Това е името на спектакъл на ансамбъл „Българе”, представен в деня на 141 годишнина от обесването на Васил Левски. По правило, не съм привърженик на практиката да се чества нечия гибел и ако не ме бе привлякло името „Българе”, едва ли бих отишла. Но заложих на симпатията си към това, което „Българе” правят и не сгреших.
Спектакълът е нестандартен – комбинация от актьорска игра, сценични ефекти и фолклор, съчетани с цел да бъдат пресъздадени определени исторически събития. И то не кои да е събития, а последните месеци от живота на Васил Левски. Това несъмнено е доста спорен и, бих казала, даже непознат момент от историята ни и вече 141 години от това продължават да възникват въпроси като „Кой и защо предаде Левски?”, „Защо Народът не освободи Левски по пътя към бесилото, когато се твърди, че е бил пазен от шепа заптиета?”, „Къде е погребан Левски?” и десетки подобни.
Спектакълът е построен интересно – редуват се „разговори” между Левски и съратниците му, в които Апостолът слуша безмълвен, със сцени на въстания и битки, пресъздадени основно чрез похватите на танцовото изкуство.
Спектакълът има много силно изразена градация и много добър баланс – започва тежко, тъжно и потискащо и завършва с народното ликуване при посрещането на братушките, като актьорската игра и фолклорните интерпретации са в точното съотношение. Казвам „фолклорни интерпретации”, а не „народни танци”, защото народните танци са накрая, във „веселата” част на спектакъла.
Актьорската игра… Ролята на „съратниците” на Левски, част от които негови предатели, се изпълнява от Димитър Селенски. Признавам си, че чувам това име за първи път, но няма да го забравя повече. И впечатляването ми идва не само от факта, че човекът е добър актьор, а че текстовете на монолозите са също негови. Именно тези текстове разказваха историята за последните дни и месеци от живота на Апостола и са най-добрият прочит на Левски, на който съм попадала до момента.
Там, наслаждавайки се на превъплъщенията на Димитър Селенски и вниквайки във всяка негова дума, си дадох сметка, че от това, което сме учили в училище и чуваме да се върти в медийното пространство веднъж годишно, сме добили доста грешна и излишно величава представа за Левски. (друг въпрос е, че за щастие, това е един от малкото ни НЕотречени национални герои).
В този спектакъл за първи път видях Левски като истински човек – със сила и слабост, изтъкан от противоречия, едновременно добър и лош – и ми стана близък и го приех за наистина възможен… И може би за първи път го харесах истински…