В последните години благотворителността в България извървя дълъг път и мина през много етапи. Първо беше нещо ново и неочаквано и хората посягаха към него от любопитство – да видят дали ще се справят, дали ще им хареса, дали им понася… После се превърна в мода – популярни лица в скъпо платено телевизионно време ни променяха възприятието за Коледа. После стана спорт – пространството е пълно с информация за благотворителни събития. (Наскоро се разочаровах от едно такова, но това си е мое усещане…)
Това за мен е абсолютно нормално. Все пак психологията не е измислена вчера, нито пък от вчера е известно как въздейства на мозъка гледката на големи жални молещи очи…
Не мога да преценя дали напоследък телевизионното проявление на спорта попремина или се замени от присъствие в интернет пространството, нито пък дали интензивността си е все същата… Това, което виждам аз, е че на повечето хора вече им е писнало. Не от това да помагат, а от съпътстващото показно говорене. Поне на мен ми е писнало!
За съжаление, другото нещо, което се оказва нормално, е за благотворителността да се говори в неопределено лице и число: „Дайте да помогнем”, „Спасете…”, „Помогнете…” или най-лошото: „Някой да направи нещо” (?!) В последните години, това е заредило думата “благотворителност” изключително отрицателно. Да не говорим, че от такъв тип „подтик” много рядко има някаква полза (за да не кажа „никаква”). Може би единствената полза е, че този тип поведение по някакъв начин успокоява съвестта на собственика си. Не знам…
За благотворителността не бива да се говори и в бъдеще време. Съпричастието и благодеятелстването трябва да идват от сърцето, отвъд егото и да са осъзнати…
А осъзнаването е трудната част. По-лесно е да пуснеш смс или да подпишеш петиция – хем живееш с усещането, че си добър човек, хем съвестта ти е чиста, хем не се натоварваш прекалено с чужди тревоги… Не ме разбирайте погрешно – и аз изпращам смс-и и подписвам петиции, и не омаловажавам нито една благотворителна „акция”, на която съм ставала свидетел – просто смятам, че не е достатъчно и че говоренето е повече от „правенето”. А трябва да е обратното, защото не говоренето помага, а „правенето”…
Именно заради многото говорене и липсата на усещане, че е възможно нещо да се промени, хората намразиха думата „благотворителност” и вече търсят личното отношение, личният пример и доказателството за личен принос, преди да се притекат на помощ. Аз се радвам, че е така! Така има вероятност да постигнем осъзнаването…
Тук стигаме до същността на посланието ми: за да са истински, съпричастието и благодеятелстването трябва да излизат от сърцето, а това не може да стане без натоварване на сърдечния мускул и слъзните жлези. Човек трябва да намери сили и да признае поне пред себе си, че прави добро на друг, не заради другия, а заради себе си и да повярва (ама истински), че има смисъл. Тогава с колкото и малко да се ангажираш (стига да не е еднократен порив), с колкото и малко да помогнеш, ще пълни ежедневието ти със смисъл, който не си откривал преди, и ще носи повече добро, защото ще е заредено с огромно количество положителна енергия.
Тогава съпричастието и благодеятелстването ще станат част от живота ни и няма да имаме нужда от специални кампании, за да помогнем на някого. Достатъчно е само да се огледате, за да се уверите, че съм права – каузите са около нас – избери си две! Догодина – нови две. Защо не? Не е нито сложно, нито скъпо.
Когато преди 5 години станах SOS семеен спонсор, най-често ме питаха „Защо мислиш, че можеш да промениш нещо с твоите 10 лв.?” Аз отговарях, че го правя за себе си. Днес отговорът ми е същия. И занапред ще продължавам да заменям показното говорене с най-обикновено действие.
Във връзка с различните инициативи в последните години срещнах много и различни хора. С някои станахме приятели, с други просто поддържаме връзка, а за трети не чух повече.
Но нито един от тях не засякох в пространството да вдига показен шум…
Всеки един от тях, обаче, направи добро на друг заради себе си и така ми помогна да направя нещо заради мен си.
Тази статия е моят начин да им кажа:
Благодаря ви за доверието! Благодари ви за подкрепата! Благодаря ви за смисъла!
Съгласна съм с всяка дума. Преди време със сестра ми говорехме именно за това, че не са важни сумите, а личното отношение. И твотие 10 лв., заедно с 10-те лева на още десет души стават 110 лв. и на още десет … и още десет… Така се случват нещата наистина. Знам от опит как от твоите пет лева, заедно с 10те на друг и т.н., парите стават хиляди.
Има обаче друг проблем, аз имам друг проблем – искам да помогна на някой, но трябва да ида до банката, да внеса парите по сметка, а банката работи, тогава, когато аз не мога да ида … после хуквам нанякъде и забравям да мина през клона с удължено работно време … да оправдания, но не са, това е ежедневен ритъм. И все си мисля не мога ли да си направя директен дебит от заплатата, ма ок ще направя към някоя фондация, обаче после може да искам да помогна на друг … и? Ох не е като да не мисля за тия неща и помагам винаги, когато мога и с колкото мога, защото и жълтица е парица, за този, който я няма, а му е нужна.
Абе добре си го написала тоя пост и се радвам, че има хора, които мислят като мен.
Благодаря ти, Юлия, и за мен е радващо да знам, че има хора, които мислят като мен 😉
… а за проблемът ти 😉 – има решение, стига да искаш 🙂
нали помниш златното клише: “Който иска – търси начин, който не иска – търси причина” 🙂
(не те критикувам, и на мен не ми се получава винаги 🙂 )