Прошка

Стане ли дума за „прошка”, в главите на хората неминуемо изниква асоциация с християнския празник Прошка / Поклади / Сирни заговезни.

А стане ли дума за „християнски празник”, в главите на хората като че ли изниква асоциация за „повод да кажем на другите колко са глупави, религията колко е скапана, българите колко са зле…” . Това не е нито първият, нито последният грешно интерпретиран български празник, но темата е много дълга и много странична, затова ще я прескоча. Ще кажа само едно: Не става дума за взимане, става дума за даване!  

Аз обичам някои от празниците, които са „веднъж годишно” – не защото веднъж годишно се сещам за семейството си, не защото веднъж годишно съм влюбена, не защото веднъж годишно прощавам…

А защото обичам личните равносметки и ми харесва поне веднъж годишно съзнателно да си спомням за прошките, които дадох, без дори да са били поискани. Да си спомня за тези прошки, които са идвали за секунди от само себе си, и за тези, които ми отнеха години…

За трудните прошки, които ме направиха такава, каквато съм…

За тези, които ми помогнаха да харесвам това, което виждам, когато се обърна и застана срещу себе си…

Прошката е осъзнато решение – едно от най-трудните, при това. Много по-трудно от това да кажеш „благодаря” или „извинявай”.

И няма значение дали ще чуеш думите „прощаваш ли ми?”, дали ще прескачаш огън или ще гониш халвата със зъби – прошката е лично преживяване и носи удовлетворение единствено и само на този,  който прощава. При това, простеният не е нужно дори да знае, че му е простено! 

Прощавайте заради себе си! Прощавайте и на себе си – понякога и от това има нужда 😉 – за да можете да продължите уверено във вашата си посока!

На добър път!