Да си родител е отговорност и предизвикателство и едва ли има много хора, които да оспорят този факт.
Някои хора стават родители внезапно, преди да са се осъзнали, че го искат и се учат на това ново поведение „в движение”.
Други пък искат да станат родители, но се оказва, че не са си представяли родителството точно така, а именно – едно парченце месенце да те командва денонощно.
Трети са доволни от това, което се случва, защото е близо до очакванията им.
Четвърти не искат да стават родители, но като станат, толкова им харесва, че чак се пристрастяват и искат още.
Пети пък категорично отказват да създадат семейство. Живеят си на „семейни начала”, заблуждавайки себе си, че относително постоянния партньор и приблизително сериозната връзка значи „семейство”. (разбира се, има изключения).
Шести пък, освен че стават родители внезапно, не го и искат и се чудят „какво да правят”. Резултатите обикновено са близки до фаталните за детето.
За мен, към тази група спадат хората, които захвърлят децата си на грижите на някой друг. Този „някой друг” пък обикновено се оказва държавата, която е безпомощна да се справи с каквато и да е отговорност, особено в частта с децата. Държавата създава „домове” (разбирай изоставени, безинтересни за реститутите и инвеститорите, сгради), пълни ги с деца, на които веднага лепва етикета „в неравностойно положение” и чака да дойде Коледа, за да ни напомни през всички възможни медийни канали какви зверове сме ние, тия, дето имаме собствен дом, деца, работа и топла супа…
Винаги когато наближи Коледа и започнат „рекламите”, подивявам от безпомощност, защото не вярвам, че това, което отделям от семейството си, за да изпратя на посочените сметки, отива там, където аз смятам, че го изпращам.
Всеки човек, не само когато е дете, има нужда от целогодишна грижа и внимание. Все едно да ми предложите съпруг и приятели само по Коледа, като награда за това, че още съм жива и дишам! Обичам Коледа, но не обичам коледното спекулиране с човешките емоции.
Ако ще се грижиш за дете – прави го целогодишно. Не, няма нужда да осиновяваш дете. Дори да е по силите ти да отгледаш (още едно) дете, държавата е създала необходимите спънки, това да не може да се случи.
За щастие, има и още един вид родители. За тях научих подробности скоро, благодарение на една покана от Калина.
Тези родители са от един много много особен вид: Те са SOS майки!
Това са жени, които „работят” като майки в SOS детски селища и отглеждат семейство от 10-13 деца на възраст до около 14 години! Това са жени, преминали през специално обучение, издържали съответните изпити и отказали се от собствен съпруг и деца, за да „работят” като SOS майки.
Аз съм майка. Знам какво означава да отглеждаш собствените си деца, тези, които носят твоите гени и в тях са кодирани част от твоите недостатъци и добродетели. Знам какво означава във всяка секунда да си на разположение, да си „в час” с всички тревоги, вълнения и мечти на децата си, знам каква е отговорността при възпитанието им, ако искаш от тях да пораснат Хора. Знам. И това ме изпълва с още по-голямо възхищение и уважение към тези SOS майки! Поклон!
След като Калина ме удостои с честта и ме покани да участвам в написването на „Приказка без край” за децата от SOS Детски селища България, се поинтересувах какви са другите възможности да се помогне на тези деца.
Приказката си е приказка, но сиренето е с пари (ако си позволя да перефразирам). И тогава открих нещо, което наистина ми допадна: възможността да се помага целогодишно и увереността, че парите отиват точно там, където си ги изпратил, бликаща от щастливите детски очи.
Ако искате да разберете как да сте полезни целогодишно, заповядайте тук: http://www.sosbg.org/
Много от хората, с които говорих, ме апострофираха по следния начин: „тези деца изглеждат добре и нямат нужда от нашата помощ. По-добре да ги дадем на някое помощно училище…”. Вероятно и вие си мислите така. Да, но тези деца изглеждат добре, именно благодарение на нашата помощ и отчасти на това, че SOS селищата в България не са държавни. Защото всички знаем как изглеждат държавните „домове” – по-зле от мечешки резерват!
Разбира се, аз оставям преценката на всеки един от вас.
Аз избрах: Ще бъда SOS семеен спонсор, за неограничено време напред.
Весели празници!
Така е. Децата имат нужда от персонална грижа и от ролеви модел, за да се научат да обичат, да носят отговорност и да изграждат връзки. Това в един “Дом” не става.
За мен единственият недостатък на СОС-селищата е, че децата израстват в среда само с майка. А всички знаем, че семейството обикновено се състои от двама родители.
Поздравления за решението ти!
itilien,
не знам дали това, че растат само с майка е недостатък. За мен лично не е, защото (ще се опитам да го формулирам кратко):
1. Децата обикновено ревнуват от бащата в семейството, дори да е техния собствен, защото “отнема” вниманието на майката от тях.
2. Нямам момче, но мисля, че момчетата някак се съревновават с баща си. Ако е техен-собствен – това е градивно. Ако е чужд човек, мисля, че това е предпоставка за конфликти.
Когато едно момче расте без баща, ако майката не го използва и манипулира (нещастна от развод и т.н.), момчето реално се готви за тежестите, които трябва да поеме впоследствие в живота си, защото още сега е “мъжът вкъщи”.
3. На другите места и това не получават 🙂
Някакви такива мисли ми се въртят из главата.
А иначе, на сайта на СОС селища видях, че има конкурс и за двойка СОС-родители, не само за майка, а вероятно има (или поне ще има) и къщи с татковци 🙂
И аз съм на мнение, че ако човек иска истински да помага, то това не се прави само по празници. Дори по едно време на мен лично даването на пари също ми се виждаше недостатъчно, защото липсва отношение – лично. Ние бяхме подхванали една инициатива за детски дом в Доганово, но не я довършихме и ме е срам от този факт.
Въпреки това, все пак парите помагат и то тогава, когато отидат на правилното място. Ще се включа и аз в инициативата – не всички можем да се раздадем така, както тези жени го правят, но пък можем да им помогнем.
Гледала съм по филми, че в Америка дори има и приемни родители – хората изкарват по някой лев, като отглеждат деца сираци в домовете си. Хем детето не е приют, хем хората се издържат от това. Не знам, доколко тази идея е наистина реализируема заради контрола който се изисква, но ми се струва добра.
Танче, не знам за България колко е приложимо това – да приемеш дете срещу заплащане.
Но, мен ме размисли нещо друго: Всеки може да се включи като дарява 10 лв на месец. Тези пари могат да се удържат от заплата и да се превеждат по сметката на СОС селища. 10 лв на практика са нищо и не се усещат, ако не ти влизат по сметката! Абсолютно нищо. Като се замислиш за колко безсмислени неща харчим по повече от 10 лв на месец! В същото време, ако се включат повече хора – 10 лв. стават сума.
Мисля, че хората не си дават сметка за това.
Дано греша 🙂
Така е, не се усещат вече, защото инфлацията ги изяде. Въпреки че 10 лв. за някой пенсионер са все още доста пари. Ама да не се отклонявам от темата.
В предната работа бяхме възприели инициативата на иначе недолюбваната ми съгражданка Лидия Шулева за дарение по ведомост /наистина е срамно министри и президенти да инициират кампании за дарения, което директно говори, че същите те не си вършат работата, за която им се плаща/, които да се превеждат на фонда за лечение на деца в чужбина – поредната държавна рекетьорска пирамида по подобие на здравната каса.
Та там дори имаше хора, които превеждахме всеки месец не по 1 лв. , а по 10 от заплатата си за да отиват за лечение на деца. Същото би могло да се прави сега и с СОС Детски селища – наистина. Тогава аз бях инициатор да разръчкам колегите си за тази кампания, но сега не се наемам да ангажирам друг освен себе си. И в блога си ще пиша, де…
Така е, Танче,
и аз затова писах – пък, който иска – да се чувства поканен 🙂
Благодаря ти 🙂
И аз го направих. Канех се от миналата година и все намирах причина да не го правя.
Мисля, че мога да се сетя за поне 500 начина на олигофренско похарчени от мен 20 лв.
Тези не ги смятам за такива.
Наистина тези домове са спонсорирани от доста по – развити държави. Но децата са си нашите. Защо трябва да има само 2 дома? И защо някой друг трябва да ги издържа, а не ние?
Ако се намерят 1000 човека да даряват по 20 лева ще могат да бъдат издържани още 100 деца.
Не съм ходил в SOS селище. Минавал съм покрай.
Но съм ходил в домове за изоставени деца. И смятам, че даже няма възможност да се сравняват. То е все едно да сравняваш трабант с петия пасат. И двете вършат работа. Но от едното имаш шанс да оцелееш:)
@6a6av:
Никога не съм ти го казвала преди, но мисля, че ти си го знаеш:
Възхищавам ти се! Искрено, силно и от цялата си душа!!!
ти си знаеш защо…
Целувки на Бобчо 🙂
Приемни родители има и в България. Познавам три семейства от Варна. Само че те не взеха децата с цел временно отглеждане, а за постоянно. Просто документите на децата не позволяват даването им за осиновяване, освен това практически никой не иска да осинови 6-7-годишни или по-големи деца. Така че тези трима малчугани получиха шанса да растат в домове, където ги обичат и се грижат за тях. А това е страхотен късмет, като знам, какво ги очакваше в дома за деца от 7-18 години.
Малките разцъфнаха, наваксват си дефицитите от “общото” отглеждане, струва ми се, че това е добър вариант за грижа.
И, Дачи, моля те, не отписвай мъжете от семейството! Ужасно ми прозвуча! Какво като се конкурират с таткото? Нали точно в тази конкуренция момчетата стават мъже. Иначе могат да останат мамини едипови синчета! Психологията твърди, че за психически добре развито дете са нужни двама родители.
Ако ви се чете още от мнението ми по темата: http://xpucmo.com/blog/?p=231
а скоро ще има още по темата и на сайта:
http://www.varnamama.org/index.php?option=com_content&task=view&id=15&Itemid=29
itilien
о, не, в никакъв случай не отписвам татковците. Просто исках да обясня защо липсата им не ме притеснява. 🙂
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Защо съм SOS семеен спонсор?