Напоследък над София вали всеки ден, като често този дъжд е „придружен с гръмотевици”. В един от тези проливни дъждове бях навън в колата си и наблюдавах хората. Повечето бяха с чадъри и си ходеха спокойно. Тези, които бяха вече мокри, също си ходеха спокойно и гледаха философски на мокрите си глави и дрехи. Чудя се обаче на тичането. Когато гръмне всички започват да тичат – и тези с чадърите, и тези без. Изглежда интересно. Всички (и мокри, и сухи) си ходят спокойно, като гръмне започват да тичат, след десет крачки продължават да ходят и като гръмне – пак почват да тичат…
Защо?
Сигурно е от индуктираното напрежение от гръмотевицата ;).
А пък може и да е то заложения ни първичен страх от подобни природни “екстри”. Да не споменавам и стадното чувство.
Поздрави Ему
Ему,
май истината е в стадното чувство.
Аз се страхувам когато гърми, но се свивам, а не тичам… Та, затова се чудех, де…
Аз пък си запушвам ушите 🙂
А ти каде ги видя тез тичащите?
Е, как така къде? На улицата. Ти май не само ушите си запушваш 😉 😉 😉 като гърми 😆
LeeAnn не бягаш защото си в кола :), а те са на открито :/.
По мои наблюдения хората се разтичват, когато започне да се сипе порой или пък има изгледи това да се случи. А какъв по-добър сигнал за проливен дъжд от една силна гръмотевица наблизо?
Причината за страха от пороя ми се вижда почти очевидна – хората не искат да се намокрят. Предполагам, причините за последното пък са донякъде различни за всеки…
За хората, които вече са прилично мокри и въпреки това хукват да се крият, не знам…
Мене като ме намокри прилично престава да ми пука за това и започвам да се радвам на дъжда и гръмотевиците. Харесва ми да усещам мощта на природата в такива моменти. Признавам си обаче, че ме е страх от бурите, когато съм високо в планината и тогава наистина може да хукна да си търся убежище някъде.
О, да, Иван, в планината търсенето на убежище е наложително. Вероятно и насред София същият инстинкт кара хората да тичат.