Секретарски неволи

Някъде през миналия век, в далечната 1998 год., започнах работа като секретарка в прилично голяма фирма /явно, щом вече им трябваше секретарка 😉 /
Работата си беше екстра за плямпало като мен – в топъл офис, с осигурени контакти с разнообразни социални прослойки 😉 – супер! Успявах да си изговоря дневния дебит от думи и вечер у дома бях тиха като пеперуда… Е, вдигах домашния телефон със служебното съобщение, но… казвах, че е нарочно и ставаше весело 😉

Освен да превеждам, уреждам срещи, следя Някой да не си затрие някъде документите и/или главата, задълженията ми обхващаха и работа с телефон. Офисите на фирмата бяха на два различни етажа и колегите от долния етаж /низшите, демек ;)/ нямаха достъп до външна линия, вкл. градска. Затова, всеки, който искаше да говори с някого, трябваше да ми позвъни на вътрешната и да ми каже с кой номер да го свържа.

Естествено, като перфектната секретарка, бях научила повечето често използвани телефони наизуст, както и гласовете на редовните ни клиенти, контрагенти, деца, съпруги/зи, гаджета, приятели и т.н.
Бях запомнила и гласа на Киро Иванов, естествено – подизпълнител от графа „симпатяги”. Той се обаждаше често-често, говореше си главно с колегата Гого от долния етаж и все забравяха нещо да се до-уговорят, та се налагаше аз му звъня после обратно и да го свързвам с Гого.

И в този ден не мина без позвъняване от Киро.
– ….., добър ден!
– Здрасти, дай ми Гого, моля.
– Здрасти, Киро, секундичка …. Гого, Киро на 1-ва.

Говорят си юнаците, диодчето на първа линия си свети и всичко си е съвсем най-обикновено. Май…
А! Диодчето угасна… Звъни ми вътрешната…

–  Дачи, свържи ме, моля, с Киро в Бош на тел. 1234567890
–  Добре, Гого, веднага…

И започвам да набирам веднага, мислейки си, че тези двамата са уникални заплеси и пак нещо са пропуснали. Дано не е нещо важно. Добре, че Гого се е сетил навреме… В тоя ред на мисли гласът отсреща ме стряска:

– Бош, добър ден.
– Добър ден, търся Киро 🙂
– Нямаме Киро.
– А! Ама как нямате, той току-що звъня оттам, ама явно прекъсна и ние ви звъним обратно.
– Така ли? Секунда…. – отдалечава слушалката и се провиква в явно огромна зала, пълна с хора: Момчета-а, имаме ли Киро?… – не чувам отговора…
– Нямаме Киро… Киро чий търсите?
– Ами-и-и, Иванов.
Пак отдалечава слушалката и вика: А имаме ли някой Иванов и аз пак не чувам отговора, защото многото човешки гласове жужат като кошер…

Тук има нещо гнило… Не може да е така. Киро звъни, пък после го няма. Е, чак такива заплеси не са… И що за фирма е това – сто маймуни в една стая… Ле-ле… майко…

И питам наивно и спонтанно:
– Извинете, а как е цялото име на Вашата фирма?
– Киров-Бош – отговаря гласът отсреща и кошерът зад гърба му като по команда избухва в неистов смях. Той също се смее.

Ле-ле-е-е, срам! Срам и половина!! Срам на степен безкрайност!!! Руса съм! Секретарка съм! Ето така тръгват вицовете за секретарки, по дяволите!!!

Но, в момента съм повече червена, отколкото руса! Толкова съм червена, че можеш яйца да си опържиш на бузите ми, ама нейсе, нали не ме вижда… и тоя Гого, само да го пипна… ма, той не е виновен човека де, всъщност… добре, че всички се смеят, за да се съвзема и аз…

–  Ами-и-и, аз май точно Вас търся. Момент моля, свързвам Ви…
–  Гого, Киров-Бош на първа!