“Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец”…
Щастливецът го срещнал из Европата в далечния 19 век и въпреки твърденията му, че се върнал вече оттам, аз също го срещнах. Пак там! Само дето вече не гони тренове, а самолети. И дето не къта в пояса си гюлово масло, а алкохол от безмитна зона. И само дето не си носи хляб и лучец от къщи, ами плюска на аванта в самолета, “щот нали му влиза в билета”. И само дето… вече сме 21 век.
Та, да ви разправям за бай ви Ганя, този модерният, от 21 век.
Качихме се, значи, в бусчето на аерогара София все пътници за Рим – българи, италианци – всякакви. Кой по работа, кой към дома… Качи се и бай ви Ганя, той и още двама – все кат` него – хубавци, с костюми като от разпродажба, малко омачканки, ама нали е костюм, к`во пък толкоз. И с вратовръзки! Е, то цвета баш не подхожда, ама то пък и италианците от мода много не отбират. Но пък GSM-а, ей го на, той е по най-последна мода /то зат`ва и пари за костюмче толкоз останаха/! На обучение отива човекът, на обучение чак в Милано. Ама тъпата банка, за която работи, билет с прекачване му взела. То да беше с прекачване на самолет, ми то – на автобусче. Ма, то, Рим – Милано колко ли път е с автобус? И дали беше Милано? Е, все ще се разбере, ма `секи случай нещо с “М” беше… Пък оная фльорца, консултантката де, италианката, дето ще го обучава, взима два-три пъти повече пари от него, пък нищо не знае. И пак ще трябва да й слуша глупостите… А па тия жабари к`ви са…
Добре, че от терминала до самолета пътят е 10 мин. с чакането, защото вече мислех да питам бай Ганьо защо, като не му харесва, не вземе да си се върне у дома и да не харчи на италианците парите!?
За мое щастие, мястото ми в самолета беше далеч от тази групичка, и покрай моите си притеснения, забравих за тях.
Кацнахме на летището в Рим. Запътих се към зоната за трансфер на пътници и не щеш ли, на пътя ми пак той – бай ви Ганя, и пак не е сам – ами са двама! На пътя ли казах? Простете неволната грешка на изказа. Не точно на пътя, а някъде там, ту отля-я-яво, ту отдя-я-ясно… Подпийнали юнашката, стискат пликчетата с безмитен алкохол… Търсят си паспортите и самолетните билети, а те, да им е*****…. все падат и се разпиляват, ама важното е, че шишета са тука, че тая пиячка чак от Дубай я кътат, да им е*****…. на мръсните араби…
Седях си последна на опашката и се молех Феята на светлината да ме направи невидима…
Невидима не станах, но и те не успяха да уцелят опашката, докато бях на нея.
Продължих си по пътя с облекчение. Мотах се из летището, зяпах шарени магазинчета, снимах си копие на 12-цилиндров двигател за болид Ферари, пих италианско кафе, четох купено от София списание /ле-ле какви глупости имаше вътре, пълен ужас/ и си чаках кротко полета Рим – Барселона.
Настаних се в самолета, мястото до мен остана празно, което до някъде ме радваше, но самолета не потегляше. Някакво гадно чувство взе да се промъква под лъжичката и незнайно защо се сетих за онези две същества, които целеха опашката в зона “трансфер на пътници” и заради които си пожелавах да съм невидима.
Обикновено обичам да съм права, но не и този път. Познайте кой седна до мен! Точно той – бай Ганьо, онзи дето е тръгнал от Дубай преди 14 часа, ама нямало директен полет за София, да им е*****…., и зат`ва ще мине през Барселона за по-кратко, да им е*****…. на тъпите испанци…
Честно казано, разказът натам мисля да го спестя на вас, за да го спестя и на себе си.
Някак оцелях до Барселона, с помощта на една симпатична стюардеса, която като го усетеше, че започва пак да говори, веднага му носеше следващата доза “полагаем” алкохол, та или да заспи, или поне докато пие да мълчи…
Кацнахме в Барселона. Слезнах последна от самолета и поседях още 5 минути в гейта, за да съм сигурна, че няма да ги срещна при багажа пак.
Останалото за Барселона го знаете… Преживях няколко прекрасни дни там, колкото да се влюбя в него и да му дам името “Цветният град”.
Но, и най-хубавото свършва. Това също. Тръгнах си към къщи – отново с прекачване в Италия. На летището се оказа, че поради “ремонти” /тогава бяха френските стачки, официално обявени като “ремонти” ;-)/ на френските летища, полетите търпят голе-е-еми размествания. След два часа на опашка ме изпратиха при превозвача Ал Италия, за да ме качат на друг самолет. И на тази опашка си повисях около 45 минути. След обстойно разглеждане на паспорта и билета ми, служителят на гишето, със заинтригуван поглед и неуверен глас произнесе “София” и ме попита говоря ли английски. Не мога да обясня защо, вероятно съм била изнервена вече, но този въпрос ме подразни, и то необяснимо много. Отговорих му, вероятно малко злобничко, че говоря английски, френски и руски, но ако иска да ми обясни какво точно става, може да ползва испански или италиански – няма проблем – ще го разбера! Горкият човек се почувства неловко, защото взе да ми се извинява за неудобството и да ми изрежда възможностите за придвижването ми до София и да ме пита за предпочитанията ми. Казах му, че единственото, което искам е да се прибера в София, по възможност днес!
“Претовариха” ме на Луфтханза. Докато търсех гишетата на Луфтханза и висях на опашка и там, се чудех как е възможно да ми задават такива малоумни въпроси… После си представих гледката с “дубайския” бай Ганьо на гишето и простих на служителя на Ал Италия. Дано и той да ми е простил…
Полетът Барселона – Франкфурт мина спокойно и отпускащо. Стюардесите бяха приятни, красиви до колкото е възможно /все пак са германки ;-), а нашите са си най-красиви/, усмихваха се, свършиха си работата, посрещнаха ни, изпратиха ни…
Бях на финала на това безкрайно дълго пътуване към дома – оставаха ми два часа до полета и два часа в самолета, и имаше реален шанс след още най-много пет часа да съм си у дома при семейството /бях прекарала в чакане и летене вече около 11 часа!/ Предстоеше ми последния полет Франкфурт – София.
Честно казано, не очаквах самолетът да е пълен с българи. Почти нямаше чужденци. Качихме се в самолета. На входа ни посрещнаха двама стюарди с впечатлителна външност – високи, мускулести… Брей, рекох си, интересно… В предишните полети имаше тук-таме някакви мъже в екипа, ама не заслужаваха внимание. А дали имаше въобще, хич и не помня… Пък тези, като ги гледаш, чак ти иде да се поглезиш… И то двама, при това и двамата доста добре изглеждащи. Чудна работа. Няма стюардеси в този полет. Странно. Защо ли?
За съжаление, много бързо си отговорих на този въпрос – веднага щом се отделихме от Земята – заради бай Ганьо, разбира се. До този момент, не бях обърнала внимание, че и той се е качил на този самолет и че отново не е сам. Дори нещо повече – бай Ганьовците имаха числено превъзходство!
В момента, в който самолетът се отдели от Земята, още преди да загаснат предупредителните светлини за предпазните колани, бай Ганьовците откопчаха коланите и станаха. Започнаха да ровят из багажа си и стюардите се втурнаха да затварят багажните отделения, защото самолетът не беше набрал височина, правеше завой в момента и от багажните клетки започнаха да падат чанти. Мда-а-а, добре, че бяха яки момчетата, че тези куфари нямат удържане… Явно не им беше за пръв път. С невероятна сръчност затваряха по три багажни едновременно и сложиха бай Ганьо да си седне. Сложиха го да си седне, но не успяха да го накарат да млъкне, докато текат инструкциите за безопасност, нито пък да си изключи мобилния телефон. “Ти ли, бе, шваба такъв, ще ми кажеш дали да си изключа телефона”, рече бай ти Ганя, и колкото повече го молеха да си изключи телефона, толкова повече той парадираше с него. Не го изключи дори, когато стюардът го заплаши да му го вземе със сила. Накрая псуваше, че му е паднала батерията и не може да се обади да го посрещнат, но това е бай Ганьо все пак, какво да го правиш…
А най-много от всичко, Бай Ганьо обича да си похапва. Нищо, че след няма и един час си каца в родната страна – той за тая клопачка си е платил, включва му се в билета, значи – докато не сме кацнали, ще ядем и пием. То пък една храна! Тия кого си мислят, че ще нахранят с тия сандвичета!? Ей, момче, я дай още един сандвич насам. Може и още два. Ама от тоя вид ядох вече, няма ли друг модел, бе? Само два вида ли имате? Срамота! Знаете ли другите авиолинии к`ви неща дават за ядене? Ехе-е-е… Ми, няк`во винце имате ли? … Бяло става. Ма, само такова бяло ли имате? Ма, аз баш това не го обичам. Ми, няк`во червенко нямате ли? Ааа, имате… А! Ма, то е немско! Няма ли френско? Няма!? Ми хуб`оо, айде ще пия кола тогава. Ама, и вода, и кафе, де. Че, то, само с кола по-жаден ставаш… А, бирата свърши, значи? Че, защо толкова малко бира сте заредили…
Така протече същинският полет – от стабилизирането на самолета, та чак до началото на снишаването. Как издържаха тези две момчета на тези Ганьовски напъни – не знам. Дожаля ми за тях по едно време и си мислех, че е добре, че не са жени… Прибраха количката с храната и напитките и лично помолиха Ганьо да си сложи колана. Минаха и провериха коланите на всички Ганьовци и Ганки. Е, рекох си, кацаме, сега и те ще си отдъхнат… Ами! Забрави! Както допря колесника в Земята и пилотът съобщи, че ще рулираме около 5-6 минути и помоли никой да не става, Ганьо хукна да сваля чантите от багажните клетки и да пита “К`во рече пилота, че не чух?”.
Ами да бяхте млъкнали поне за една минута щяхте да чуете, ама нейсе…
С облекчение престъпих прага на аерогара София. Беше 23.30 ч. софийско време. Повечето пътници бяха пътували като мен по 14-16 часа, за да се приберат. Бяха висяли по опашки, гишета и гейтове… На нашата аерогара работеха всички гишета! Пред мен имаше петима души, но реда ми дойде за по-малко от 10 мин. Последното изречение на бай Ганьо, което чух този ден беше част от разговор по телефона “… кацнах, да… еми как е …. като изключим обичайните опашки, е добре….”
Нямах сила да си кажа името, но ми идеше да изкрещя: “Къде видя опашка, бе, Ганьо Балкански! Чаках на опашка 10 часа, за да се прибера у дома! И ти беше там, ама там мълча, щото нямаше да те качат! И както стъпи в България взе да се оплакваш. Връщай се обратно в Германия да им миеш чиниите…”
Дойде си Ганьо от Европата, за малко само… Да разкаже колко са зле тия там, колко са глупави и колко по-второ качество от нас са, да си опере дрехите, да си оправи зъбите евтино и да напазарува парцалки от Илиянци….
Пък, после пак ще хване на път – пак по Европата, та може и до Чикаго чак…
****
“Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец”…
Поклон, Алеко!
Поклон, Алеко!!!
И 110 ли, 120 ли години след това – пак абсолютно същите. Вече не е в трена – вече сме по самолети, щото нали все пак е XXI век. Ама с всичко можем да се перчим, то не ни пречи.
LeeAnn – за жалост винаги досега сме усещали тази рязка промяна при завръщане. До летището в Европа, където сменяме самолета от Америка, всичко е добре и така, както сме си свикнали. А в самолетът до София става една… НЕ знам веднъж как се удържах да не ___ една леля, която се загледа в двете ми деца на 2 и 3 години, които се гонеха пред гейта в Прага след 9-часов полет през океана и пусна един коментар (може би без да знае че родителите са зад гърба й и разбират български) “Яма тьез дьеца няма ли да сьеднат малко и да се укротят? Чи ако така до София викат… Я ма Янче, йела да вльезьем в бьезмитния, чи имам ощи евро за харчинье.”
Без коментар. Как можа този Алеко толкова точно да хване националния дух, още му се чудя.
Нямам думи! Обикновено се гордея, че съм българка, ама след срещи с такива екземпляри ти иде да забравиш и род, и родина!
Много интересно си го написала! Публикувай го и някъде другаде!
Браво, Дачи. Чудесно си го написала. Като го четох се чудех дали да (ти) се радвам или да плача. За съжаление, трудно бих споделил чувствата на itilien (“Обикновено се гордея, че съм българка…”). От висотата на годините си ;-), а и на многото време, което съм прекарал в чужбина, мога съвсем отговорно и не особено радостно да заявя, че не е имало случай, който да ми е дал основание да се гордея, че съм Българин … 🙁
Наско, ако продължаваме да сме комплексари (“не е имало случай, който да ми е дал основание да се гордея, че съм Българин”) няма да се оправим. Това българите много го умеем – все да се оплакваме и някой друг да ни е виновен, вечно да сме недоволни и да споделяме опит (обикновено “От висотата на годините си”), което в повечето случаи го правим за назидание.
За последните 12 месеца имам 12 полета до чужбина и на такова нещо като гореописаното не съм попадал. И това ми вдъхва оптимизъм, че нещата вървят на добре. Имах все пак два случая в Германия, които не бяха много приятни, но показателни. Единият съм описал тук и той до известна степен може да мине за ганьовщина. Другият беше странното отношение на един сънародник, който се приближи до мен и приятелят ми, за да чуе дали наистина говорим български и като се увери в последното хукна към противоположната част на площада по неясни причини. После се оказа, че 90% от българите в чужбина се държат по същия начин, което за мен е просто необяснимо…
Иначе определено има за какво да се гордеем, че сме българи и от нас зависи дали ще можем да го правим и в бъдеще.
ако се загледам във всичко заобикалящо ме …….съм готов емигрант….
затова гледам да гледам отгоре отгоре….
въпреки, че така виждам найлоновите боклуци…дупките…отсечените дървета, кал и …пушещи мръсни трошки по пътищата…и….криещи се с радар полицаи, които те питат “ми сеа…ко ши праим ше се глобяваме ли….”…..
и знам, че в тоя живот няма оправяне…
Ами richie, няма да споря с теб. Имаш си мнение, моето е различно от твоето и в това няма нищо лошо.
Само ще те помоля, ако намериш време, дай ми поне три разумни причини да се гордееш, че си българин. Само, моля те, не привеждай смехотворни примери от типа на “Stoichkov” или да речем, че Джон Атанасов бил българин…. или исторически “извори на гордост” от типа на Цар Симеон Велики, който владял половината Европа, защото това просто никого не интересува в наши дни. Само се огледай, виж хората, които управляват тази държава, виж ни парламента (огледало и “каймак” на нацията), виж ни министрите (особено вътрешния), посланиците (особено тоя в Казахстан) и продължавай да се гордееш…
Знаете ли защо обикновено се гордея, че съм българка? Защото точно в момента чета български блог и го коментирам с българи, които явно са интелигентни хора. Родителите ми са българи, уважавам ги и се радвам, че съм тяхна наследница. Живея в страна, която 500 години е била управлявана от чужд народ. Представете си – 500 години! Запазили сме език, обичаи, религия, някаква култура. Вярно, съдбата ни не е лесна. Даже често коментирам вкъщи, че се чудя, докога ще водя война със живота и въобще ще има ли затишие между битките. Но продължавам и се боря, и не напускам страната си, не че не бих могла. Не отричам, че сме мърльовци, така е. Но е вярно и че има много умни хора у нас, имахме постижения, ще имаме постижения. Аз поне се старая да постигна нещо в България.
Ако спра да се гордея, трябва или да умра, или да забягна в чужбина. Но КАКВА ще съм там? Няма да бъда американка или германка или англичанка. Ще съм емигрант. Дори и да ме оценят там хората, те ще оценят същество, израсло и формирало се в България. Затова, моля, не бързайте да отричате българското в себе си.
Вярно е, че лошото повече се набива на очи, но със сигурност има и добро. Иначе ВСИЧКИ българи щяхме да сме лекета, негодници, мързеливци и глупци. Сме ли?
itilien, по принцип казваш съвсем верни неща (за емиграцията, за това че “със сигурност има и добро”, “има и умни хора” и т.н.) Няма спор за това.
Не ми става обаче ясно защо фактът, че навсякъде в чужбина се чувстваш емигрант и че никога няма да станеш германка или американка (съвсем вярно!) те кара да се гордееш че си българка? Просто не намирам никаква връзка между едното и другото.
За 500-те години, в които сме си запазили език, обичаи, религия. ОК, приемам! Само обаче си помисли дали щеше да бъде точно така ако вместо турци, ни бяха “поробили” да речем австрийци или французи… Само си помисли, може и да не ми отговаряш …
Това че тези, които коментираме този блог сме интелигентни, вероятно е вярно, но смяташ ли че точно ние и хора като нас в момента определят облика на нацията?
Казваш “Ако спра да се гордея, трябва или да умра, или да забягна в чужбина?” Не. Аз нито съм умрял, нито забягнал. Само дето не се самозалъгвам ….
P.S. Между другото, самият факт, че сме търпели турците не 50, а цели 500 години и през това време сме вдигнали само едно (!!!) въстание, е по-скоро основание за срам, а не за гордост.
Просто обясних защо се гордея, че съм българка. Това, което изредих ми е достатъчно, за да се гордея. Не карам другите да се гордеят – който иска може да се подтиска цял живот, че е българин и да си го носи като комплекс. Може би моята позиция не ви се струва издържана, но аз виждам нещата така.
И по-добре да се гордея и да се опитвам да засилвам гордостта си по разни начини, отколкото само да плюя всичко българско и да виждам само лошата страна на нещата. Освен това просто не мога да повярвам, че всички чужденци са умни, образовани, мили и добри. Те също имат както хубави, така и лоши страни. Част от тези, които познавам, макар и образовани, са по-ограничени като мислене,умения и интереси от нас, българите. ИмаМ за какво да се гордея, дано и вие намерите за какво.
Тръгнах за Испания, с торба пълна с ентусиазъм, малко притеснена, с не много самочувствие, но и в никакъв случай без него.
Написах този разказ много след като се прибрах – за да улегне, за да забравя това, което видях и чух… Мислех да го спестя, но после реших, че за тези неща трябва да се говори.
Ричи, завиждам ти, че не ти се е случвало да се срамуваш заради някой друг.
Ричи, това поведение «… един сънародник, който се приближи до мен и приятелят ми, за да чуе дали наистина говорим български и като се увери в последното хукна към противоположната част на площада по неясни причини. После се оказа, че 90% от българите в чужбина се държат по същия начин…» не е необяснимо. Поне за мен. Много от приятелите ми заминаха навън и всички до един казаха: „С българи зад граница работа да нямаш – ако си по-зле от тях, може и да ти помогнат, но станеш ли по-добре – ще те дърпат към дъното и никога няма да ги надраснеш. Така че – бягай далеч – такава помощ не ти трябва, и сам ще оцелееш”. Жалко, но факт.
За съжаление, разказите не са преувеличени. Прибрах се от Испания силно потисната, защото разбрах причините за това, което идещите „от вън” казват, а именно, че никъде не обичат българите. Не исках да го повярвам, но след тези гледки…
Лошото е, че самосъзнанието ни е такова – да не уважаваме себе си, та камо ли някой друг. Докато не започнем сами да се уважаваме, никой няма да ни уважава. Да се държиш просташки е проява на липса на уважение към себе си. Ако, аз не се уважавам – кой ще ме уважава?! И защо да го прави?! В този ред на мисли – ако аз не пазя чисто – кой ще пази!? И т.н.
Другото лошо е, че ако аз /условно говоря/ предизвикам възхищението на чужденците и блесна с ум, красота и личностни достойнства – те ще ми се възхитят, ще ми се радват и след 5 дена няма и да помнят, че съм българка. Дори и да са срещнали стотици българи като мен, пак няма да помнят, че са българи. Но ще срещнат един пияница в самолета и никога повече няма да забравят, че е бил българин. И аз не бих забравила, ако беше румънец, испанец или какъвто и да е там… Защо мислите, че всички помнят, че Стоичков е българин? Защото е най-великият футболист на света или защото веднага разбраха какво си говори със съдията? Обзалагам се, че е второто! Малкото французи, които познавам го помнят заради второто. Хората са склонни да помнят лошо по-дълго от хубавото, за да се пазят.
Прибрах се в България и разказах това, което и на вас – за самолета, пътуването, плюскането… Някой каза „Не си пътувала с руснаци, да ги видиш какви са, затова се впечатляваш!”. Не, впечатлявам се, защото са българи. Не ме интересуват руснаци, гърци, французи – никой не ме интересува. Аз съм тук – вълнува ме какво става тук!
Венко е прав за мръсотията и едва ли може някой да го отрече и оспори – не знам дали има по-мръсна държава от нашата. За жалост! И, ако, това с трошките по улиците е поправимо – все някога ще имаме пари за по-нови коли, то това с мръсотията – едва ли. Чистотата е възпитание и начин на живот. Чистотата е манталитет! А нашият е … мърляв.
И пак за манталитета – ако са трима българи в самолета – няма да им чуеш гласа, повече станат ли – ела да видиш какво се случва. Пускаме в действие овчия си манталитет и гледаме Вуте и Ганьо какво правят и ходим след тях, без да се замислим.
Наско, искаш три неща, които да ни дават основание за гордост? Аз си имам моите основания, Итилиен – нейните и всеки своите. Моите основания щяха да са си същите, каквато и да бях по народност. Важно е какво е мнението на чужденците за България, с какво я помнят те. Да, Стоичков определено е едното нещо.(!) Само в Япония наричат киселото мляко „българско”. Никъде в Европа не са и чували за това?! /Дано да греша – поправете ме!/. Защо!? Защото не умеем да се представим пред света. Защото пращаме Ганьовци – връзкари да ни представляват и да градят имиджа ни – и така от век време насам!!!
Още много мога да пиша, защото ми е болно. Никъде не съм тръгнала да ходя, защото камъкът си тежи на мястото, или защото вече е късно, или защото… Няма значение – тук съм и правя каквото мога. Но не съм сигурна, че бих задържала и децата си тук. Бих искала, но…
Дали се гордея, че съм българка? По-скоро да, защото и да не се гордея, пак съм си българка, така че по-добре да се гордея!
Светът знае за България. Но какво знае?
Предлагам ви да си направим експеримент и да всеки да изброи по три положителни и три отрицателни неща, които смята, че светът знае за нас като народ и държава. Не наши причини за гордост, а това, което другите знаят за нас. Можем да се повтаряме и допълваме, но ми се иска накрая да обобщим резултата. Това не е анкета или начин да си докажем, че сме второ качество, а по-скоро надежда, че ще намерим повече положителни, отколкото отрицателни страни, или поне,че положителните ще тежат повече…
Ще се опитам да започна първа:
Положителни:
1. Киселото мляко /все пак Япония не е малка държава/
2. Веселин Топалов и Албена Денкова&Максим Ставийски
3. Царят-премиер.
С извинение към шампионите – мисля, че славата по т. 2 е преходна.
Отрицателни:
1. Царят-премиер.
2. Атентата срещу папата.
3. Медиците ни в Либия.
Разчитам на вас, заедно да намерим причини да се гордеем и заедно да премахнем част от тези, които ни пречат да го правим!
Браво Дачи! Крилата фраза: “Дали се гордея, че съм българка? По-скоро да, защото и да не се гордея, пак съм си българка, така че по-добре да се гордея!”
Е как да не се съгласи човек? 🙂 🙂 🙂
itilien, не си спомням нито да съм твърдял, нито да ми е минавало през ума, че “всички чужденци са умни, образовани, мили и добри”. Напротив – до болка ми е известно, че това изобщо не е така. Важно е обаче самочувствието ни да се базира на истински, а не на измислени факти (като легендата за Джон Атанасов например), защото в противен случай то ще е балон, който ще се пръсне при първия досег с действителността.
Дачи, нямам нищо против Стоичков естествено, но теб като франкофон 😉 ще попитам: Как би изглеждала Франция, ако националното им самочувствие се базираше основно на шута на Зинедин Зидан?
За царят-премиер, честно казано това за мен е доста съмнителна “положителна страна” (правилно си го сложила и на двете места), но затова пък към отрицателните определено си пропуснала нашенските мургави проститутки, гастролиращите авто крадци (вярно – доста талантливи момчета), джебчиите (тук наистина конкуренцията с румънците е яростна и още не е доказано кои са по-добри, но нашите се стараят) …
И отново Дачи: “Дали се гордея, че съм българка? По-скоро да, защото и да не се гордея, пак съм си българка, така че по-добре да се гордея!”
Йесссс! 😉
Положителни страни:
1. Средния българин е гостоприемен. И това впечатлява доста по-студените чужденци.
2. Имаме невероятна природа. Затова се опитват да я изкупят.
3. Алкохолът е безумно евтин – една бира в Англия струва колкото обяд в България.
Само поради тази причина идват куп чужденци и си умират от кеф. Между другото, защо смятате, че ги интересува България? Хората си се интересуват главно от себе си, как да прекарат добре или как България може да им е от полза. Такива чисто интелектуални интереси – що е това България, каква е – не ги вълнува особено. Затова оценката им е само според това, което можем да им предложим. Може би и затова забравят бързо шампионите ни. Предложим ли им добро обслужване, читави пътища и сигурност, много ще ни заобичат. Въпросът е – какво ще предложим на себе си и какво искаме да ни е на нас.
И, много съм съгласна с теб, Лий Ан, за изречението, което Наско е цитирал.
Кога ще изчистим край блоковете си?
Само да напомня, че темата беше за причините да се гордеем или не, че сме българи, а не за причините чужденците да идват у нас. В Тайланд например, цял свят ходи на “сексуален туризъм”, но това надали е причина за голяма гордост на тайландците. Така че нека забравим цената на алкохола и други ценови фактори у нас като причини за голяма гордост.
Относно “невероятната природа” (абсолютно вярно), нека напомня, че можем да се гордеем с неща, за които ние, българите, имаме някакъв принос. Та относно природата, за съжаление, ние като народ имаме принос само за съсипването й (за справка – разходете се до морето това лято …)
Наистина съжалявам, че звуча доста черногледо но, не ми се сърдете, дотук сериозна причина да се гордея че съм българин не срещнах. Горещо се надявам обаче да срещна …
Наско, ти може и да нямаш нищо против Стоичков, но аз имам против той да е символа на България. Мисля, че просто не си ме разбрал.
Итилиен, съгласна съм с теб, на чужденците не им пука какви сме и дали сме горди или не – те искат чистота и обслужване, а не съм сигурна, че в момента им предлагаме дори и едното. Ако постигнем за себе си чистота, сигурност и хубави пътища – ще има и за тях, но кога?
Кога ще изчистим около блоковете си? Когато изчистим душите си, когато спрем да завиждаме на съседите си, когато осъзнаем, че го правим за децата си, а не за себе си и за съседите, когато… знам ли? Ако знаех – щях да съм го направила вече 🙁 На първо време е добра идея да научим съседите, че боклука се хвърля в кофите, а не през прозореца… или поне моите съседи да научим…
Първите три неща, които ми дойдоха в ума:
1. Българи са създали писменност, която е била приета от други нации и все още се използва.
2. Красивата ни природа – на толкова малка квадратура има толкова разнообразни забележителности.
3. Умението ни да интегрираме другите етноси, устояли сме на доста варварски набези /историците казват, че сме едни от малкото/.
А що се отнася за боклука, ЛееАнн ще ти дам надежда: зимата около нашият блок беше кочина, нали се сещате снегът е най-доброто скривалище. На пролет мръсотията блесна с пълна сила. НО… едно семейство в съботния ден събра всички боклуци. Когато ги видяха и други хора слезнаха и им помогнаха. Пред блока имаше пространство цялото в кал – сега вече е чиста градинка с цвета и дървета. Благодарна съм на хората, които го направиха. Не бяха много, може би 10 човека, но достатъчно за да е красиво сега.
Аз съм оптимист и вярвам, че две птички пролет правят:)
elichka says:
Умението ни да интегрираме другите етноси, устояли сме на доста варварски набези /историците казват, че сме едни от малкото/…
С това не съм много съгласна с теб. Не ми се струва да сме успяли да интегрираме някого. Ако беше така, нямаше да ползваме ние турски думи в ежедневната си реч, а те щяха да ползват български. Или пък русизми и т.н. чуждици. /Не съм против чуждиците по принцип, но само до степен, която не замърсява езика./ {Между другото – мислила съм да събера на едно място всички турски думи, които българите ползват – ей, тъй, от чисто любопитство – колко ли са на брой, но все нещо ми отнема вниманието и не го правя, но май е време… 😉 Мисля, че са не по-малко от 50!}
А религията ни? Не знам дали си обръщала внимание, че спазваме повече езически обичаи от всички други народи по света. Аз съм “за” – това ни прави уникални – баба Марта, Нестинарство, Лазаруване, Кукери и т.н. – уникално и привлекателно. Тук ми идва наум като плюс да добавя фолклора ни! Неповторим!!!
Но, мисълта ми беше за религията – освен, че сме запазили езическите си обичаи, сме застанали на средата между православни и католици. С католиците празнуваме Коледа, с православните – Великден. Това е най-видното ни разминаване, може би има и други, но не се сещам в момента за тях. На мен не ми пречи, просто го казвам в подкрепа на това, че никого не сме интегрирали, а дори напротив – всеки, който е минал оттук, ни е завещал по нещо от себе си и нищо друго не е взел от нас, освен кръвта ни… Това – в исторически план.
В съвременен план – циганите имат повече права от българите – правото да не работят и държавата да ги храни! – разбирай – аз и ти, с осигуровките, които плащаме. Правото да крадат ток и да им разсрочват сметките с години, а на българите – да им спират тока за първите неплатени 5 лева? Кой кого е интегрирал – не знам!?
А, иначе – надежда винаги има, но не мисля, че една птичка, или дори две, правят пролет. И ние си имаме птички из блока – съседа лепи номера на етажите и бутоните на асансьора около 100-тина пъти и накрая му писна, свекърва ми и една съседка метоха входа известно време – и накрая им писна, плащах сметките за асансьор и на другите – и накрая ми писна…
Защото тези, другите, са на принципа на бай Ганьо – цитирам по памет – “Имал си бол пари – платил си я”!
Докога ще крепим надеждата със собствени сили и средства, само за да я има?…
Не ме разбирай грешно – обичам Надеждата, защото май само тя ни остана…
Точно там ни е силата, че сме ги правили част от нас /давали сме, но сме и взимали/. Иначе малка нация като нашата отдавна нямаше да я има, а напротив след толкова време и войни ние пак сме тук. Промяната е неминуема, но това не е минус. Важно е да знаеш кога и как да се огънеш, за да не те пречупят. А малцинствата винаги ще ги има. В чужбина също има такива, които не си плащат сметките и цял живот живеят на чужд гръб.
Аз вярвам и все още имам сили да вървя по антиганьовския път. А каква е алтернативата?? Още една Ганка?? Не, благодаря! Предпочитам да съм сама, но по верният път.
elichka says:
“Аз вярвам и все още имам сили да вървя по антиганьовския път. А каква е алтернативата?? Още една Ганка?? Не, благодаря! Предпочитам да съм сама, но по верният път. “
О, тук съм съгласна! Изобщо няма две мнения по въпроса! Описах минусите, за да се борим с тях, не да им се даваме.
Еличка, мило нежно създание, 🙂
Първо, като ще възхваляваш писмеността, моля те преди това да се научиш как се пише тази дума … Не се обиждай, нищо лично … но някак не стои добре …
Второ, моля ви бе хора, не се гордейте с неща, за които нямате никакъв принос! Все едно аз да се гордея с колата на комшията! Стига с тая природа!
Точно в тази връзка, докато съм жив няма да забравя думите на един стар български евреин (живеещ от 1958 г. в Израел), който, разхождайки се по мръсните, кални и пълни с дупки улици на София, погледна към Витоша и рече: “Ех, ние от ада направихме земен рай, а вие тука имате земен рай, а сте го превърнали в ад …”
Какво трябваше да му отговоря?
(За справка, Израел е 90% пустиня и полу-пустинни камънаци)
За правописа се извинявам:( и се засрамвам, за съжаление само тук пиша на кирилица.
А нали въпросът беше защо се гордея, че съм българин, а не защо се гордея от себе си?
Така, че Наско… създание благородно… не смятам, че тук е мястото да изтъкваме личните си постижения.
Еличка, радвам се, че не съм те обидил.
Става въпрос с какво ние да се гордеем като нация, а не всеки за себе си. Ето, сега ще дам няколко примера, които наистина са основание за гордост, но за съжаление, за тях (по необясними за мен причини) се говори малко или нищо.
Пример 1: В България (близо до Варна) е открито най-старото обработено злато в историята на тази планета! Датирано е от 5 хиляди години пр.хр., тоест е с близо две хилядолетия по-старо от египетските пирамиди! Това говори, че не в Египет и Месопотамия, а именно ТУК, близо до Варна, е възникнала ПЪРВАТА ЗЕМНА ЦИВИЛИЗАЦИЯ. Това съкровище може всеки да го види в Националния Исторически музей – нарича се Варненско халколитно съкровище.
Знаят ли за това повечето българи? Не! Защо? Нямам идея, но вероятно именно на някои от нас, Българите, им отърва ние като народ да се “гордеем” с балони под налягане, или просто да не се гордеем с нищо, защото смачканият народ и народът без самочувствие се управлява по-лесно ….
Пример 2: Колко нации могат да се похвалят, че са дали на света лауреати на Нобелова награда? Не знам точно колко са, но са малко. Е, България е една от тези страни! Нобелистът за литература Елиас Канети е роден в Русе през 1905 година, израстнал е там, и както той сам казва, “дължа всичко в кариерата си на България и на Русчук” …
Колко хора у нас знаят за Елиас Канети? Малко са. Има ли в България паметник на Елиас Канети? Не знам да има. Има обаче на Джон Атанасов – създателят на компютъра, който си е роден и израстнал в Щатите, никога не е знаел и дума български и никога, дори и за миг не се е чувствал българин … да не говорим, че българската нация няма никаква заслуга за стореното от Джон Атанасов.
Внимавайте с какво се гордеете, защото може да се окаже, че това с което се гордеете е просто балон, и като този балон се спука, самочувствието на човек отива под нулата, а това вече означава комплекс за малоценност.
Не виждам причина да се обиждам, а по-скоро да се поуча и да внимавам какво пиша.
А Елиас Канети не е ли личност? Пак сме на изходна позиция. А и златото пак е изработено от някого, но просто е неизвестен.
Не смятам, че национална гордост са единствено факти, които не са свързани с конкретна личност.
За златото – тракийско е, по него време не е имало българска държава. Обикновено обикаля по чужди музеи, но тази година за първи път се заседя във Варна. Ще ходим да го виждаме скоро. Мисля, че просто музеят не си плаща за пиар и реклама, за да сме професионално представени пред света.
За Нобеловата награда – имаме съвсем скорошни нобелови лауреати – екип от 15 българи, работещи в Международната агенция по атомна енергия, спечелиха последната нобелова награда, за мир май беше. Имам снимка на грамотата на единият човек от екипа, все се каня да пиша за него в моя блог. Скоро ще го направя и ще дам линк.
А може би проблемът ни е, че не се ценим и не се хвалим сами достатъчно? Защото постижения явно има.
elichka says:
“Не смятам, че национална гордост са единствено факти, които не са свързани с конкретна личност.”
Не виждам някой да е твърдял такова нещо.
itilien says:
“За златото – тракийско е, по него време не е имало българска държава.”
“По него време” изобщо не е имало никакви държави 😉 Златото не е и тракийско, защото траките идват по тези земи доста по-късно. Но, не това е най-важното. Важното е, че по нашите земи се е зародила на практика първата човешка цивилизация.
itilien says:
“А може би проблемът ни е, че не се ценим и не се хвалим сами достатъчно?”
До голяма степен е така. Въпросът, освен това, е да се “хвалим” и гордеем с истински и стойностни факти.
Еличка, благодаря ти, че тук пишеш на кирилица!
И аз да се включа най-после, че чак сега успявам да се докопам до компютър…
Наско, аз се гордея със следните няколко неща:
1. Това, което съм
2. Това, което правя
3. Това, което съм постигнал
4. Хората, които познавам
5. Хората, които обичам
6. … мога да продължа до утре…
Има толкова много неща, които са достойни за гордост, но мисля, че първите три точки са най-важни. Трябва да се гордеем с това което сме, какво правим и какво постигаме. Свикнали сме вечно омаловажаваме успехите и постиженията си, да гледаме в чуждия двор (или паница), да се депресираме и завиждаме. Пообиколил съм доста свят, а и имам постоянни контакти с хора, постоянно щъкащи и чужбина. Това, което съм разбрал е, че хората са най-ценното нещо. А като цяло българите сме готини, гостоприемни и сърдечни. Някхъде другаде някой да е попадал на максимата “сърце да е широко”? Едва ли. И именно затова трябва да се гордеем, че сме българи.
Що се отнася до прословутото робство, май си в дълбоко заблуждение. Първо виж как ни поробват. Държавата ни тогава я няма – само разпокъсани феодални владения. Идват турците и предлагат на феодалите по-ниски данъци. За крепостните селяни НИЩО не се променя. Въстание има, когато вече и на феодалите не им отърва положението. Отиди в Копривщица и ще разбереш за какво става дума.
Лее Анн, няма защо:) Аз се радвам, че поне тук мога. Като се замисля доста отдавна не съм писала писмо на ръка, а на компютъра единствено на латиница пиша.
Така, че ви благодаря за възможността да упражнявам майчиния си език:( Това е трагично!
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » За гордостта
Ето и моя лист, базиран на скромния ми, но много полезен опит във взаимоотношенията с чужденците.
1+ гостоприемни сме
2+ издържливи сме. Оцеляваме при всякакви обстоятелства. Много сме изобретателни, за съжаление когато трябва да спасяваме себе си. Когато е за някой друг или за света или за природата ни хваща вродения ни мързел (знаем как да се направи нещото, но защо да се хабим?)
3+ всезнайни сме (в положителния смисъл на думата). Няма област, в която да не знаем, да не разбираме или да не сме чували. Може да не сме спецове, но сме “подготвени” във всички направления по малко. Това обикновено изненадва чужденците и те направо се вкаменяват при някоя точна и навременна проява на българщината ни.
1- не зачитаме правилата, дори тези създадени от нас самите (тук се сещам за онова Чукче, което било писател, не читател!) и не се съобразяваме с другите.
2- нищо не довършваме до край
3- непостоянни и непредвидими сме (с други думи: малко диви се падаме). Предвидимостта е много ценена в “развитите” страни. Та цяла една Америка се крепи на статистика. (позволете ми едно отклонение тук. Според мен не “свободния предприемачески дух” а добрата статистика е символа на Америка! Не дай боже да изпаднеш извън средно-статистическото им поведение …)
ritchie says:
“Наско, аз се гордея със следните няколко неща:
1. Това, което съм
2. Това, което правя
3. Това, което съм постигнал
4. Хората, които познавам
5. Хората, които обичам
6. … мога да продължа до утре… ”
Ричи, ще отдам написаното от теб на факта, че очевидно повече пишеш, отколкото четеш …
Напомням, че темата НЕ Е кой с какво се гордее сам за себе си, а с какво можем ВСИЧКИ НИЕ да се гордеем като НАЦИЯ.
ritchie says:
“Що се отнася до прословутото робство, май си в дълбоко заблуждение … Идват турците и предлагат на феодалите по-ниски данъци. За крепостните селяни НИЩО не се променя …”
Еее, ти тука вече изби рибата! 😉 Просто нямам думи! Ами почети малко книги бе момче. Прочети например Време разделно. Ако не ти се чете толкова дебела книга 😉 хората и филм направиха, така че около 4 часа ще можеш да гледаш как “За крепостните селяни НИЩО не се променя” …
Наско, бях ти подготвил дълъг отговор. Но определено се убедих, че не си струва да го пускам. Затова давам накратко.
Филмът “Време разделно” съм го гледал, както предполагам и ти. Тежък е, предполагам има доста истина в него, но не забравяй кога и по какъв повод беше направeн той. Идеята му беше да ни разделя. И тогава успя. Със същия успех можеш да гледаш “O.C. Кварталът на богатите” или “След утрешния ден” и да се считаш сведущ по въпросите на настоящето и бъдещето.
Относно гордостта ни като нация. Не сме ли всички дето пишем коментари в този блог, включително ти и аз тези, които сме НАЦИЯТА? Ако ти не се чувстваш част от това – просто не мога да ти помогна. Ако считаш тракийското съкровище, към което нямаме никаква съпричастност, за повод за национална гордост – добре. По-склонен съм да се съглася за нобеловите лауреати, но не това, което даваш като пример, а 16-те (не са 15 а 16) ядрени инспектори, които работят в екипа на Мохамед Ел Барадей и получиха нобелова награда за мир миналата година. За мен повод за гордост могат да са само неща, към които имаме пряко касателство, т.е. те са от нашето съвремие или близкото минало. Всичко останало е подражаване на други нации, които се гордеят заради едната показност (гърци, турци, македонци…).
Още много може да се пише по темата, но аз няма да го направя и това е последният ми коментар по темата. Предлагам ти просто да помислиш, а не да действаш първосигнално. Още повече, че предполагам не си на моята възраст, ами си нейде около 45-50 години.
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Завръщане в Цветния град
Ееее, не! Страхотна си! Точно това е което караше майка ми, горката, да ползва шведския корен на семейството от както се помня.
Когато се прибирах в Барселона, миналата година, имаше сумати такива. Полицаят тук ме помоли да остана за да му превеждам, понеже много от пътниците не говореха никакъв друг език (ама бяха супер прекрасно наконтени ;-)). И когато помолеше някой да изчака докато му провери контактите (така да се каже) всички започваха да роптаят. И ме питаха, с един такъв потаен тон, защо толкова се заяждал!! Обясних им, че това си е съвсем нормално, а те почнаха да ми обясняват колко били почтени и важни всичките в България. Но по толкова нагъл и нахален начин че на края не издържах и им обясних че голяма част от проститутките, крадците на коли, и всякакви пласьори и сутеньори до съвсем скоро са били предимно българи! Направих го направо озлобена вече, понеже не мога да забравя никога всичките отвратителни псувни по адрес на испанците, които съм слушала от толкова много сънародници. Хора, които не са способни един език да научат (поне елементарно) за 2 години, но претендират за уважение, високи заплати и наричат южноамериканците маймуни! Понеже, видите ли, те не са маймуни, а цветенца за мирисане!
Ох, спирам, че винаги много се ядосвам с тези неща!
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Бай Ганьо и колтурата*
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » За Барселона – без емоции
Само едно нещо не разбрах от разказа. Бай Ганьо, доколкото си спомням от бестселъра на А.Константинов, си попътува из Европата, но накрая не завърши в емиграция, а си се прибра в БГ-то и дори за избори се накипри. А гореописаните господа/дами са откровени бг емигранти, били те нискоквалифицирани или пък скрити таланти, които се прикриват по летищата:)
И още един мит – не всички емигранти си идват в БГ специално за да си пазаруват от Илианци.
Гореспоменатото лице Бай Ганьо едва ли е толкова интелигентно, че да отдели от ценното си време, което смята да прекара из едноименния пазар Илианци, за да си оправи зъбите дори и на примамливите БГ цени.
Traveler,
“Бай Ганьо”, вече повече от сто години, е събирателно нарицателно. Аз просто си позволих да го използвам, споделяйки едно неприятно впечатление. Разказът е мой, а не е преразказ по Алеко и никъде в него си не съм казала, че ВСИЧКИ ЕМИГРАНТИ си идват в България заради Илиянци и зъболекарите. Ако тези неща по някакъв начин те засягат, вината не е в мен. 🙂
Pingback: Барселона - съвети за пътуване | Пътуване до...