Егоизъм и ревност

Егоизъм и ревност – това са двете най-трудно различими чувства! И това не се отнася само за децата, а и за възрастните хора. Това са две от най-деструктивните човешки чувства. Човек, обладан от ревност и егоизъм, не може да бъде полезен дори на себе си, та какво остава за околните!

Когато си възрастен осъзнаваш тези чувства, и под влияние на средата и възпитанието си, се опитваш да ги контролираш и/или поне прикриваш.

При децата, всичките им чувства, се изливат абсолютно спонтанно като лавина върху нас. И добре, че е така. Иначе не бихме разбрали собствените си деца, а за мен това е най-лошия възможен вариант.
Не съм открила, все още, за себе си разликата между ревност и егоизъм. Смятам, че в много голяма степен нещата се припокриват, особено при децата. При възрастните, егоизмът по-скоро е открита и осъзната проява на ревността. Но това не е от съществено значение. Ще използвам термина “ревност” и за двете чувства.

Имам по един случай на фрапантна проява на ревност, стигаща до болестно състояние, и с двете си дъщери. При първата мина по-тежко, защото малко по-бавно осъзнах какво става. С малката мина по-бързо и безболезнено. Имам предвид конкретния случай. Защото децата не спират да ревнуват – дори да ги отглеждаш и възпитаваш по един и същ или сходен, отговарящ на темперамента им начин, те продължават да ревнуват – майка си и баща си един от друг, от другото дете, от чужди хора и деца и т.н.  

Сами по себе си, случките не са интересни, защото са извадени от контекста на ситуацията и са лишени от емоционален заряд за читателите. По-важни са изводите, до които ме доведоха те. И именно тях смятам за полезно да споделя с вас.

Децата са едни добронамерени същества! Да бъдат подли и подмолни, да правят “напук” и да се държат “ужасно” ги учим ние, родителите им, без дори да се усещаме. Именно тези прояви на своенравност, нервност, инат и т.н. “ненормални” настроения, които приличат на явен егоизъм и ревност, са сигнал, че детето търси внимание и че, най-общо казано, “нещо не е наред”.
Много е трудно, обаче, да разбереш какво точно не е наред! Понякога ми е отнемало часове да разбера какво се случва в главите на децата ми. Трябва да знаеш всичко, което се преживели през последните дни, до най-малката подробност, за да схванеш причината за някоя беля или своенравна постъпка.

С течение на времето и родителя, и детето се научават да си помагат в този вид комуникация. Трудно е, защото децата не винаги успяват сами да формулират тревогата и/или проблема си и изграждането на тази комуникация отнема години. Важно е да наблюдаваш децата си, да знаеш от какво се боят и какво не харесват – и тогава е по-лесно да ги разбереш.

С течение на годините установих, че за “различното” поведение на децата ми почти винаги има някаква причина, която изисква внимание, разговор с тях и обяснение и обикновено завършва с въпроси от рода на: „Обичаш ли ме като съм лоша?”. Децата не обичат да дават от пликчето си с бонбони, от снакса, от шоколада, не обичат да дават играчките си, особено тези, които са им дали и купили мама и татко, или кака! Те казват: “Това си е мое и не си го давам” не защото са лоши и егоисти, а защото се чувстват специални, когато получават внимание. А пликчето с бонбони и играчката са точно това внимание, което те се опитват да задържат колкото се може по-дълго. В никакъв случай не бива, против желанието на детето, да взимаме от пакетчето му, играчката му и т.н. Детето не разбира, че ние се чувстваме неудобно от това, че другите деца искат и те бонбони и играчка. То разсъждава така: „Мама/татко/кака/..  обича това дете повече от мен, щом взима от мен и дава на него”. И е възможно да развие агресия към другите деца и да започне да се държи с нас „напук”.

В този случай много родители започват да се карат на детето си пред останалите деца, да го наричат “егоист” и това силно усложнява ситуацията. Детето става още по-неспокойно, родителят още по-ядосан и се завъртат в омагьосан кръг. Не бива да се караме на децата си, да ги засрамваме или прекъсваме пред други хора, защото така ги омаловажаваме като личности и когато станат достатъчно големи ще ни го върнат. И тогава ще си задаваме въпросите за синовната привързаност и уважение, но няма да намираме отговорите им. Няма да ги намираме, защото сме ги изтрили сами от главите и сърцата на децата си, когато са били малки. Трябва да хвалим децата си пред други хора, да ги поощряване, ценим и насърчаваме, но само в границите на реално изпълнимото. Когато преувеличаваме с хвалбите, ние неволно косвено им поставяме неизпълнимо високи цели. Те не могат да ги изпълнят, ние не ги хвалим вече толкова често и те ревнуват от първия успял и похвален човек. Тези разсъждения изглеждат далеч от темата за егоизъм и ревност, но не е така.

Ако омаловажаваме или свръх надценяваме децата си, те започват да се сравняват с околните и когато ние, макар и неволно, похвалим друг човек, децата ни изпитват истинска ревност! Тази ревност обикновено е скрита и понякога дори граничи със злоба. Ако похваленият е член на семейството, децата могат да го намразят завинаги, защото той получава нашето одобрение (разбирай “обич”), а детето – не.  Докато детето е малко, то трябва да се научи, с помощта на родителите си, разбира се,  да се справя с тези чувства (егоизмът и ревността). В противен случай те остават в него докато расте и порастне и създаде семейство, и могат да се окажат пагубни за добрите отношения в семейството му, за възпитанието на децата му, за живота му въобще. Малките деца ревнуват от по-големите си братя и сестри, а те на свой ред – от по-малките. Затова, за мен, е напълно обяснимо желанието на малките да подражават на големите, както и раздразнението на големитте, когато малките им подражават! Не е лесно да си по-голям… но за това – в следващата публикация. Най-важният извод, който съм си направила от наблюдаването на децата ми (и на мен си самата) и който си повтарям непрекъснато, е да внимавам да не създавам излишна ревност в децата си, която би могла в бъдеще да се превърне в комплекс (за малоценност).

Също така, да внимавам как се карам на децата си. Те са на възраст, в която 6-те години разлика, която имат помежду си, все още е голяма и осезаема и определено едни и същи думи при двете имат различен ефект. Ако искам еднакъв ефект, просто използвам различни думи, т.е. всяка получава своето си „конско” 😉
Друго правило, което винаги спазвам, е да обяснявам на децата си защо им се карам, или защо се карам на едното, а на другото – не. Много е важно децата да не остават с грешни впечатления за критикуването. Когато разберат защо им се караме, те по-лесно се съгласяват да изпълняват мерките, които им налагаме като наказание или компенсация.