Вероятно след хвърлянето на първия поглед на публикацията, още при вида на тези две корици на едно място, сте се зачудили какво ли общо съм намерила, та да ги сложа заедно.
Общото е много просто – и към двете книги посегнах от чисто любопитство.
Имах желание да прочета повече от Деян Енев още от мига, в който неговата „Заложна къща” се оказа залог за успех на седмокласниците преди 6 години. Но така или иначе, на точните неща им идва времето в точния момент – така се случи и с „Българчето от Аляска” – появи се на хоризонта, отлежа на рафта и търпеливо дочака реда си.
Книгата съдържа, както подсказва и подзаглавието й, „софийски разкази” – кратки и човешки, от миналото и настоящето. Чувала съм и преди да наричат Деян Енев „майстор на разказа”, но сега си отговорих защо. Той разказва по много интересен начин – все едно сте се видели на спирката, но автобусът е дошъл бързо – ти си попил всяка дума от историята, която ти е разказал, и въпреки, че историята на практика е свършила, в главата ти продължават да се въртят варианти за възможни изходи и краища. Това всъщност ми допадна най-много в тези разкази – хем финалът е там, поставен от автора, хем се чувстваш свободен да поставиш свой собствен финал и сам да решиш каква да бъде съдбата на героите. Разказите са кратки – рядко надхвърлят 3 странички, но са толкова ярка картина на живота, че повече думи не им трябват. Част от възхищението ми се дължи именно и на краткостта – според мен, по-трудно се пише кратко – трябва наистина да имаш какво да кажеш, за да успееш да го кажеш с малко думи.
„Късметът на смотаняка” на Кърт Вонегът пък влетя с пълна газ и предреди доста книжни събратя, пак по причина моето любопитство. Вонегът винаги ми е действал като магнит на любопитството, но често съм посягала боязливо, защото не всичко, написано от него, ми понася 🙂 Страхувах се и тази книга да не се окаже тежка за четене и за преглъщане, но напразно. Книгата съдържа седем прекрасни разказа, някои дълги, други не, но всички с финал, различен от този, който се вихри в мислите ти. В един момент се улавяш, че четеш само, за да разбереш изненадата накрая. Дори няма и да се опитвам да описвам стила на Вонегът (не бих се осмелила), само ще ви препоръчам „Късметът на смотаняка” – чете се лесно, бързо и с голямо удоволствие, разказите не са тежки, но пък винаги ще познаете авторът им.
Приятно четене!