опитът от вчера и очакванията за утре ни дават сила да се движим напред и да скъсяваме дистанцията между това, което ИСКАМ да бъда и това, което СЪМ!
Да, тъгата е инертна величина, но щастието не е! Докато се усетиш, че е тук и то вече е готово да си тръгне. Затова Щастието трябва да се пази и подхранва, за да му е добре при нас и да не поиска да си тръгне. Никога!
А то е там, където има любов, добрина, топлота и разбирателство.
То е скрито в думи като “Благодаря”, “Добро утро”, “Лека нощ, мамо/тате”, “Обичам те”, “Желая те”, скрито е в погледите, жестовете и гласовете на хората, на които държим и които изричат тези щастливи думи за нас!
Щастието си е там, а тъгата идва, само когато забравим да го ценим…
И сега за тъгата… Преследва ме от много време насам… и доста я бива. Вярно е, че съм доста меланхоличен, песимистичен, реалистичен и самокритичен и т.н…ичен човек и това със сигурност обяснява симпатиите на тъгата към моята скромна личност. Но все пак съм жив човек и искам да протестирам:
Така не може!
Благодаря Ви, че ми дадохте тази възможност!
Хайде, сега кажете, за кого тъгувате обикновено?
За себе си, или за някой друг?
Най-вече за себе си, което е още по-нелепо..Малко намирисва на самосъжаление. Знам.
Но и за другите доста често. Безразличието не ми е сила. Лошото е, че дори и чуждото нещастие го разглеждам през призмата на собствените си терзания. Това не ми допада. Твърде егоцентрично е. И ето пак самокритика. Просто не мога да се удържам 🙂 Голяма драма..
Ийори, защо мислиш, че човек може да тъгува само за други хора или себе си?
Не тъгуваш ли за синьото небе и топлото слънце, когато зимните облаци ги скрият от очите ти?
Не тъгуваш ли за песента на птичките, които отлитат на юг?
Не тъгуваш ли за листата на дърветата, които хладния вятър отнася незнайно къде?
Не тъгуваш ли за белия сняг, който чезне под палещите лъчи на слънцето?
Може би мислиш, че съм най-тъжния човек на земята?
Не, определено не!
Тъгата, както и всичко във Вселената е подвластно на закона за кръговрата!
Докато тъгувам за птичките, идва белият сняг!
Докато тъгувам за белия сняг, идва синьото небе и палещото слънце!
И после пак…
И пак…
Nimway says:
… Лошото е, че дори и чуждото нещастие го разглеждам през призмата на собствените си терзания. Това не ми допада. Твърде егоцентрично е. И ето пак самокритика…
Кое му е лошото? Стига до теб, осъзнаваш го… Твърде алтруистичното съчувствие е често много съмнително. Според мен си реагираш съвсем нормално. И няма нужда да се виниш и критикуваш.
LeeNeeAnn… Няма смисъл да тъгуваш по вечността. Тя те чака. Завинаги. И от мнооооого отдавна. Назад трябва да се поглежда само от време на време… за справка. Нали се сещаш какво става с шофьорите, които през цялото време гледат само в огледалото за обратно виждане?
Аз не тъгувам, Ийори, напротив, може би не си ме разбрал. Исках да кажа, че тъгата ни помага да ценим настоящето и да гледаме в бъдещето…
По един твърде своеобразен начин, разбира се.
Този, който никога не е тъжен, не е бил истински весел ….може би
А може би е бил достатъчно тъжен, дълго време, докато един ден му се случило нещото, което го убедило, че и всичката тъга на света вече не може да му помогне.
И че единственото, което има смисъл, е да вървиш усмихнат в бурята, дори и наоколо да валят горящи къщи… просто за разкош…
Тъгата е полезна. Не отричам. Заради това, което стои отвъд нейното превъзмогване (не потискане, а превъзмогване).
@NIck:
Може би вярваш, че ти си измислил тъгата, защото отдавна вече не намираш отговорите, които търсиш, или може би мислиш, че си намерил всички възможни отговори. Но има един въпрос, на който и ти още не си намерил отговора. А въпросът е: Какво има отвъд тъгата, Ник?
@LeeAnn
ами не знам, но поне се опитвам. в момента се оглеждам около себе си, за да разбера, но ако знаеш каква е тъмнина и как би се чувствала в нея, изобщо няма да пожелаеш да стигнеш чак до там.
за въпросите, на които търся отговори — отдавна съм ги намерил (imho), но нещо хич не ми харесват. и не мислиш ли, че именно отговорите, а не въпросите може да са причина за тъгата (ми)?
Да, Ник, вероятно отговорите са причина за тъгата ти, но това означава, че е време да смениш въпросите или поне позицията, от която тълкуваш отговорите.
За тъмнината: тя е страшна само, когато си сам в нея! Аз се страхувам от тъмнината много повече от теб и ако ме заведеш там, ще ти се наложи да се грижиш за мен и ще видиш, че вече няма да е толкова тъмно! А за да не е тъмно и страшно – вземи искрица от огъня със себе си!
Разбира се, че Щастието е измислило Тъгата. Именно, защото трябва:
Да видиш черните облаци и да се натъжиш, за да можеш после да бъдеш щастлив, когато видиш чистото небе!
Да преживееш толкова студени дни, колкото са достатъчни, за да се насладиш на последвалите топли!
Да почувстваш провала, за да оцениш успеха!…
@ валячето :о)
добре си го написала, защото много хора забравят за това, както и че нещата обикновено не са толкова еднозначни и е много трудно да ги познаеш от пръв поглед, но при повече желание можеш да се научиш да го правиш.
Мислите ли, че Раздялата е сестра на Тъгата???
@Nick Angelow
Огънят е готов да дойде с теб! А ти, готов ли си да го вземеш със себе си?
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Диалектика
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » За тъгата, търпението, темпераментът и още нещо с „Т”