В учебниците по психология пише, че за общото психологично състояние на човек се съди не по моментното му настроение, а по това какво чувства, когато остане сам. На всеки от нас се е случвало да е весел, доволен в момента, да се смее и забавлява, но когато остане сам – внезапно да се натъжи. Необосновано. Необяснимо. Това всъщност е истинското състояние на човек – трайното, това, което го съпътства и с което живее.
Случва се, разбира се, и обратното. Нещо ви натъжава в момента. Плачете. Смръщвате се, но сърцето ви е спокойно и свободно. Не след дълго, тъгата преминава и се връщате в традиционно доброто си настроение.
Не знам как се нарича това в психологията. Не ме и интересува. Защото то не важи, когато се загнезди безсилието. Тихо и постоянно. Тогава няма значение какъв човек си по принцип, с какво се занимаваш, какво харесваш, какво е настроението ти сега и какво ще бъде след пет минути.
Чувството за безсилие си е там. Дори когато си щастлив, когато обичните ти хора са около теб, когато нямаш ни най-малко основание да се тревожиш. То е там и минава през съзнанието ти като сянка от крила на птица. Гласът му е тих като звука на отронен лист. Не те натъжава допълнително, дори почти не ти личи. Но то е там, колкото да знаеш за него, колкото да го усещаш. Когато всички, които обичаш заспят щастливи, то излиза от тайното си местенце и започва да шепти – не ти пречи, можеш да се престориш, че не го чуваш, но то е там – изпълва те, обзема те…
Безсилието. То е по-лошо от безпомощността. Безпомощността е примирение, също като безизходицата. Те не те карат да търсиш начини, не ти дават възможност да намираш изходи. Когато си примирен, не си жив.
Безсилието те изяжда, защото те държи жив – кара те да търсиш изходи, само за да ти покаже как не можеш да ги ползваш!
Искаш да поправиш толкова много несправедливости, но нямаш сили…
Повече ли сме хора, ако сме намерили сили да познаем безсилието?
Прегръщам те много!
Тръгнах да философствам, но няма нужда. Ти знаеш най-добре отговора на всички въпроси, които си задаваш 🙂
Не ги задава на себе си, Деничеро. Тя прекрасно знае отговорите. 🙂
В момента съм в състоянието от втория параграф и бих искала да си остана там, макар че имам белези от четвъртия и почти не ми личи. Прогонвам усещането с “къш – къш” и някои специфични движения с ръцете, които все още пазя в тайна. Почти успешно прескачам следващите три параграфа, за да се върна пак към втория.
Така написано изглежда, като затворен кръг, но не е. Има тайна вратичка между думите и мислите. Не трябва да спираме да я търсим, дори ако понякога се случва да се чувстваме изгубени…
И аз теб, Деничеро, и аз теб 🙂
Да, Рали, знам, че е така, има вратичка. Знам си и отговорите, но това как помага на тези, които имат нужда?
Много задушаващо е, когато не зависи от теб пряко. А когато зависи косвено и правиш всичко по силите си, а преобладаващата част от света е примряла примиренчески, тогава?
(само за протокола – в състоянието от параграф две съм, не се тревожете за мен 😉 )
А безсилието е едно от най-гадните чувства. И тогава е добре човек да има приятели, които точно в този момент не изпитват безсилие и могат да вдъхнат кураж. Хубавото е, че песимизмът и отказът да вярваме не ни връхлитат по едно и също време, та да можем да си подаваме ръка 🙂
Напротив, безсилие чувстват хората, които си нямат никого. Човек с близки просто трудно ще стигне до такова състояние. За какво безсилие говорим?
Между другото, приятелството е илюзия според мен.
@aslara
Аз мисля, че грешиш – самотен и безсилен са две различни неща. А, че когато имаш приятели, по-лесно се намира решение и по-лесно можеш да се справиш с безсилието, това е безспорно.
Приятелството не е илюзия 😉
Аз знам какво безсилие съм имала предвид тогава, но то не е тема сега.
Ти за какво безсилие си помисли?