Лилавата долина

Лилавата долина е името, което дадох на обширна част от Северна Германия, в която растат лилави цветя, като това, на което не можахте да познаете името.

Всъщност, истинското име на долината, в която това цвете живее, е Luneburger heide, а германците наричат цветето heide. Как се казва всъщност – да кажат ботаниците 😉

Името на цветето, което аз ще си наричам Хайде, е без особено значение за пътешествието ни днес.

Хайдето живее в едно равно и просторно място между градовете Хамбург, Хановер и Бремен и според немските сайтове заема площ от над 230 кв. км.

И понеже в Германия нищо не остава просто ей така да си заема някаква площ, Luneburger heide е приказно място за разходка – национален парк, в който придвижването е позволено само пеша или с файтони с конски впряг, като файтоните се движат по периферията на парка и не пресичат пътя на хората.

Долината е истински лилава само когато цъфти хайдето, а това се случва само във втората половина на август. Поради тази причина има немци, които никога не са виждали храстчетата в лилаво. Ние обаче имахме късмет да бъдем в Германия в правилния момент и решението да тръгнем из Luneburger heide на разходка не ни отне много време – само колкото да напълним раниците като за пикник.

 

Речено-сторено. Оставихме колата на означеното за целта място на около стотина километра от Хановер и поехме пеш. Намерението ни беше в едната посока да вървим пеша, да се разхождаме, да се наслаждаваме на цвета и аромата, а на връщане да се качим на файтон.

Хайдето мирише на хайде и няма как да се опише с думи. Може би единствено аромата на бяла акация леко наподобява този на хайдето – сладникъв, но лек и ненатрапчив – мирише по-скоро на спомен за аромат…

Паркът е изключително приятен за разходка, не само защото е огромен и няма автомобили, а и защото е почти абсолютно равен. Най-високото място е едно хълмче с впечатляващите 169 м.н.в, което за северна Германия си е направо планина-гигант 😉

В парка има прилежно направени пътечки и нито една кофа за боклук. Това в началото ми се стори странно, но като размислих, установих, че е доста добър подход – където има кофи, има и боклук в тях и около тях. Това генерира неприятна миризма, навъртат се кучета и трябва да плащаш заплата на някого, за да чисти кофите … ако няма кофа – няма такива проблеми – хората си носят боклука с тях и си го хвърлят у дома! Няма обаче чешми с вода…

Известно време се чудех за предназначението на хайдето – все пак сме в Германия, където нищо не е случайно. Няма начин паркът да съществува просто така – национален и с безплатен достъп – без да има някакъв смисъл. Оказа се, че има. Медът, който пчеличките произвеждат от хайдето е един от най-популярните и скъпи в Германия. Тази година не успях да го пробвам, но догодина ще го направя на всяка цена.

Паркът е интересен и за децата – през определени разстояния има информационни кътчета с табла, от които научаваш интересни неща за флората и фауната. Освен това, там има и печатчета, които можеш да сложиш в книжка, на картичка или направо на ръката си. Като ти свършат и двете ръце, свършва и паркът.

Luneburger heide е прекрасен за разходка и почивка и спокойно можеш да прекараш там цял ден – което немците и правят 🙂

В края на парка, там откъдето тръгват файтоните обратно към паркинга, се намира Wilsede – автентично немски село, типично за северна Германия, което в последствие е превърнато в етнографски комплекс и е допълнено с къщи от района – купени и преместени за радост на туристите.

Тази къща например е била дом на една и съща фамилия в продължение на 300 години, преди фамилията да реши да я разруши и да построи нова.

 

Тогава къщата е била купена от основателите на етнографското селище, разглобена прилежно и сглобена отново. Внимателното вглеждане в дъските и сглобките показва, че много малка част от тях са заменени – можете да ги познаете главно по железните пирони. Оригиналната сглобка е с дървени нитове. На обяснителната табела на къщата пишеше, че само част от фасадните дъски са заменени с нови, като всички носещи колони и дъски са автентични – разбирай – на почти 400 години!

На това място имах възможност да разгледам отблизо и прословутите им сламени покриви!

Улисани в гледки и разходки, за малко щяхме да изпуснем последния файтон обратно, което щеше да бъде голяма грешка – оказа се, че сме се отдалечили на повече от час път с файтона.

Прибрахме се по пряк път през гората, приятно изморени и обмислящи следващото си пътешествие…