Писмо от непознато другарче

Спомняте ли си онези времена, в които всеки от нас си имаше поне по едно непознато другарче, с което си мислеше, че си усъвършенства чуждите езици?

Трябва да си призная, че имаше момент от времето, в който бях много активна – редовно си пишех поне с 2 русначета. Честно казано, вече не помня почти нищо за тях, освен името на единия младеж – казваше се Дмитри и беше от Киев. Преди повече от 20 години съм зарязала кореспонденцията и съм изхвърлила всички писма и картички.

Запазила съм само едно нещо: рисунка на Дмитри с красив стих на Есенин на гърба.

С времето листа взе да пожълтява, а думите да избледняват. Затова, преди да е станало безвъзвратно късно, реших да запазя този спомен, на сигурно място, тук, в крепостта LeeNeeAnn и да го споделя с вас.

Зеленая прическа,
Девическая грудь.
О тонкая березка,
Что загляделась в пруд?

Что шепчет тебе ветер?
О чем звенит песок?
Иль хочешь в косы-ветви
Ты лунный гребешок?

Открой, открой мне тайну
Твоих древесных дум,
Я полюбил — печальный
Твой предосенний шум.

И мне в ответ березка:
«О любопытный друг,
Сегодня ночью звездной
Здесь слезы лил пастух.

Луна стелила тени,
Сияли зеленя.
За голые колени
Он обнимал меня.

И так, вдохнувши глубко,
Сказал под звон ветвей:
„Прощай, моя голубка,
До новых журавлей“».

Сергей Есенин, 15 августа 1918