За Вярата, Паметта и Забравата

Всеки човек вярва в нещо – кой повече, кой по-малко.

Едни вярват в Бог, други – в Любовта,
Едни вярват в Приятелството, други – в Справедливостта,
Едни – във Възмездието, други – в Чистото начало,
а трети – във Внезапния край и безнаказаността.

Повечето хора, обаче, просто вярват в себе си – кой повече, кой по-малко.
Някои явно, други – по-прикрито.

Тези, които вярват, обикновено помнят, но понякога и забравят. Забравянето е един прекрасен спасителен план за евакуация на информация от претъпканите ни мозъци. Който помни малко, той и забравя малко – не можеш да забравиш повече, отколкото си запомнил. Това е обикновената логика. Човешката.

Но, има една порода умодребни същества, които не са точно човеци, макар че много приличат на тях по начините им на придвижване, хранене, размножаване, отделяне и т.н.

Това са хора с много силна вяра. Те вярват толкова силно в себе си, че вече са взели, та са си повярвали. Толкова силно са си повярвали, че вече са започнали да забравят.

Забравят себе си, но не в красивия филантропски смисъл на тази забрава, а в онзи модерният й вариант – самозабравата. И ако бяха забравили себе си веднъж, някъде по пътя, и бяха дерайлирали за миг само, щеше да се намери кой да им помогне да стъпят на пътя обратно и да им прости. Но рядко става така.

Обикновено самозабравата се превръща в маниер на поведение и начин на живот и тогава е време хората около самозабравилите се да започнат и те да забравят. Да забравят първо за самозабравилия се. Само тогава той, евентуално, ще се опомни.

Надеждата, обаче, да си спомни, че не е сам на света, че наоколо има много хора, на чиито рамене се е опирал, зад чиито гърбове се е крил, чиито въздух е дишал и с чиято енергия се е хранил, е много много малка. 

Жалко.

­­­___________

П.П. Приликата с лица и събития е случайна, но не много.