Сблъсъкът на поколенията е неизбежен и това, за мен, е неоспорим факт.
Основните видове сблъсък са между родители и деца и сблъсък между баба+дядо и деца.
Сблъсъкът родител-дете продължава докато детето порасне и се превърне в родител. Тогава конфликтът прераства в другия вид конфликт (дете – баба+дядо), като родителят остава средното балансиращо звено в сблъсъка.
Какво става с децата, обаче, ако ролите на родителите и баба+дядо са разменени?
Имам предвид следното: Децата трябва да бъдат възпитавани от родителите си. Това включва изслушване, наблюдение, анализиране, насърчаване, надъхване дори, одобрение, подкрепа, отделяне на необходимото време и внимание на проблемите на детето, изясняване на чувствата и тревогите на детето от изминалия ден, разговори, които да подготвят психически детето за предстоящите изпитания на следващия ден, споделяне с детето на известни родителски „проблеми” до ниво, което да не натоварва детето, но да му помага да разбере нашата загриженост за него и целта и приложимостта на съветите, които му даваме. Това са малка част от нещата, които са задължение на родителите. Това са обаче нещата, които създават силна връзка на разбирателство и доверие между родители и деца, което пък, от своя страна, превръща родителите в онова незаменимо средно балансиращо звено от сблъсъка с баба/дядо.
Разбира се, тези задължения са толкова по-трудно изпълними за родителите, колкото по-малко е времето, което те прекарват с децата си. И въпреки това, 2-та часа вечер у дома са напълно достатъчни, ако родителите искат да бъдат част от живота на децата си.
По-трудно е когато децата живеят целогодишно с баба/дядо и виждат родителите си само в събота-неделя, но и това не е пречка, ако родителят иска да бъде родител.
Деца, които са оставени на грижите на баба/дядо, растат щастливи, спокойни, възпитани, добре гледани, но лишени от нещо, което впоследствие оказва съществено значение на реализацията им в живота – връзката с родителите.
Когато родителите са оставили изпълнението на този вид свои задължения на баба/дядо, това вреди на децата. Вреди им в бъдеще време! Децата се учат да живеят според стереотипите и изискванията на баба/дядо.
Това не е чак толкова лошо, ако баба/дядо са млади хора, със съвременни разбирания и които дават на внуците си възпитание, което да им помогне да оцелеят сред връстниците си. Но това се случва рядко.
Обикновено баба/дядо дават на внуците си възпитание, което не е съвсем приложимо към съвременните условия на живот. Обикновени такива деца са по-плахи и по-чувствителни от останалите, по-неуверени в себе си. Баба/дядо, обаче, нямат вина за това. Вината е на родителите.
Децата се привързват повече към баба/дядо, отколкото към родителите си и изграждат с баба/дядо онази ценна връзка, която води до доверие, споделяне на тайни, искане на съвети, получаване на разбиране, закрила и подкрепа. И в това няма нищо лошо, докато баба/дядо са адекватни действащи лица в живота на внуците си. Често при този сценарий, баба/дядо се оказват средното балансиращо звено в сблъсъка „родители-деца”, т.е. тук ролите на родителите с баба/дядо са разменени.
С течение на времето, за съжаление, това средно балансиращо звено изчезва. Това се дължи или на остаряване на баба/дядо толкова, че децата сами започват да усещат, че тяхното мнение се разминава с действителността, или на това, че баба/дядо просто си отиват от този свят.
И двата варианта са болезнени за децата. Те загубват опората си, закрилата, доверения човек, с който са били готови да споделят. Много е трудно, да не кажа невъзможно, да получиш доверието на такова дете, особено ако е загубило баба/дядо във възраст от 10-12 до 17-18 години.
Това е възрастта, в която дори дребните несполуки водят до големи душевни драми /справянето с настроенията на тийнеджърите е друга тема/, а какво остава за истинската загуба. Истинско родителско геройство би било, ако в такъв момент родителят успее да разбере и овладее чувствата на детето си и да замести баба/дядо в душата му. Досега, обаче, за искрено мое съжаление, такова геройство в отношението на родители не съм откривала.
Обикновено родителите също страдат от тази загуба и аз не омаловажавам това страдание. То е истинско, защото родителите изведнъж се оказват неподготвени да продължат напред без помощта на баба/дядо и най-вече неподготвени за отношенията с децата си. Защото те не познават децата си! Родителите се вглъбяват в своето нещастие и се опитват да преодолеят собствената си скръб и дори не си задават въпроси „А децата ми? Какво са загубили те? От какво и от кого имат нужда те сега?”.
Вероятно дори се оправдават в себе си с факта, че те все пак са загубили родител, а детето – какво пък, то е загубило само баба/дядо, има си жив родител. Но самото физическо присъствие на родител не го прави такъв и скръбта не го оправдава. Защото важни са децата! Ако детето е под 10 годишно, то би могло да забрави баба/дядо, те да останат мил спомен от детството му и да изгради връзка с родителите си. Но ако детето е между 12 и 18 годишно, тази загуба оставя отпечатък в съзнанието му, вероятно до края на живота му и често пъти за него е равносилна на загубата на родител. Такива деца се затварят в себе си до степен, зависеща от характера им – някои повече, други по-малко.
Най-лошият възможен случай е този, при който родителят дори не се опитва да разбере какво чувстват децата му и какво се случва с тях. Детето расте видимо самостоятелно /и няма как – то е загубило подкрепата си/, справя се с училищните и домашните си задължения със собствени сили и родителят си мисли, че всичко е наред. Но то не е!
Такива деца растат емоционално по-уязвими от останалите, вероятно по-наивни и доверчиви. Те са по-склонни да споделят и да се доверят на чужд човек /приятел(ка), роднина/ отколкото на собствените си родители. И това е така, защото когато са имали нужда от разбиране и подкрепа, родителите им са били заети със себе си, а те са получили тази утеха и подкрепа /дори и неискрена да е била тя/ от някой друг. Това прави пропастта още по-голяма и запълването й още по-малко вероятно.
Родители, които до този момент не са опознали децата си, е малко вероятно да успеят да го направят след това, защото просто не знаят как. Те не познават децата си, не знаят какво ги вълнува и тревожи, какво ги радва и какво ги притеснява. Те не разбират, че има липсващо звено в отношенията им и затова не се стремят да го заместят. Обикновено пропастта се разширява още повече от това, че родителите виждат, че нещо не е наред, но не знаят кое е то и естествено на знаят как да го поправят или променят. Децата им, от своя страна, не са достатъчно зрели, за да ги научат. В очите на децата, такива родители са пълен провал като родители, но децата имат нужда от тях, което задълбочава вътрешният им конфликт.
За такова дете животът се развива по два възможни начина:
Или има късмет и попада на „верния” човек, който без да се възползва от емоционалната му уязвимост запълва тази празнина, превръща се в опора, семеен партньор и родител, който се стреми да избягва повтарянето на същите грешки,
Или, НЕ попада на „верния” човек и това превръща живота му в ад. В този случай, вероятно единственият изход е да продължаваш да търсиш…