Приказка за феята, която повярва в приказното

Склони глава, малка феичке… Склони главица. Виждам в очите ти сълзи. Капчици – дъги, които се отразяват в синкавата, незабравчена вода. Не плачи! Моля те, недей!… Знам, че те боли, знам, че е трудно… Но ето виждам там светлината на изгрева, който позлатява короните на дъбовете в старата, приказна гора!… Какво казваш?… Не вярваш в приказки? Ти, тази, която първа започна да ги разказваш… И ще си останеш единствената, която повярва в магията им, миличка, мъничка моя!… Не плачи, не плачи… Ето, галя косицата ти, преплитам пръсти в русите ти кичури… Не плачи, не плачи! Повярвай! Живей!…

~~~
Лунният залез навяваше мисли за отминали времена. Топли, но сякаш изстинали. От какво? От внезапният полъх на вятъра?… На недовършените мисли в чуждите умове? На студенината в човешките сърца. Фейо на приказките! Моля те, умолявам те!… Разкажи ми една приказка! Само още една. Искам да чуя гласа ти, когато разказваш приказки… Никога няма да забравя с какъв трепет притваряше кадифените си очици и присядаше край огъня в старата къща. Как от устните ти се изплъзваха бисерни мъниста, думи, които ти редеше, по-красиви от залеза, който позлатяваше завесите в зимните вечери.
Моля те!…

~~~
“Мило дете… Така ми липсваш сега!… Искам само да ти кажа, че не исках да стане така. Не исках да спра да вярвам в приказките. Не знам дали съм спряла. Слушай… Какво ти нашепва тишината?… ”

Твоя приказна Фея

“Имало едно време, една фея, която много обичала да разказва приказки. Приказките били част от нея, добротата, красотата и поуките от разказаното докосвали винаги струните на човешките души. Това карало феята да продължава да разказва, от усмивките на хората, тя винаги се чувствала щастлива.
А те я благославяли. Нея и нейните божествени, магични приказки.
Всичко, което извира от сърцето е толкова съкровено… Но вечно ли е?…
Един ден небето над гората, където живеела малката фея се смрачило. Завалял пороен дъжд. Огнени светкавици разрязвали небесната шир.
Уплашените животинчета се разбягали по домовете си, птиците се скрили в гнездата си, а малката фея не разбирала какво става. Погледнала през своето малко копринено листо. В паяжинките от изпредена светлина се отразявала луната. Но какво ставало? Вместо да види красивият, оранжев кръг, такъв, какъвто сме свикнали да го виждаме, тя видяла само тъмно петно, което сякаш се смалявало…
Откъм края на гората се задавали странни, тъмни сенки. Изведнъж малката феичка усетила нечие студено присъствие зад себе си.
Страхувала се да се обърне. Имала чувството, че губи нещо.
След известно време усещането сякаш изчезнало. Малката феичка се обърнала, но не видяла никого. Видяла само поляните, които били изгорени от невидимият огън на злото, който бил пленил завинаги това място. Феята се опитала да забрави това. Но дните вече не минавали по същият начин. Хората не идвали, за да слушат приказки, както преди. Малката фея се натъжавала след всеки изминал ден, все повече и повече. Искала да им помогне. На топлите й усмивки обаче отвръщали каменни погледи, изпълнени със студенина, някакво парче от материя, която тя не можела да разчупи. Те сякаш били изкуствени. Вгледала се малката фея в очите им и съзряла пустота. Океан от самота и пустош, който тя не можела да премине. Зад хората, като плътни сенки се движели омраза, злоба, безразличие към всичко и всички. Хората започнали да живеят само за да съществуват. Вече почти не четяли, спрели да се радват на нещата, които ги били радвали преди, не се наслаждавали на взаимната си компания, започнали дори да се мразят едни други. Грижа ги било единствено за тяхното собствено съществуване и оцеляване. Мизерно. Грозно.

Загубили били мечтите си…
Като гледала всичко това, малката фея на приказките се разплакала. На местата, където плачела се образували ручейчета и реки… Те били светли, като сълзиците-звезди, които капели от минзухарените й очи. Там растели прекрасни цветя.
Когато някой човек, обаче минел покрай някое такова място, цветята помръквали. Сякаш груба и жестока ръка ги хващала и изкоренявала.
Малката фея заболяла. Вече не била щастлива. Не намирила смисъл в съществуването си. Защото самото съществуване на всичко се било променило. Всичко сякаш се смалило. Душите на хората също се смалявали, смалявали… Станали дребни. Дребни душици.

~~~
В страната “Пустота”, в безразличния си дворец, на своя никого не интересуващ трон седеше Сивота и чакаше. В своето кристално кълбо, обградено от черни нишки, тя наблюдаваше кога ще се пречупи духът на малката фея на приказките.
“Когато това стане, мислеше си господарката на тъмнината, аз ще започна да разказвам моите приказки.”
Сивота с отегчение погледна през омразният, квадратен прозорец и извика нещо на Заблуда и Лъжа…
Пясъчният часовник на времето течеше. Отброяваше. Миг. Песъчинка. Миг. Песъчинка…

~~~
Миг.
– Феичке, фейо на приказките! Мило момиче! Събуди се… Трябва да станеш! Трябва да ни спасиш! Спаси всички ни!… – малкият елф Хора беше един от единствените, които не бяха попаднали под магията на Сивота. Вече няколко дни той седеше до леглото от паячени нишки на малката фея и търпеливо чакаше. Надяваше се, че тя ще се събуди. Знаеше, че трябва да се събуди. Всички от приказната гора се надяваха. Преди… Сега бяха напълно безразлични. Бяха попаднали под властта на господарката на Мрака. Единствено той беше останал. Да се надява и да чака. Знаеше, че не е сам. Тук в дома на феичката, все още грееше слънцето. Все още светли слънчеви зайчета се гонеха по листенцата. Хора усещаше, че надежда все още има. Като се приближеше до своята малка приятелка, усещаше учестеното й, равномерно дишане. Тя просто не искаше да се събуди. Или не беше намерила начин?… Търсейки отговор Хора неусетно склони глава и също заспа.

След сънят настъпи пробуждането. Малката фея на приказките се беше събудила и сега наблюдаваше отиващата си светлина от паяченият си прозорец. Хора се сепна. Веднага щом съзря феичката, той се усмихна плахо.
– Феичке…
– О, Хора… мили мой Хора! Виждаш ли? Улисани в залеза, ние го оставяме да се изплъзне, да си отиде от нас… Виждаш ли прелитащата красива птица? Повече никога няма да се върне… Никога вече няма да има приказки. Поне не такива, каквито ги познаваме. Защото приказките са свързани с красота, с доброта, топлина, лъчезарност, усмивки… Всичко това вече изчезва. Хора… какво мога да направя?!… Незабравчените очи на феята се насълзиха. Хора съзря в тях нещо, което досега не бе виждал. Сякаш сянка се бе загнездила в тях. Сянка на съмнение. Сянка на Сивота. Но това беше Сивота…
– Феичке… трябва да направиш нещо! Все още има надежда. Знам го.
– Ако опитам, ще ми помогнеш ли, Хора?… Само ти ми остана. Бъди надеждата за мен.
– Ще ти помогна. – обеща Хора и хвана за ръка приказната фея.

~~~
Отломките от отиващият си приказен свят летяха на всички посоки.
Сивота ликуваше в своят мрачен дворец.

В приказната гора две деца на доброто и светлината се държаха за ръце.
– Какво ще правим сега?… – попита Хора.
– Ще съберем в шепите си останалата светлина, ще повярваме, че във всяко останало късче приказна материя е останало по нещо добро… Нека да сътворим отново приказките! От нищото. От Сивотата. От злото, от тъмнината. Хайде, Хора!… Сега…
– Но… как ще успеем. Можем ли от толкова малко, да изградим толкова много?
– Хора! Недей да се съмняваш! Не оставяй магията на заслепението да те обземе. Прогледни!…
Изведнъж всичко притъмня… И изчезна.
Но се роди…

~~~
– Защо е тъмно?… – попита Хора. Тук ли си, феичке?…
– Тук съм, Хора. В началото винаги е тъмно. Хайде да започваме.
– Какво да започваме?
– Да си измисляме приказки разбира се! Да разказваме, да мечтаем! Само така светът ще става по-добър, по-прекрасен, по-приказен.

~~~
“Мамо, мамо! Разкажи ми приказка, майчице!…”
Малката Ина се настани в скута на майка си и заслуша… какво й нашепваше тишината. Помните ли?…
“Имало едно време, една фея на приказките…
… и тя победила тъмнината и създала отново приказките.” – майчина целувка и покой.
Спи, спи, малка феичке… Сънувай. Мечтай. Създавай.

© Габриела Пламенова Петрова. Всички права запазени.