Празник на хорото

София, 2 ноември 2007 г., централен Военен клуб, 19.00 ч.

Всъщност всичко започна далеч преди 19.00 часа. Започна рано сутринта, даже дни преди това, може би по-точно месеци или дори година… Истината е, че не започна, защото не е свършвало. На 2 ноември бе кулминацията – ден, в който хората се събраха, за да кажат „Да, българи сме”. 

Конкретният повод също е интересен – група, завладени от магията на танца хора, представиха на широката публика резултата от своя труд, всеотдайност и любов, записан в кръгче и сложен в кутийка, обвита в целофан, с картинка отпред. Като казах „картинка” – ще ви издам една тайна, но най-накрая.

2 ноември 2007 г.

Спокойно и уверено мога да кажа, че това е най-българския ден в тази година. Година, в която от самото й начало се опитат да ни убедят, че (вече) (отново) сме европейци, че имаме равен старт с останалите (бели) хора, че сме също като тях…

Да, ама ние не сме! Ние сме българи, с цялата уникалност, която се съдържа в понятието Българин – и хорото ни е хоро, и виното – вино, и веселбата – веселба. Фолклорът ни е това, което ни отличава от равните нам европейци, това, което ще ни съхрани в обещаната ни глобализация. Затова и ние трябва да съхраним него – фолклорът, танцът, традицията. И не само да съхраним, а да развиваме, показваме, изучаваме … 

2 ноември 2007 г.
София, централен Военен клуб, 19.00 ч.

Посрещане по стара българска традиция: с хляб и сол!

Начало по нова българска традиция: точно в 19.00 ч.

Изпращане: по живо, по здраво – със звънче за спомен!

Малко музика, малко приказки, много светлина, много вълнение и емоции, много музика, много танци, много гости, много усмивки, много настроение… Това няма начин да се разкаже – това е нещо, което всеки сам трябва да усети. И гостите го усетиха – без значение дали танцуваха или не – всички се усмихваха!

2 ноември 2007 г.

Ден, в който едни обикновени хора с необикновени мечти се изправиха с гордост и усмивка и казаха: Тази наша мечта се сбъдна по неповторим начин, продължаваме напред към следващата!

Ако обаче за малко избягам от емоциите, трябва да кажа, че зад тези няколко часа веселба и двд-то с хорцата стои трудът на много хора, стоят месеци работа, безсънни нощи и безкрайни дни.

За хореографите – Миленка и Коцето – зад този самоучител стои поне половината им съзнателен живот, защото освен талант, за да станеш танцьор-сценарист-хореограф от тяхната величина е нужно посвещаване, себеотдаване, всеотдайност, труд, труд, труд, на които малко хора са способни. А обаянието и чара, които те притежават и излъчват, са доказателство, че за тях танцуването, школата „Чанове” и създаването на самоучителя, не са просто работа. Те са начин на живот!

Накрая: Тайната, която обещах да не запазя за себе си:

Ако само едни-единствен път сте видели Коцето да танцува, няма начин да не разпознаете силуета на обложката: Коцето в полет – както само той си го умее!