Виждали ли сте какво правят малките деца, когато са превъзбудени? Търчат около вас, крещейки нечленоразделно с цяло гърло и мятат глава във всички възможни посоки, сякаш им пречи и искат да я махнат.
Е, това съм аз в момента и съм така от известно време 🙂 И само насадените от мъгълското общество задръжки и модели на поведение ме карат да се правя на кротка и уравновесена…
Емоциите около десетия рожден ден на ЧАНОВЕ минаха през всички възможни фази:
Фаза 0: Любопитство! Какво ли ще представлява десетия рожден ден? Кога ще бъде? Ми то април и май има много празници… Къде ще се съберем толкова народ… Ама да има и място за танцуване…
Фаза 1: Ентусиазъм! Това светло чувство обзе народонаселението още през януари, когато Коце обяви кога и къде ще се празнува рождения ден. Тематика: фолклорна! Естествено!
И въпреки, че до преди месец, никой открито не говореше за партито и привидно не се шумеше около него, това съвсем не означава, че не се правеха списъци, крояха планове, коментираха идеи… Някак, обаче, нещата си бяха спокойни и поне отстрани изглеждаха под контрол… Все пак имаше още шест месеца…
И после, близо месец преди рождения ден, нахлу фазата на Еуфорията. Еуфория, граничеща с ирационалната лудост! ШУМНА лудост. При всяко събиране на повече от 3 чана на едно място (в почти всеки момент от времето и пространството, под някаква форма, има поне 3 чана на едно място!), наставаше пълна олелия с елементи на мистерия – обсъждаха се подаръци (тайно!), тоалети, пробваха се носии, разменяха се колани, пафти, престилки, размятаха се коси и цървули, купуваха се цветчета, обсъждаха се модели за прически и маникюр, споделяха се тайни относно регулиране дължината на ризите, купуваха се чорапи (не! не са обикновени чорапи), фиби, шноли, ластици, лак за коса…
Нали имахме шест месеца за подготовка? Какво стана с времето? Времето е мистерия, а това, че ще ти стигне да се подготвиш, е нагла безочлива лъжа!
Няма такова нещо като „достатъчно време” за рожден ден като този!
Този рожден ден не е просто юбилей! Този рожден ден е символ на върховната емоция от споделянето на силна страст със сродни души. Символ е на искрата от огъня, който гори в българските ни сърца. Символ е на надеждата за българското. Символ е на вярата, че това е само началото. Символ е на бъдещето!
Въздухът е наелектризиран – от жега, от вълнение, от очакване, от припряност, от нетърпение, от любопитство… И продължава да се нажежава 🙂
Време е… трябва да тръгваме… излизайте пред хотела, да се снимаме… застани отпред… не, по-добре отиди отзад… не, не, най-добре клекни…
…таксито дойде… пречи на снимките… не се ли сещаш да чакаш встрани, бе *****, усмивки… да сложим дрехите в твоята кола… ще се возим с теб… леле, забравих да си сложа червило… тука няма ли сянка… о, посрещате ни с хляб и сол, по стара традиция… да, много хубаво… снимайте ме, да, ако се харесам, може да си купя снимката… а! кладенец, я да се снимаме до него… и от лявата му страна… и от дясната… на поляната… на стълбите… под чардака… при пауните… по масите… с хореограф… без хореограф… с Попчев… без Попчев… с калпак… без калпак… с ябълка… вретено… тиква… менци… нямаш повече място на картата ли? … срамота!
И, така, когато всички бяха качени на абсолютния връх на собствената си еуфория, празненството започна…
17:00 ч. Свири химн на България! Всички стават на крака и обръщат глави към мегдана.
Химнът спира и Попчев поставя началото на официалната част:
Добър вечер, уважаеми гости. За мен е удоволствие да ви приветствам с „добре дошли” на всенародната веселба по случай 10-я рожден ден на ЧАНОВЕ България!
Клуб Чанове е създаден на 11 април 2005 година от Милена и Костадин Господинови, като дейността на клуба стартира с 2-ма ентусиасти, а днес – 10 години по-късно – има повече от 2 000 души последователи в 8 български града – София, Варна, Бургас, Русе, Пловдив, Стара Загора, Елин Пелин и Чирпан.
За тези десет години, Милена и Коце изградиха неповторим екип от професионалисти и реализираха успешно редица проекти, сред които „Самоучител по български народни танци“, „Класиците на танца“, „Хоротека“, Радио „Чанове“, „Децата на Чанове“ и не на последно място „Чанове на Балканите“.
През 2006 г. Милена и Коце провеждат първия „Семинар по български народни танци“, който веднага става ежегодна традиция и вече 9 поредни години събира любители на българския фолклор от цялата страна.
В същите тези десет години, клуб ЧАНОВЕ танцува по площади и ЖП гари, участва в многобройни надигравания и фестивали из цяла България, и вече има дъълъъъг списък с отличия и награди във всевъзможни категории.
Аз, лично, да си призная, тези десет години ги гледах отстрани и видях много мноого силни емоции, ентусиазъм, любов, енергия и усмивки, които придават нов смисъл на думи като „общност” и „семейство”!
Съвсем закономерно, точно като по поръчка, за десетия рожден ден дойде и признанието: тази година, Милена и Коце, бяха удостоени с отличието „40 до 40”, което се дава на успели българи на възраст до 40 години, които са „креативни, иновативни, успешни, смели, търсещи новото, създаващи и развиващи България“.
Скъпи приятели, за мен е чест и огромно удоволствие, да представя домакините на днешното тържество, създателите и главни хореографи на клуб Чанове, неповторимите, недостижими и неудържими Милена и Костадин Господинови!
В този момент „публиката” разбра, че Миленка и Коце, заедно с трите си уникални хлапета, чакат пред ресторанта, за да влезнат. Пременени в народни носии, както се полага – Миленка и Коце, в Пирински носии, Коце върви напред напет, Миленка приситва след него, водейки Дара, Калоян и Симеон. Калоян в носия изглежда голям и сериозен, а малките в носии приличаха на кукли от витрината на магазин за сувенири от България 🙂
Като домакини на партито, Милена и Коце получиха микрофона… Колкото и да си опитен, колкото и пъти да си излизал на сцена пред стотици хора, колкото и да си репетирал „речта” си за рождения ден, няма как да не се вълнуваш. Много! Защото тези стотици очи, вперени в тях, не са просто очите на публиката, това са очите, с които ги гледаше десетгодишният им труд!
Няма да се опитвам да преразказвам думите им, защото и аз се вълнувах. Запомних обаче тайната, която Миленка разкри – нейната тайна – това, което прави ЧАНОВЕ успешни и неподражаеми. То е нещо, което те прави едновременно силен и слаб, умен и глупав, но винаги много отдаден. Това нещо е Любовта! Любовта между двама, любовта към трети, после любовта между петима, любовта към българското, любовта към нас, нашата към тях… А най-хубавото на Любовта й е, че те кара да се чувстваш уникален, да я смяташ за единствена и само твоя, а тя всъщност е разковничето за успех на всеки човек във всяко начинание!
Накрая, Коце и Миленка представиха и хореографите си по градове:
Град Бургас: Ръководители Севдалин и Албена Трендафилови и техния екип: Божидар, Теодора, Нора, Светослав и Мария.
Град Русе: Ръководител Анета Иванова и нейния екип: Рени, Йовчо и Саша.
Град Варна: Ръководител Емил Екимов и екипът му: Павел, Ивайло, Дарина, Тонка, Екатерина и Полина.
Градовете Стара Загора и Чирпан: Ръководител Кирил Кирчев
Град Пловдив: Ръководител Борислав Герговски и екип: Невена и Даниела.
Град Елин Пелин: Ръководител и екип: Милян Илиев.
Град София: Ръководители: Тайна. Екип: Мариян Курдов, Петър, Яна, Весела, Филип, Румен, Стефан, Ивайло, Богдан, Кристина, Милян, Зари и Мариян Илиев.
Тамън Коце привършваше с поздрава си към тях и от някъде нахлуха кукери! Хлопките им така яко звънтяха, че не си чувах мислите. Не злото ще прогонят, ами барабар с камъните ще си замине 🙂
Докато кукерите обикаляха и се кукереха, Попчев нареждаше (ама май само той си се чуваше 😉 ): … да не смее зло да припарва до ЧАНОВЕ… да няма травми и болежки… да има само здраве, танци и забавление!
Като се поуспокои малко въздухът, Коце представи специалните гости – оркестър „Канарите”, които почти до края на вечерта се грижеха чанове да не могат да поседнат. “Канарите” отдавна са на сърцето на Миленка и Коце и ги свързва много повече, отколкото тази снимка може да покаже: това, което малко хора знаят, че и Атанас Стоев, също като Коцето е от Чирпан, и също като него е намерил любовта в София, и то – в Дианабад, откъдето стартира клуб ЧАНОВЕ 🙂
„Канарите” засвириха, а Коце поведе първото хоро, след това се отдръпна и остави Калоян да го води! Не знам дали Коце е мислил за символиката на този жест, дали го е направил нарочно или му е дошло отвътре (залагам на „отвътре”), но за мен това предава много силно послание: Приемственост! Това, което даваш на децата си, те го поемат и продължават с него напред! За да го предадат на следващите. Не знам дали Коце и Милена си дават сметка колко красиво, вдъхновяващо и мотивиращо е това – щом можеш да предадеш нещо на децата си, ще успееш да го предадеш и на всички останали. И те успяват! Или може би Любовта успява 🙂 Не знам. Вие кажете.
И така, музиката си вървеше, хората си танцуваха, снимаха, пееха, смееха, задяваха, запознаваха, срещаха, събираха, говореха, вдигаха наздравици, сваляха умора, тревога и задръжки и много, ама много се вълнуваха!
И така, както съвсем обикновено си течеше празникът, на микрофона се чу нещо за чеверме и народът хукна през глава… 🙂 После и аз разбрах защо: Майсторът на чевермето показа специален ритуал за обезкостяване на опеченото месо – хвана го цялото, вдигна го над главата си и го тресна в каруцата. Не се шегувам! Традиция на заведението! На мен насилието ми идва в повече ;), та оставих мъжете да снимат и да точат лиги… Наистина, месото беше страхотно вкусно!
Междувременно, някъде между кукерите и танците, избрахме момента, в който да си поднесем подаръка. Трябва да си призная, че много се вълнувах. Бяхме мислили за подарък, който да е уникален, автентичен, да е нещо, което би им харесало и нещо, което още си нямат… И успяхме да ги изненадаме и зарадваме! По-късно Миленка сподели, че паното ще бъде закачено в танцов център „Електроника” – точно за там си го мислехме и ние 🙂
И така, както съвсем обикновено си течеше празникът, от колоните започнаха да се леят стихове… Красиви думи, които разказваха за нестинарската традиция. Вероятно това е моментът, в който хората са осъзнали защо цял след обяд на горната поляна имаше изоставен огън. Не е бил изоставен, бил е специален. Нестинарският танц продължи около 5 мин., но мисля, че най-много емоции имаше когато нестинарката позволи на ентусиастите да минат по жаравата. Това нажежи атмосферата – вече и в буквалния смисъл! Със сигурност, това са единствените мехури от изгаряне, за които хората говорят с блясък в очите и с усмивка на устните си.
Когато танците по жарава приключиха, Нестинарката поведе нестинарското хоро обратно към мегдана, където ни очакваха… маси. Много маси. Хорото се виеше около масите и всеки се питаше с какво още ще ни изненадат домакините.
С торта, много ясно. Всеки път има торта – рожден ден без торта, не е рожден ден… Хорото свърши и във въздуха се понесе „Честит Рожден Ден”, а след това се появиха Миленка и Коце с торта. Оказа се – с парче от тортата 😉 И така, Попчев извикваше всеки град на микрофона и хореографите си носеха тяхната част от пъзела, докато накрая не сглобиха една огромна сладка карта на България. Жълта – по чановски.
Имаше свещички, които едва се виждаха на гигантската торта, имаше „вулканчета”, имаше хорово пеене и масово снимане…
И ако Нестинарските танци бяха нажежили страстите, при вида на тортата, хората буквално полудяха! Всеки се буташе най-отпред – да види, да снима… Треперех да падне някой в нея…
Хореографите разразяха „градовете” си и в небето се понесе „Многая лета”, която прерасна в истинска заря. Така де. Какво е национален празник без заря!
Нали сте виждали малките деца…
Е, и аз съм така! Десетина години вече…
Технически подробности за партито, защото знам, че сте любопитни за всеки детайл:
- Партито се състоя в пикник-атракцион „Българанъ” в Казанлък, на 13.06.2015 г.
- Събрахме се 650 чана от цяла България.
- Напълнихме всички хотели в града и околностите му.
- Всеки от нас получи подарък – Индивидуална Спасителна Чантичка с надпис „10 години ЧАНОВЕ”, в която да си спасява биричката и ракийката от летните жеги 🙂
- Подаръкът е изработен от стари орехови дъски естествено патинирани от времето, буквите и чановете са от бреза, обковът е правен специално, веригата е от стара селска плевня! Майсторът се казва Петър Лазаров, от с. Орешак.
- Картичката също е ръчна изработка, по поръчка (няма как да оставим нещо на произвола на конфекцията) и е дело на Светла Дойчинова.
- Тортата е изработка на МАРКРИТ Бургас и е най-уникалната торта, която съм виждала в живота си! Размери 1,50 х 2,50 м. и площ близо 4 кв.м. А най-вече – много вкусна!
- Всяка снимка е собственост на някой чан (освен маркираните със “studio Funtasia”) и ми е предоставена специално за статията. Ако ви трябва снимка – първо ме попитайте и тогава си взимайте. Никой няма да ви откаже снимка, но всеки иска трудът и емоцията му да бъдат уважавани.
- Още малко снимки има ТУК
- Ако съм пропуснала някого от хореографите, неволно е – кажете ми, за да го добавя.
- Ако не виждате хореографа си на снимка, значи го нямам – пратете снимка, за да го добавя.
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » В началото били двама…
Дачи, бива те за PR – показваш снимки само от празнуванията, успешните представяния… Преди всички да сме се юрнали на народни танци няма ли да покажеш нещо от ежедневните репетиции: спъване в крака на другарчето, ръководителя, който се лута между бяс и отчаяние, че бъркате? 😉
Ах, Вили, Вили,
аз сигурно ставам за PR, щом казваш, ами ти защо си започнала толкова бързо да забравяш?
Преди има-няма 7 години, ти беше първата, която коментира разказа за ежедневните настъпвания на репетиция :)))))
Помниш ли? – http://leeneeann.info/?p=1394
Година по-късно, също не пропусна: http://leeneeann.info/?p=3772
А, сега, видиш ли, аз съм си била мълчала :))))
За забравянето – признавам! Но има и положителни страни – имаме си линкове към публикациите, а пък лично за мен светът е пълен с изненади. :Р
Къса памет = дълго щастие?
(човече, което се търкаля от смях 😆 )
Това са цитати от разказа на Цончо Родев “Хоро върху острието на ятагана”, които описват ролята на хорото в живота на поробените българи.
“…Хоро! Преди да изпуснат между зъбите си своя последен дъх, те трябваше да изиграят — за него, Шевкет — едно хоро. Който не познава българите, той не би се досетил за подобно дяволско отмъщение; голяма работа, ще играят хоро, би казал той. Но Шевкет ги познаваше. И знаеше какво означава за тях хорото. Не е то само подскачаници е едновременно мятане на краката. Не! С хорото българинът изразява веселието си, дава воля на най-ликуващите чувства, когато ги усети в себе си. Не му ли донасяха как преди месец, когато тук или там българите повярвали, че са извоювали свободата си, тъкмо с кръшни хора те поздравявали края на робията си? И друго помнеше Шевкет от детството си. Случело ли се хайдути да пленят правоверни някъде из боазите, те ги принуждавали да играят хоро, за да спасят живота си. Защото колкото българинът рипа и тропа с радост на хорото, толкова по-унизен се чувствува, ако трябва да го играе насила. „Ще сториш еди-какво си, че и хоро ще играеш!“ — туй беше една от най-големите заплахи на езика на раята. Е, добре, сега Шевкет ще ги накара да му играят хоро — не от щастие, а заповядано хоро, позорно. Да, ще играят и ще се кланят пред него — има и такива стъпки в идиотския им танец, — пък едва сетне ще получат по един куршум между веждите. …
Мильо вдигна отново кавала до устните си и Рачарския мост повторно се огласи от същата мелодия. Играчите побързаха да се наловят за поясите, в свободната ръка на най-десния пак се развя бялата кърпа. Чу се вече познатото „Ха, бре!…“ и хорото се люшна изново — още по-буйно от предишното. Играеха момците, играеха като в полуда и с някаква нечовешка надпревара кой да рипне по-високо, кой да сплете стъпки по-изкусно. Играеха те току до убитите, но никой не гледаше към тях — всички погледи бяха събрани в него, Шевкет паша. И в нито един чифт очи турчинът не прочете страх или отчаяние. Напротив — тъй както виеха необуздания си танец и се подканяха със своето „И-ху-хууу!…“, те гледаха пашата със смес от презрение и насмешка, сякаш всичките шестнайсет играеха и му се плезеха или, както правят малките деца, допираха палец до носа си и размахваха към него останалите си пръсти. Не беше хоро това, играно върху острието на ятагана, а подигравка. И надменност. И пълна с отвращение ненавист. И присмех, сякаш не те, а Шевкет беше безсилният и обреченият на смърт…”
Не знам дали тук му е мястото, но не можах да се въздържа да не го споделя – за тези, за които хораАта носят толкова много емоции.
Диме, настръхнах!
Благодаря ти! Да, определено тук е мястото!
П.П.
Целият разказ: http://chitanka.info/text/22669-horo-vyrhu-ostrieto-na-jatagana
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » ЧАНОВЕ България на 11 години!
Браво Коце 🙂 Вдъхновяваш ме и съм сигурен, че и много българи също. Бъди жив и здрав и продължавай с мисията си и страстта си.