Никога преди не бях ходила в Шумен. За Шумен знаех само 3 неща: Тодор Колев е от Шумен, в Шумен има клуб по парапланеризъм (и удобен старт) и има някакъв паметник, който се вижда чак от пътя за морето. Тръгнахме натам главно заради причини 2 и 3. Обикаляйки из града, в търсене на начин да се доберем с кола до паметника, видях, че на отсрещния хълм има нещо като крепост. Не след дълго видяхме и насочващи табели с надпис „Шуменска крепост“.
Обичам крепости. За много хора те са само камънаци, но за мен са камънаци с мнение, дух и душа. Обичам да слушам разказите на камъните. Освен това крепостите винаги са били строени на най-високия хълм, което означава, че като се качиш там (ако има и кула, още по-добре) ще си на най-висото възможно място в околността. А аз обичам да съм на високо 🙂 Така че променихме първоначалния план и отидохме първо в крепостта.
В близост до входа на крепостта има музей. Там научих нещо много интересно: Шумен винаги се е казвал Шумен! Не съм проверявала, но вероятно това е един от малкото български градове, чието име не е променяно още от тракийски времена.
Крепостта в Шумен е типична: има водохранилище, цитадела, църкви, кула…
Крепостта е и доволно стара – има остатъци от византийци, римляни, траки… и още едни, ама ги забравих 🙂
Всеки следващ обитател на крепостта я е доизграждал и доограждал, та има и доволно количество крепостни стени. Последните обитатели на крепостта са всъщност турците – това е една от последните паднали под турско робство български крепости.
Излишно е да споменавам, че стъпвахме по същия калдаръм, по който са препускали последните български владетели и че от кулата се вижда целия град, нали 🙂
Разходихме се, като се постарахме да не оставим ненастъпан камък и след това продължихме към паметника.
______________________________________________________
Паметник „Създателите на Българската държава”
Това е най-грандиозния, най-грозния, най-грамаданския и най-грандоманския паметник, който някога вероятно би ви се случило да видите!
90 хиляди тона бетон над земята на височина 52 м и още толкова хиляди тона под нея, за да го поддържат.
Паметникът е създаден по случай „1300 години България” и се вижда от разстояние 30-40 км. Разделен е смислено на 3 части – езическа (създаването на Българската държава), покръстването на българите и Златен век.
В първата час са изобразени Аспарух със забития в земята меч, коня и кучето му. Статуята на Аспарух с коня е висока поне 45 метра и като се има предвид колко зъл са го изобразили майсторите-творци си е направо стряскащо страшен.
Като цяло паметника е зловещ! Фигурите са нещо средно между Волтрон и Трансформърс…
Благодарение на любезната жена, която продаваше билети разбрахме идеята на паметника. Учудих се, че изобщо има замисъл! Оказа се, че е наблегнато на ръцете и лицата на владетелите и чрез тях е предадена основната характерна особеност на царуването на всеки от тях: Тервел е бил дипломат, Крум – законотворец, а Омуртаг – строител. И наистина – ако се вгледате, ще откриете идеята.
Във втората част е представен княз Борис – сам, приведен под тежестта на решението за покръстване, като разстоянията между бетонните блокове над главата му формират православен кръст, а в третата част е изобразен Златния век на България – Симеон и просветителите – все по този безумно грозен и зловещ начин.
На отсрещната стена на паметника са представени същите елементи от създаването, развитието и съзряването на Българската държава, но този път изобразени с мозайка. Мозайката е интересна и от близо и от далеч и разказва съвсем същото като статуите. Жълтите парченца не са от злато. Направени са по някаква специална технология и се казваха нещо със „з”, ама го забравих 🙂
А, и да не забравя – на върха има гранитен лъв, тежащ около 2 тона, който се вижда само от далеч, ама да ви кажа прилича на всичко друго, само не и на лъв.
До паметника може да се стигне освен с кола и пеша. Тръгва се от площада пред театъра (ако помня добре) и се върви по стълбите нагоре. Стълбите са 1400, а не 1300 каквато е била първоначалната идея. Който не вярва – да ги преброи 😉
Ние отидохме с кола, но любезната леля каза, че стълбите са оформени като място за разходка – с множество места за отдих, кафененца, детски площадки – така че да можеш да си прекараш там едва ли не целия ден.
Въпреки, че паметника не запленява с красота, заслужава да се види – че къде другаде ще се докоснете до нещо толкова фасмантигърбетонгантическо 😉
Поснимахме и небето – имаше от почти всички видове облаци едновременно – и продължихме към Мадара.
Много отдавна исках да видя Мадарския конник, а сега след като го избраха за символ на България, вече си е направо задължително.
В Мадара разходката беше кратка, а конникът – по-малък, отколкото очаквах. За сметка на това е реставриран и се вижда прекрасно – изобщо не се налага да се взираш и гадаеш. Скалата е сцепена през средата на фигурата, но личат следи от укрепването й.
Харесах си още една скала, която прилича на главата на огромен неандерталец. 🙂 Има я на снимките, но ми е интересно дали и вие ще я видите 🙂 или на мен ми е дошъл в повечко каменният шепот на древността.
От там тръгнахме отново през Златна Добруджа обратно към Светлен, където вече ни чакаше барбекюто. Впечатлиха ме подредениете и обработени нивя – никъде не видях пустеещи земи и това не усмихна. Съвсем за кратко се разходихме в близост до разкопките при Велики Преслав, като си обещахме да се върнем отново и за повече.
На следващият ден, отпочинали и бодри, поехме обратно към Сопот с кратка почивка във Велико Търново и по-дълга в Трявна.
Драсти, драсти 🙂
Аз да кажа, че сте направили две големи грешки 🙂 – на старият град е хубаво да се ходи пеша през дървенцата, а пък гарантирам, че през април още има сняг там и е просот най-върховното нещо да се замерваш със снежни топки под някоя стара стена 🙂 . Вероятно не знаеш, но в Шумен традицията е абитуриентите да посрещат изгрева горе на паметника или пък на Крепостта, както направихме ние 🙂
Втората ви грешка е, че сте се качили на паметника с кола 🙂 . Хих, много се различава от първата. Значи: от театъра се качваш пеша по стъпалата и като преживееш всички кафета и лъскави мами с бебешки колички Ферари, все някога ще стигнеш и самия паметник, но важното е да не му обръщаш внимание, а да продължиш наляво – там бързо стигаш до Дивдядовските скали, разни скални венци, скални манастири и обители… чудо е 🙂 . А може и да не изкачиш всички стъпала – наляво и надясно има пътечки с пейки между клековете. Леле колко книги съм изчела там. Лятно време само там е прохладно, пък и разни мили дядовци и лелки (не знам защо чичовците и бабите не го правят) си разхождат деца, кучета и всякакви гадинки и усмихнато те запознават с тях. Много мило става. Хей, ако ми пишиеш на мейл, ще ти пратя много красива презентация за скалните манастири в шуменско.
Според мен липсват няколко нули в теглото на лъва – кубик гранит тежи почти три тона, а въпросната статуя е доста повече от кубик. 🙂 Разправят, че преди приличал още по-малко на лъв, та се наложило да му направят “пластична операция”…
Поне десет години от живота си прекарах в Шумен. За добро или за зло, но не съжалявам.
Светлина е права за Дивдядовските скали – пейзажът пълни окото!
За Мадарския конник – има една полу-пещера наблизо – през май, ако не се лъжа, там се провеждаха симфонични концерти на квартети или други малки състави. Чудно е – птичите песни се съчетават с музиката!
По стените на скалата тече вода, дестилирана от мъха, а акустиката на мястото е невероятна!
На мен ми харесва и църквата в центъра – дори имах странно преживяване по Великден, което описах в стихотворение на английски – дано не е нахално, че давам линк (нямах снимка на църквата, та ползвах една от нета):
http://ataval.wordpress.com/2008/04/25/mesmerized-at-easter/
“Шумен винаги се е казвал Шумен! Не съм проверявала, но вероятно това е един от малкото български градове, чието име не е променяно още от тракийски времена.”
Сама се сещаш, че това не може да е вярно.
Името Шумен идва или от славянската дума шум (а славяни не е имало по тези земи до V век) или от името на цар Симеон (който е властвал IX – X век). Никакви траки.
Освен това от 1950 до 1965 г. градът се е казвал Коларовград.
Ето какво намерих за името на Шумен в уикипедия:
“За първи път се споменава като Симеонис (Шимеонит) през 1153 г. от арабския пътешественик Идриси. Някои смятат (застъпва се от Константин Иречек и Георги Джумалиев), че идва от името на цар Симеон. През XIV век е наричан Шумна или Шумен. По всяка вероятност (застъпва се от проф. Атанас Иширков, Иван Богоров, Вера Антонова и други)идва от “шума” и “зашумен”, понеже се е намирал сред такава местност. поред Васил Миков името произлиза от “шум”, “шумолене”.”
Ех Дачи, Дачи.. и тръгнахте да търсите с кола клуба по парапланеризъм,така ли? 🙂
Не ти отива да пишеш подобни неща..ама нейсе.. ти си знаеш най-добре де
А щом обичаш крепости и се беше поинтересувала предварително щеше да знаеш, че на Мадара на платото също има крепост..
хехе, очаквах подобни реакции 🙂
и знаех, че ven ще ми дърпа ушите като ме надуши, ама… недей много :), моля
@пламен и стефка:
В музея до крепостта ни разказаха версиите за произхода на името на Шумен и то точно по начинът, по който пламен го преразказа. Като казах, че Шумен винаги се е казвал така, имах предвид, че Кюстендил е бил Велбъжд и Пауталия, Стара Загора – Берое, София – Средец и Сердика и т.н., а Шумен няма други имена /може пак да греша, де/
А периода 1950 – 1965 е толкова далеч от мен, че…
Пък и дори от 5-10-11 век да се казва така, това си е достатъчно отдавна, почти от … винаги 😉
пламен, защо казваш “Никакви траки”? Чичото от музея каза, че и траки е имало там…
@Daggerstab: ааа, за нули не споря – със сигурност си прав 🙂
@all
Решението да отидем до Шумен беше повече от спонтанно – просто отворихме очи и тръгнахме. И нямахме много време – разполагахме с около 5-6 часа за всичко, включително и Мадара, а и да се върнем обратно в Светлен. А аз исках да видя едва ли не всичко.
Знам, че съм пропуснала много неща, но пък вие ми се карате, като че ли повече никога няма да стъпя в Шумен! Пък аз не си правя такива сметки 😉
Тепърва ще наваксвам 🙂 И с персоналните гостувания – също 😉
Val, благодаря за линка – ей сега отивам да му се насладя.
Val, разбрах за пещерата, но я пропуснахме по много причини – едната е, че децата вече бяха каталясали, а другата – че аз не си падам много-много по пещери 🙂 Може би следващия път 🙂
“защо казваш “Никакви траки”? Чичото от музея каза, че и траки е имало там…”
Ами затова: “но вероятно това е един от малкото български градове, чието име не е променяно още от тракийски времена.”
Траки нека си е имало, но етимологията на името не допуска да е имало тракийско селище с такова име, т.е. не може да се е казвало Шумен (или по подобен начин).
Но няма лошо – малко регинален патриотизъм (от музейните служители) никога не е излишен, при все че е наивен.
пламен: ахааа, разбрах 🙂
Всъщност, пишейки пътеписи, не целя те да бъдат абсолютно верни исторически /защото историята сама по себе си е субективна наука 🙂 /, нито пък информативно-конкретни: затова не описвам посоки и разстояния 🙂 .
По-скоро искам да накарат хората да отидат някъде, да видят нещо ново или да си спомнят за нещо старо, но приятно… и да си общуват 🙂 , както си общуваме с теб сега.
Ако статията беше перфектна, нямаше да си говориш с мен 🙂 , нали? 😉
А да не говорим пък, че историята не е най-силната ми страна 🙂 /нещо, което не важи за теб/
😉
Стълбите са точно 1300. Преброено!!!
monz, лелята с билетчетата специално ни обърна внимание, че били 1400 😉
но щом си ги броил, вярвам на теб 🙂 Аз не ги преброих 🙂
И аз като го гледах паметника, си мислех, че японските аниматори от него са взимали идеи за кубестите си герои. 🙂
Значи дойдохте до Шумен, а не казахте “дзяк!” на Варна, а!!!
itilien, да, така се получи, виновна съм 🙂
Ще се поправя, обещавам. Скоро 🙂
Pingback: За Шумен - съвсем субективно « Ничия земя
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Фоторазказ от североизточна разходка