Книгата “До Непал и назад” е весел и образователен пътепис, които ще ви запознае с екзотичния Непал, неговите постоянни обитатели, странни чужденци, обичаи и нрав. Пътеписът разказва за приключенията на Слави Караджов (КараДжоунс) в Хималаите.

Целият пътепис се състои от 13 глави и всяка от тях се публикува в различен сайт. По-долу ще намерите глава 11, а следващата седмица (на 14.01.2008) с нетърпение очаквам глава 12 да се появи при Георги Варзоновцев . За да бъде едно пътуване успешно, щастливото завръщане у дома е задължително – очаквайте 13-та, последна глава, отново при Пейо – мястото, от което пътеписа тръгна на път.

В сайта на пътеписа има кратко описание на отделните глави и препратки към пълното им съдържание.

Целта на пътуването е, в края на приключението, пътеписът да е срещнал своя издател.

Текстът се разпространява при условията на KK Признание-Некомерсиално, лицензът е упоменат и в сайта на пътеписа.

На добър път и приятно четене!

До Непал и назад, единайста глава

Катманду, 26-ти септември

Досега бяхме разгледали само една част от Катманду – квартала Тамел, но Катманду предлага множество други интересни неща за гледане, като храмове например.

Денят беше слънчев, печеше ужасно и влагата във въздуха само спомагаше целия да лепнеш, веднага след като се покажеш по улиците. Не казвам асфалтирани, защото това важи за малък процент от улиците, които видяхме.

Целта на деня беше храма на маймуните. Попитахме тук и там как да стигнем до него и ето вече уверено вървяхме през планини от боклук и реки, НЕВЪОБРАЗИМО замърсени от какво ли не, сред чиито миризливи води весело се къпеха деца.

 

Река с деца. Предполагам са лишени от обоняние. Иначе миризмата е нетърпима.

Мисля, че новозеландецът ни беше обяснил, че в Непал боклук не съществува. Просто няма такава дума и голяма част от населението не го смята за нещо, което трябва да се събира на определени места, да се отделя, рециклира или сортира.

Е, как тогава се справят с боклука, ще попитате вие. Ами как. Много лесно – боклук ли е – тогава бух в реката. И предполагам този прост метод за решаване на проблема е бил ефективен дълго време, преди реките тотално да се задръстят от боклуци и да почнат да миришат. Не видях рибари да щъкат в реката. Може би рибата не е така имунизирана срещу цялата тая отрова вътре, както децата.

Хората се разхождат безгрижно по улиците.

Но кой ти обръща внимание на такива неща в прекрасен ден като този, в който слънцето реши най-накрая да покаже че може да пърже здраво, нещо което започнахме да се съмняваме докато бяхме из планината.

Ако трябва да бъда откровен с вас, трябва да си призная, че разходката този ден за мен беше много интересна. Срещата с древни култури ме кара да се чувствам приятно, а днес се потопихме в атмосферата на два храма, единия по грешка.

 Маймуна се опитва да “припечели” по нещо от чуждите джобове

Самият храм на маймуните е едно красиво и пъстро място. Пълно с крадливи маймуни. Видяхме как бъркат по джобовете на хората и се опитват да отмъкнат де каквото могат. Но тук маймуните са свещени. И своеобразни господари. Нахвърлят се да гонят всичко, което се опита да им отмъкне плячката. Тук кучета, гълъби и други животни редовно отнасят по някой пердах от маймуна. Ние станахме свидетели на няколко подобни случки за часовете, в които бяхме в храма.

Единият от входове към храма е по широки стръмни стълби. Докато се изкачвахме, забелязахме освен маймуни и няколко човека легнали по пътя ни нагоре с доста нездрав цвят. Не знам дали извършваха някакво свещенодействие или просеха. Ние побързахме нагоре по стълбите преди да са долазили до нас.

В храма може да прекарате цял ден. Има толкова много красиви неща, малки, големи, по-големи. От всякъде се чувства успокояващата будистка мантра “Ом мани падме …”. Но нека ви покажа и сами да се уверите:

Внимание…

Погледнете специално тази снимка в ляво. Едва ли забелязвате нещо странно или интересно. Спокойна атмосфера на мир и разбирателство, красота, весели хора и усърдни работници. Напълно в синхрон с моите чувства в момента. Но да се върна на предишното изречение. Последната дума. Работници. Един от които изсипа част от кофа пълна с вар върху мен! Малеее. В тоя миг ми идваше неееежно и ефирно да ритна бамбуковата стълба и да се разхвърчат работници и вар навсякъде. Добре че бях със шапка с голяма периферия, та варта попадна предимно там и по крачолите ми, а не порази мозъка ми. Мисля, че се разстроих за около половин минута преди да ми мине. Какво пък – тука повечето изглеждат така и едва ли има жив българин, който да ме види или да ме разпознае по тениската с думи на български.

Но за беда, не бях прав – имаше поне две жени, стоящи до мен които, на перфектен български ми снесоха тяхното виждане за ситуацията с варта. Чак малко се стреснаха като им проговорих на български. По този случай си спомних една поговорка която баща ми често повтаря – “Не си мислете че сте сами в пустинята”.

Катманду, вечерта на 26-ти септември

Чертаят ни карта на тибетското заведение. Иначе няма откриване.

Всичко негативно лесно минава с хубава храна и добра компания. Отново сме в Еверест Стейк Хаус и сме се събрали хорица от трека – евреите, един чилиец, немец, швейцарец. Тази вечер беше време да посетим и не толкова познати места за хапване. Оказа се, че са под път и над път. Няма табела, минава се през тесни тъмни коридори като подземия и общо взето, ако някой не те заведе, не можеш да го намериш. Но тук може да пробваш доста интересна храна – индийска, непалска от района около Катманду, тайландска и каква ли не. Аз опитах няколко манджички и много ми хареса. Даже за следващия ден си уговорихме среща в типично тибетско заведение.

Така, като се замисля, в Катманду може да се живее много приятно в хотел, да се хапва доволно на корем и пак да ти излиза по-евтино, отколкото в София. Важното е да знаеш къде може да отседнеш и къде са заведенията за местните. Ако пак имам път към Непал ще гледам да остана поне седмица, за да опитам всичките им видове храни. Мда, така си мислех докато четях някакво списание на терасата и се наслаждавах на нощта в Катманду.

Край на 11-та глава.