Пиянството на един народ

И в няколко дена, тайно и полека,
народът порасте на няколко века…

Наистина, заедно с напредването на пролетта и семинарското кипение, подобно на тайно революционно движение, напредваше гигантски. Цяла България приличаше тая пролет на един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването. Рояк хореографи кръстосваха планини и полета и организираха семинара. Те намираха навсякъде добър прием; обятия разтворени, за да ги прегърнат, сърца открити – да ги чуят – един народ, жаден и нетърпелив да поглъща още и още чист български дух, под формата на музика, хорà, игри и теоретични лекции…

Преди десетина години Господинови, като били загатнали за семинар, едва ли били очаквали да дойдат години, когато народът само ще чака да чуе датите за идния при все че тазгодишният не е свършил още…

Народът чакаше, търпеливо, по свой си начин, доколкото е възможно да се проявява търпение за таквиз неща. И той идваше и слушаше, и гълташе жадно животворната реч, като пресъхнало гърло кристална струя. Кажеха ли му: бъди готов, той ставаше готов на часа. Идеята със стихийна сила проникваше всъду, обхващаше всичко – и балкана, и равнината, побъркваше умовете на заразените и заразяваше умовете на обикновените. Даже и незаинтересованите се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им и взеха съразмерно, слабо участие в семинарското движение, като не му пречиха.

Въодушевлението растеше и заливаше всичко. Всеки ден то взимаше нови размери и нова сила и заедно с него – приготовленията; старо и младо беше се заловило за работа – организираха се пътувания, уговаряха се срещи, уреждаха се отпуски, запълваха се списъци, приготовляваха се одежди, поръчваха се обуща, скарпини, колани и други семинарски потреби.

Влиянието на това общо опиянение се отрази и на самите игри на децата. Те замениха таблетите и телефоните с „Пускам, пускам кърпа” и „Кралю-порталю”, с дневни репетиции и ежевечерни демонстрации на наученото денем… Старите семинаристи, учудени, си казваха: “Това е добър знак, този народ ще го бъде”.

И в няколко дена, тайно и полека,
народът порасте на няколко века…

Ще се удивлява потомството – що казвам? И ние сами, съвременници на описуемата епоха – отрезвели вече от цял ред исторически примери, се чудим и маем какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа, да се готви на борба с една страшна империя от невежество, закостенялост и безпринципност? Да се готви, и то с надежда, че ще я събори, с такива нищожни до смешност средства? Да дели с нея мегдана в самото й сърце, без да си е оздравил за съюзници, освен ентусиазма – плява, която пламва и гасне, и илюзията – призрак, който става нищо. Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път…

---

Удивително е, как Вазов е успял да каже всичко преди цели 123 години! Ако си направите труда да прочетете отново оригиналния разказ, ще забележите колко малко текст съм пропуснала и колко малко Вазови думи съм заменила с мои собствени.

Да, позволих си да го направя, с цялото ми уважение и преклонение пред великия писател, защото… ами, защото ТАКА СЕ ЧУВСТВАМ! Така се чувствах през всичките седем дни на единадесетия ни семинар по български народни танци и хорà Чанове` 2017. Продължавам да се чувствам така и сега, дни по-късно – опиянена, окрилена, въодушевена – и знам, че това състояние няма да ме напусне никога, защото съвсем скоро отново ще бъде пролет…

Смело, обаче, мога да кажа, че Вазов греши за българския дух – той отново се дигна до подобна висота и продължава да се издига, защото времето отново е революционно, времето винаги е революционно, но борбата е в друго измерение.

Абсолютно сигурна съм, че тези, които бяха на семинар, нямат нужда от нито дума повече, за да преживеят отново опиянението и еуфорията.

За тези, които не успяха да дойдат, ще се опитам да разкажа кратко и пристрастно: за мен това беше семинар на преживяванията и усещанията.

Тази година енергията на участниците в семинара се смеси и уеднакви много по-бързо и всичко, което имаше да става, ставаше по-плавно и по-спокойно. За това със сигурност допринесоха и хорàта, които изучавахме. С риск да се чудите какво имам предвид: тази година хорàта бяха точно на мястото си – произлезли от въздуха, водата, слънцето и планината, сякаш родени там, за да бъдат видени и научени там! (знам, че бяха от най-различни фолклорни области, но! въпреки това) 🙂 Освен това, бяха от любимия ми тип „Но!” – нe много трудни, та да отчайват танцуващите, нито много прости, та да ги отегчават – или както хореографите ни, преподавайки ги, ги описваха: „Хорото е лесно, НО…” 🙂

Въпреки, че семинарът ни миналата година бе юбилеен и беше удивителен и единствен по рода си, този беше по-хубав! Всеки следващ семинар е по-хубав, защото носи със себе си нови емоции, нови усещания, нови приятелства и дори, ако щете – нови приключения.

Всички семинаристи бяха дошли без очаквания емоциите им да могат да надхвърлят преживяното миналата година, но с тайната надежда все пак да чуят думи като „Гаров”, „Добърско”, „боб”… И ги чуха 🙂

Денят беше сряда, а „нашата” поляна ни помнеше и ни очакваше и ако има място, където земята и небето се сливат под звуците на тъпани и зурни, то това е тази Наша поляна. Там… сядаш под елхова сянка… затваряш очи и пускаш душата си да полети… не се осмеляваш да ги отвориш, докато музиката не е спряла, защото никога не знаеш от коя страна си – откъм земята или откъм небето…

Тръгваш си все още пиян, само за да сипеш следващата капка опиянение още същата вечер, поглеждайки в светещите очички на танцуващите деца-чанчета… Всъщност, малко излъгах – децата не танцуваха, те превръщаха заучените през деня движения в емоция, която даваха на нас, „големите” чанове, ние пък им помагахме с подвиквания и подсвирвания на хорото, те ги превръщаха в сияние, което разпръскваха с погледите си, което пък правеше нас деца, и така докато границите съвсем се слеят…

И ако, така или иначе граници няма, защо пък да не поиграем като деца? Идеята да поиграем на (не)забравени игри от детството беше чудесна – къде иначе ще видиш близо двуметрови мъже да пеят „Кралю-порталю” с усмивка до уши и да обикалят в кръг, да се гонят с момите и да „пускат кърпа”.

Естествено, семинарът имаше своите бисери, специфичен вътрешен фолклор (като например: „Втора фигура, усеща се като трета” 😉 ) и кулминации, много кулминации…

Всяка вечер, късно, някъде след полунощ, преживявах по едно тихо умиротворително прераждане, слушайки кавала на Ники и разказите на Жулиета за това как се е запалил, къде намира място да свири… Много ме впечатли обаче дървото, от което е направен кавала. Винаги съм си мислила, че приказката „От всяко дърво свирка не става” е взела вдъхновението си от сливата, а се оказа, че кавалът на Ники е от сърцевината на слива. Е, в изумлението си забравих да попитам от каква слива – синя или джанка, но каквато и да се окаже, си е достатъчно впечатляващо. А най-добро от всички дървета, по отношение на правене на кавал от него, се оказа дрянът – друго силно подценявано от мен дърво 🙂

И ако продължа да градирам впечатляването, което ми нанесе Ники, кулминацията дойде в последната вечер, когато Ники извади и гайда и засвири на нея… Ники има повече талант от колкото моят ум може да обработи и осъзнае 🙂

Тази година, в последната заключителна вечер, на 12.08.2017 г., хореографът ни Боби Герговски предложи брак на своята любима и ни направи съпричастни на едно от най-красивите човешки състояния – това на споделената безкрайна обич. Маги естествено каза „Да”, засвириха гайди и сълзите от щастие излезнаха извън човешкия контрол…

За мен, семинарът имаше още една-две-няколко кулминации – настъпвайки полунощ на 13.08. започна моят празник – един рожден ден, споделен с толкова много обичащи ме хора, че душата ми на няколко пъти заплашваше да се пръсне от щастие и затова тайно (или май не чак толкова тайно) пускаше по няколко сълзи навън, за да освободи място за още обичане и още щастие…

А накрая… дойде дъждът… едри тежки капки като тежкото хоро, което играехме в този момент, удариха земята. Природата заплака в края на една удивително емоционална по-всякакви-начини седмица, в която бе благосклонна към нас, позволи ни да танцуваме по поляните й, да огласяме със смях нощите й и дори да отправяме желания, вперели взор в небесния й звезден мечтопад…

---

Излишно е да казвам кой стои зад почти всичко това. Излишно е, но ще го кажа: стоят тези всеотдайни хора…

(екип Чанове, отляво на дясно: Севдалин Трендафилов, Милена Господинова, Костадин Господинов, Албена Трендафилова, Кирил Кирчев, Боби Герговски и най-младото хореографско попълнение Елеонора)

… на които пък ние самоотвержено и с пълно себеотдаване докарваме главоболие, недоспиване и чат-пат буци в гърлото 🙂