Пътища, пресекли се веднъж,
отново ще се пресекат…
Categories
- L`афоризми
- Вашето мнение за "Пухкава приказка"
- Децата ни и ние!
- Емоции в проза
- Емоции в рими
- Истории за истински човеци
- Култура
- Летене (от всякакъв вид)
- Народни танци
- Облаци
- Патилата на порасналите
- ППНК*
- Приказка за Жожо
- Приказка за Облаче
- Приказка за Паун
- Приказка за пътя
- Приказки за разни неща…
- Приказки за Рицари и още нещо
- Приятелите на LeeNeeAnn творят
- ПРОЗОРЕЦ НА 6-я ЕТАЖ
- Пътеписи
- Разни-безобразни
- Реалността
- Физкултура за мозъка
- Философските ми Камъчета
- Фотодневник
Recent Comments
вярваш ли?
Определено ДА, напук на всичко!
Помисли и потърси. Ще намериш 🙂
аз също вярвам
просто понякога губя почва под краката си
КА
вярвай! винаги и напук!
почвата е там, просто понякога краката ти не сочат към нея…
въпроса е дали ще сме живи до тогаз….
Разбира се, alex zvezdev, нали това са НАШИТЕ пътища!
А ако краката ви не сочат към почвата, да знаете, че падате с главата надолу, което пък за някои хора е перманентно състояние. Та така, предупредени сте.
гледам да го избягам
просто толкова почнах да вярвам в карма/ка/съдба/
и в кръговрата и в пресичането на пътища
и че някои неща не свършват туко така, че като прочетох горното видях себе си
всичко е любов
Животът е и път и приказка без край. И пътищата, както и историите имат навика да се пресичат, сливат и разделят. Иначе не би било интересно.
“Всеки път, по който вървим, всяка пътека, която поемат краката ни са още една история, която мога да разказвам.”
Iorek,
това ми напомни на нещо, което преди време ми каза един интересен човек: Най-дългият път започва точно пред краката ти.
@Eneq
аз също вярвам в съдбата и в предопределеността до известна степен. Но не сляпо и не докрай!
И мисля, че няма значение дали летиш с главата надолу към “почвата” или краката ти са стъпили вече там. По-голямо значение има да държиш “почвата” под око и винаги да знаеш къде е тя!
Вярвам, че всеки определя собствената си съдба. Защитаваш вярванията си и се стремиш към целите си, нещата се случват. Знам, че бъдещето принадлежи на тези, които вярват в красотата на мечтите си. Eneq, a ти? Знам също така, че при наличието на желание и постоянство всичко е възможно. Вярваш ли, искаш ли го с цялата си душа, влагаш ли цялата си воля в него – всичко е постижимо!
@Tyranastrasz
Споделям убежденията ти, но това ни води към въпроса за цената. Защото, колкото и да не ни се иска – всяко нещо си има цена.
Ти, каква цена си готов/а да платиш? За всичко ли?
Как мислиш – трябва ли да сбъдваме желанията си “На всяка цена”?
@LeeAnn
Има мечти и желания. Желанията са предимно моментни и за тях нормално след запитване до себе си “Струва ли си да се лиша от.. за..?” да се стигне до “Не, мога и без”. Мечтите са “пораснали” желания:). Те се превръщат в перманентни желания, докато не настъпи изпълнението им, след което се заражда нова мечта (или някое старо желание прераства в такава). За мечтите си си струва да дадеш всичко от себе си и да се лишиш от това-онова, защото те изразяват в голяма степен теб самия (да не кажа напълно). А лишение довело до удовлетворение защо да не се направи. В крайна сметка е важен крайният резултат, начинът на постигане избледнява и се забравя. Това според мен е в основата на постоянството. Постоянството от своя страна води до постепенна и сигурна градация, в която се изразява човешкото желание за усъвършенстване и развитие 🙂
Философия, в която вярвам.
Извод: Защо да се щадим, когато е по силите ни да изпълним мечтата си? (лесно постижимите цели не са постижение, те са начин за постигане на трудните)
@Tyranastrasz
Разговорът с теб на тази тема е интересен и следващия въпрос не е свързан с разлика във философиите ни, дори напротив, философията ти ми допада, но все пак ми е любопитно мнението ти.
Как би постъпил(а), ако преследвайки мечтата си на всяка цена, нараняваш някого? Някого на когото държиш – повече или по-малко, или пък хич, но знаеш, че го нараняваш, някак…
Как би постъпил(а)?
@LeeAnn
Тук се появяват обстоятелства, външни или вътрешни, които ни спъват по пътя към така целенасочено преследваната мечта. Конкретно обстоятелството “нараняване на близък” е вътрешно, наложено от самите нас. Не знам дали е следствие от това, че съм водолей, но.. отдавам голямо значение на обкръжаващите ме. Обичам да анализирам характера на даден човек. По този начин преценявам за себе си до каква степен мога да се доверя, каква дистанция да поддържам и да проверя наличието/отсъствието на евентуални сходни интереси. Отклоних се. Ако се наложи да нараня мой близък в хода на постигане на целта си първоначално ще премисля всяка една отделна възможност, с която ще постигна деликатно ефекта “агнето цяло – вълкът – сит”. Ако такъв вариант няма, то бих се отказал от целта си. Вярвам в приятелството и държа на него. Не съм привърженик на егоизма (Според много хора това е признак на слабост. Може би да, но..). За да държа на въпросния човек, самото му присъствие е сбъдната мечта. Взаимоотношенията с такъв човек се градят с множество емоции и лишения в голям период от време. А постигнатото с такава цена не се захвърля лесно. Бих отстъпил. Цели можем да си поставим много, светът не е чак толкова малък.
Ако става въпрос до човек на когото не държа, поради това, че не го познавам, ще се постарая да преценя правилно как той би постъпил с мен. От тук следват съответно двете решения “Да, ще го направя” и “Не, не мога да му/й го причиня”.
Що се отнася до човек на когото не държа, поради арогантно поведение, надменност и прочие (за жалост списъкът с отрицателни качества е прекалено обширен) ще продължа. За жалост механиката е в сила и извън границите на механиката – всяко действие си има равно по големина и обратно по посока противодействие. Всеки ден се случва нещо добро на даден човек, за сметка на друг. Ако утре ти намериш на улицата “късметче”, то то е паднало от нечий джоб. Ако те приемат в университет – друг, борещ се за същото място, се е провалил. Животът е суров, примери много. Важен е личностният избор, съобразен с моралните норми 🙂
П.П. Момче съм 🙂 (улеснение с (а)-то)
@Tyranastrasz
Благодаря за уточнението за (а)-то 🙂
Благодаря ти и за отговора. Той напълно съвпада с моите представи.
Аз не съм привърженичка на принципа “на всяка цена” и това е причината да започна този разговор и това изследване на философията ти. Дано не съм те изтормозила много.
Не знам какво друго да кажа, освен че начинът ти на мислене по отношение на споделеното до сега ми допада и нямам повече въпроси 🙂
Мхм.. аз пък ще си призная, че ми се ще да имаш въпрос, защото както е интересно за теб, така е интересно и за мен 🙂 Обичам да водя подобни разговори, па било то и непряко (чрез интернет). Далеч по-приятно е събиране на пейка 😉
Сподели ми нещичко ти.. не се измъквай така ^_^
Според теб трябва ли да се отнасяме добре с хората, които не харесваме, въпреки отрицателното си мнение за тях? И защо.
@Tyranastrasz,
май и да искам, няма да мога да се измъкна 😉
Да, трябва. Защо ли? Отговор е кратък, обосновката му е дълга! Това как се държиш с хората е строго индивидуално и е въпрос на светоусещане.
Има хора, които се държат добре с всички, има хора, които се държат добре, само ако ще имат изгода от това (лицемери), а има и хора, които се държат лошо с всички.
Честно казано, разбирам първият тип хора – тези, които се държат добре с всички, вероятно защото се причислявам повече към тях, отколкото към някоя друга категория.
Донякъде разбирам и лицемерите – те не са виновни, че са такива – човек не се ражда лицемер – вероятно така са възпитани, но поне полагат някакви усилия да не им гледаш киселата физиономия.
Последните обаче не ги разбирам! Мисля, че те са нещастни хора.
Въпросът ти обаче съдържа много нюанси и ми е много трудно да си систематизирам обяснението.
Ако говорим по принцип – смятам, че когато общуваме помежду си, трябва да се държим добре едни с други, независимо от това дали се харесваме или не. Това, че не се харесваме от пръв поглед на външен вид не ни прави лоши хора по принцип. Мисля, че хора, които се усмихват, предизвикват усмивка и добро настроение не само в околните, но и в себе си. Освен това, ако временно не си на кеф, хората наоколо не са ти виновни. Аз съм „за” положителното. От това да си добър губиш по-малко от това да си лош.
Ако говоря само за себе си:
Аз правя разлика между „хората, които не харесвам” и „хората, за които имам отрицателно мнение”.
Аз съм устроена така, че първоначално подхождам добронамерено към всички хора. Доверчива съм, но в същото време и мнителна. (Оф, на този въпрос май трябваше Ники да ти отговори – той има мнооооооого опит 😉 ). Мнителна съм, когато става дума за писмено общуване (сложно е). Доверчива съм, когато става дума за живо общуване – подхождам открито и искрено към хората. Обичам да виждам очите на този, с когото разговарям: така ми е по-лесно да преценя дали го харесвам или не.
Ако не го харесвам – изобщо не започвам да си съставям мнение за него.
Ако го харесвам, тогава започвам да си съставям мнение за него. Ако е положително – чудесно – има вероятност този човек от познат да се превърне в приятел – нищо по-хубаво от това.
Ако съставеното мнение е отрицателно, това ми носи разочарование и това, което правя е да огранича общуването си с този човек. Нямам дарба да ругая и нагрубявам, така че – да, продължавам да се държа добре, но намалявам контактите си до минимум. Рано или късно връзката прекъсва.
Честно казано, не обичам да общувам с неприятни хора. 🙂
@LeeAnn
Харесва ми мисленето ти. Аз също се причислявам, до колкото е обективно самопричисляването, към първия тип. Към запознанства и общуване подхождам доста открито и оптимистично. Вярвам, че това поведение предразполага, предизвиква обратно добро отношение, а и честно казано на мен самия ми става по-добре. Животът ни поднася предостатъчно лоши/неприятни ситуации, за да превръщаме в такива и тези, които зависят от нас.
Съгласен съм, че очите говорят страшно много за човек (банално, нали). Странно е, че го казвам, въпреки, че уча в сферата на биология, където всичко е установено и научно доказано, но.. по необясними причини вярвам, че “очите са прозорец към душата”. Именно за това предимно предпочитам прякото общуване. Друг е въпросът, че чрез писмено общуване се казва по-лесно почти всичко. Предполагам, че е защото оставаме сами със себе си (илюзия, все пак писмото е предназначено за някого).
Всъщност не формулирах въпроса по начина, за който си мислех. По-скоро ми се щеше да разбера дали трябва да се отнасяме добре с
“човек на когото не държа, поради арогантно поведение, надменност и прочие”, но.. не ми се иска да те ангажирам с поредните некратки теза и изложение. 🙂П.П. Съжaлявам, че темата постепенно мина и подмина “Пътища”. Разговорът е по-скоро към категория “отношения” или нещо подобно.
П.П.2. Чрез “strike” доказах, че и мен не ме бива в html и пр.
@Tyranastrasz,
няма значение в коя тема се води разговорът – важното е, че се води 🙂
А ако истинският въпрос е бил: “трябва ли да се отнасяме добре с “човек на когото не държа, поради арогантно поведение, надменност и прочие”, то ти си дал отговорът, заедно с въпроса, задрасквайки го! Накратко казано – НЕ!
Отношенията се градят на основата на взаимното уважение – ако няма уважение, няма и отношения 🙂
Радвам се, че проведохме този разговор. Казаното беше ясно и за двама ни, но въпреки това винаги е приятно и окуражаващо да срещнеш някой със сходен на твоя мироглед. 🙂
Поздрави! И до нови срещи. (“пътища пресекли се веднъж..”:Р)
До скоро, Tyranastrasz!
Звучи чудесно, но не отразява толкова закономерност, колкото надежда, блян. 🙂
Поздрави!
@К2
Благодаря ти, че го приемаш така. 🙂 Защото то отчасти е така!
Понякога се надяваме да е така, понякога с ужас установяваме, че е така 😉 Все пак много зависи чий е пресечния път :), нали?