Страхът и човешките инстинкти

Човешките инстинкти са една от най-интересните теми, свързани с хората, като личности. Инстинктите са тези, благодарение на които оцеляваме – те са нашата вродена „бронежилетка” – те ни пазят от опасности, още от раждането ни те ни показват коя храна е добра за нас и коя – не, кой човек е опасен за нас и кой не. Когато сме още деца инстинктивно преценяваме за чия обич да се борим и за чия – не, кого да обичаме и кого – не.

Благодарение на инстинктите защитаваме децата си. Благодарение на инстинктите обичаме. Трудно ми е да преценя дали интуицията е инстинкт, но дори да не е – децата се раждат с по много и от двете.

За действията ни, породени от инстинкти, не винаги има разумно обяснение. Или по-точно – действията, които не можем да обясним, отдаваме на инстинктите.

Инстинктите са нещо, с което се раждаме. Те не са нещо, което придобиваме.

С течение на времето и с „помощта” на възрастните и „възпитанието”, което те причиняват на децата си, всеки от нас е забравил да следва инстинктите си и да се доверява на интуицията си, а на тяхно място идва страхът.

Винаги съм си мислила, че Страхът е един от онези инстинкти, които ни пазят, които ни помагат да оцелеем и да пораснем.

Да, Страхът определено пази – той е онази спирачка, която ни дава време да помислим, преди да продължим. В умерени количества Страхът е здравословен. Ако не се страхуваш от нищо, това не те прави смел, а просто безстрашен. Смели са тези, които съзнават страховете си и ги преодоляват 🙂 Смели са тези, които редовно оставят Разума и Страха да водят техните си разговори насаме, без да позволяват на Страха да прерасне в паника.

Страхът ни кара да порасваме – с всяка крачка напред, с която осъзнато преодоляваме нещо, което преди това ни е плашело, ние неминуемо порасваме и това порасване не е свързано с възрастта и досегашния ни опит.

Досега винаги съм си мислила, че Страхът е инстинкт. Напоследък доста мислих за него и стигнах до прозрението 😉 , че Страхът НЕ е инстинкт.

Страхът е някакъв вид условен рефлекс, който се базира на натрупана информация и опит. Стигнах до този извод, наблюдавайки децата.

Децата не се раждат смели, те се раждат безстрашни – без информация за страха и страшните неща. Децата посягат към топлия котлон без страх. Страхуват се едва когато от собствен опит се снабдят с информацията „Това е горещо”. Децата не се страхуват от водата, не се страхуват от високото. Децата не се страхуват дори от тъмното, докато ние не им вменим собствения си страх. В същото време те знаят коя храна е добра за тях и кой човек е добър – това е инстинкт.

Децата не се страхуват от неизвестното. Децата се страхуват от това, за което вече имат информация. Ако Страхът беше инстинкт, децата никога нямаше да опознаят света, защото щяха да се страхуват да го направят. Може би липсата на Страх е инстинкт.

При възрастните е обратното – вместо да се страхуват от това, което знаят, те се страхуват от това, което не знаят и идва момент, в който спират да търсят, спират да опитват и откриват и започват да се самозалъгват, че щом съумяват да избегнат опасностите, за които имат информация, то това значи, че са достатъчно живи. Достатъчно жив си, само ако има неизвестности, които да разгадаваш 🙂

Та, както казах и преди:

Не се страхувай да направиш (голяма) крачка напред в неизвестното.
Не неизвестното ни кара да порасваме, а страхът от него.

19 Comments

  1. LeeAnn, и при мен страхът е тема, която предъвквам често. Но не го бях разглеждала от този ъгъл. А понякога трябва просто да погледнеш в правилната посока. Права си за много от нещата. И си права, че заради снимките в предните постове, асоциациите ми бяха по-скоро за фобии, отколкото за Страхът. Пиша коментара си веднага след прочитането, а при мен първия прочит винаги е предимно емоционален, затова не съм много конкретна. Пак ще чета. И сигурно ще питам, ама нейсе… 😉

  2. Страхът не е инстинкт, а емоция – двете са много различни. Ситуациите, в които се изпитват емоции при хората до голяма степен зависят от предишен опит и социални наслагвания.

  3. @Longanlon, мисля, че LeeAnn говори за съвсем различен страх. Онзи, който ни кара да се обграждаме със стени от хиляди “ако” – “ами, ако не стане”, “ако не се справя”, “ако се случи нещо лошо”. Някой беше казал, че “животът е движение” и то не във физическият смисъл. Да оковеш любопитството си и желанието да провериш до къде стигат възможностите ти, вероятно поставя човек в състояние на виреене. (Ама и аз наслагах хиляди кавички в този коментар!) 😉

  4. Да, не говоря за страха като моментно усещане, а като за нещо вменено, с което сме свикнали, направили сме си тухлички от него и сме се зазидали здраво. 🙂 Не само физически, но и психически 🙂

  5. Инстинктът за самосъхранение е този, който развива чувството на страх – разумът изпитва ужас от смъртта.

    Физическата болка нарушава целостта на тялото и учи от какво да се предпазваме. Страхът е емоцията, която предизвестява потенциална болка. Той е полезен за оцеляването ни в това отношение, но не е достатъчна преграда, за да води до тотално бездействие.

    Обидата и унижението пък нарушават целостта на духа – те не учат на нищо – те трябва да бъдат преодолявани. Страхът от обида и унижение блокира комуникацията. Той много трудно бива преодоляван.

  6. Val, само едно нещо не ми харесва в коментарите ти – много са кратки 🙂
    искам още 🙂

  7. “Това е горещо” децата по-скоро си мислят “Боли”. Чак после вайкащата се баба Станка (любимата на Гущера) им обяснява, че били се опарили и им вменява етикети на болката. И чак по-късно идва … че това е горещо всъщност.

    Кой ви е казал, че червеното е червено? 😉

  8. Скоро ще се включа,
    ама ни напдана летен грип, та всички ни изпотръшка 🙂
    Ще се върна, скоро 🙂

  9. Светле, точно почнах да се тревожа за теб 🙂 Оправяйте се бързо 🙂

  10. Моля те намери време за това:
    http://vbox7.com/play:7c0b3a4f

  11. Засягаш много теоретичен проблем. Страхът е производно от инстинкта за самосъхранение. Честно казано, навремето не ми е било интересно като тема, та не помня кой знае какво от теоретичната обосновка 🙂 Но литература по въпроса – бол.
    Само дето психологията като наука е приблизително на нивото на медицината от ХІХ в. (да ме извинават психолозите).
    Едно е ясно, страхът като мотивация на поведението има твърде краткотрайно действие. Освен ако не бъде трансформиран в чувство за вина. Тогава нещата стават наистина страшни. Най-гадният начин за “възпитание” е вменяване на вина.
    Много хора бъркат понятията. Понякога вмененото чувство за вина се тълкува като страх. Пък то си е и свързано, де.

  12. Психологията е достатъчно напреднала,
    много хора не са дозряли, за да боравят с откритото познание.
    Страхът, за който вие говорите,
    този свързан с чувствата на вина е един,
    от видовете страхове и се отнася до отношенията ни с вътрешния ни съдник /СуперЕго/, т.е интернализираните забрани и идеализирани образи.

    Глупаво е на две на три да говоря за това.

    Но не можах да остана безразлична към лаични коментари.
    Първия и най-базисен страх е страхът от разпад.
    Като усещане е близък до този, който преживяват възрастните и се опитват да го обяснят като страх от полудяване /силна паника/, която се преживява с множество телесни симптоми – като задушаване, потене, бучене в ушите, усещане за пръскане на главата и т. н.
    Вторият базисен страх, но стъпващ върху първият е страхът от отделяне.
    той се появява едва когато настъпят усещанията за Другия,
    познат е популярно като “депресивен” страх, страх от изоставяне, от чувство за мъртвост, от вътрешно разкъсване и т. н.
    На мястото на т. н. имам много какво да кажа, но няма да го правя в това тясно поле, още повече, че не говоря на Дачи.
    Тя тези неща си ги знае по рождение.
    Третия базисен страх е междинен, съпътстващ този депресивния и страхът от загубата на любовта на Обекта.
    Междинният страх, обаче характеризира, и едни от най-тежките психични разстройства:
    страх от загуба на контрол.
    идва споменатия вече – страх от загубата на любовта на обекта.
    после се наслагва този от вътрешния ни съдник.
    той е един от най-късно възникващите, защото и вътрешния ни съдник се формира няй-бавно и най-късно.
    да…, той най-често се изпитва под формата на угризения и чувства на вина.
    Идват и страхове, които само зрели индивиди могат да изпитат.
    Повярвайте, те са значително малко:
    страх от изолация;
    неспособност за генератичност;
    неспособност за интегритет, който се преживява като силно отчаяние.
    Страхът е сложно понятие – многофакторен процес.
    Мога много да ви кажа за него, но не смятам за нужно.
    Изключително важна роля играе в живота на човека.
    Особено последните страхове, които изброих, се считат за критерий за интелект.
    Човек трябва да е узрял психически, за да ги изпитва.
    Опитвам се да кажа, че това, че изпитвам страх, какъвто и да е той, не ни прави слаби,
    начинът по който преодоляваме този страх ни прави човеци.
    Сигурно имам както правописни, така и стилистични грешки при изразяването на горенаписаното.
    Но съм го казала на един дъх!
    Моля да бъда извинена за тях.

  13. Дискусията е станала доста научна, но аз тихичко ще остана настрана. Исках само да споделя една реплика, която години наред повтарях: „Не ме е страх от това, което не знам – не ме боли от него!“ Ако това е вярно, то тогава и ти си права, независимо какво означава страх, какво е болка и има ли то нещо общо с чувството за вина 🙂

  14. И какво излиза, Светле, “който трупа знания, трупа печал” (е, опростено казано). Колкото по-интелигентен си, толкова повече пластове и нюанси на страха ще изпитваш. А интелигентността не е залог за успешно преодоляване на страховете. Малко ще се отклоня от темата, но в математиката блестящи математици са тези, които са намерили просто и елегантно решение на сложни задачи. А “светилата” в психологията достигат до неподозирани висоти на сложност при обясняването на човешките състояния и взаимоотношения (визирам литература, която съм чела навремето). И май не предлагат простички методи за преодоляване на проблемите. Защо? (простете ми прекалено инженерния подход спрямо неща, които не разбирам).

  15. Ванка,
    дискусията и на мен ми е научна…, аз затова си и мълча 🙂

    А ти защо сливаш в едно страха и болката?

  16. LeeAnn, представи си, че чуеш за самолетна катастрофа, в която са загинали 200 души или пък за нова война в Източна Осетия, или… Мен лично ме боли, когато научавам за това колко мъка има по този свят.
    Не свързвам страха с болката, а знанието с болката. Ако не знаеш, че хората умират преди да им е дошло времето, няма да те боли за това.
    Аз разбира се продължавам да искам да знам. Но съм сигурен, че щях да съм по-щастлив ако не бях такъв мазохист…

  17. Ванка,
    Защо? Защо свързваш знанието с болката?

    Звучиш ми сложно и объркано… Ти (и никой друг) не би могъл да поеме върху себе си болката от това, че в самолетни катастрофи умират хора, преди да им е дошло времето, нито пък болката от самото знание за мъка и болка…
    Ако съумея да приема тази болка, никога няма да съумея да бъда в мир и хармония със себе си, няма да се чувствам добре, няма да съумея да дам усмивка…

  18. Виждам, че си ме разбрала прекрасно 😉

    Да (относно невъзможността за мир и усмивки), затова хората в един момент претръпват и започват да създават вицове от подобни неща, да ги иронизират, да не им обръщат внимание, да превключват канала, да извръщат глава, когато минават покрай тях – сякаш всичко е розово, а ако не е розово – значи е в друго измерение. Е, вярно, че повечето от тези хора не намират всичко розово, защото се взират толкова сериозно в малките си проблеми, че те стават по-големи от тях самите… И аз съм така…

    Въпросът е докъде ще стигнем така? Проблемите няма да намалеят, нито ще се решат, като спрем да им обръщаме внимание. Веднъж си говорихме с един приятел, че ако човек се замисли малко върху света, в който живее, няма начин да не се депресира за цял живот 😀

  19. Ванка,
    не, не, неее, не така 🙂 😉

    То е ясно, че не всичко е розово, въпросът е как да се справим. Скоро писах за една камъчета – хвърли им едно око: http://leeneeann.info/?cat=11

    И другото е нещо мноого изтъркано, но пък подходящо: Прави каквото трябва (според теб), пък да става каквото ще 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.