Много често ми се случва напълно непознати да ми казват приблизително едно и също: „Ако има повече хора като Вас, всички ще живеем по-добре.”
Интересното е, че винаги ми го казват за постъпки, които за мен са дребни, неизискващи много усилия или допълнително време. Постъпки, които не съм извършила, за да ме забележат и не съм очаквала да бъдат забелязани. Често пък, само няколко думи предизвикват същата реакция – думи – обикновени, незабележими, неподредени – просто човешки.
Защо ви го казвам? Казвам го, защото всички, които реагират така, са хора, които искат да живеят по-добре. Това са хора, точно като мен, и аз съм човек точно като тях – имам си своите вълнения и безразличности, успехи и несгоди, своите знания и пропуски, своите мечти и желания, своите възможности и невъзможности…
Аз разбирам, че те са хора като мен, но те не разбират, че съм човек като тях и търсят някаква разлика. Вероятно единствената разлика между мен и тях е, че мен не ме е страх.
Когато видя паднал човек, му подавам ръка да стане, преди да си продължа напред. Не ме е страх да го направя. Вярвам, че утре, когато падна, някой ще ми подаде ръка да стана, преди да си продължи напред.
Нямам предвид само преносния смисъл на „падам” и моралната подкрепа, а и съвсем буквалния физически смисъл. Преди десетина дни окончателно осъзнах, че хората се страхуват да бъдат човеци. Зад гърба ми (зад колата ми), автомобил блъсна моторист. Пред колона от автомобили. Нито един от преките очевидци не спря, за да се опита да помогне. Дори този, пред чиято кола стана инцидента, не спря. Движех се и гледах в огледалото – след 15 метра обърнах и се върнах…
Защо не живеем по-добре? Защото все чакаме някой друг: Друг да се върне, за да помогне, друг да почисти улицата, друг да изработи работата, друг да възпита децата ни, друг да ги научи да бъдат хора, друг да им подари ценности, друг да ги направи личности, друг да ни се усмихне пръв, друг…, друг….
И този друг го прави вместо нас.
Но освен това, също вместо нас, прави и нещо друго: Живее нашия възможен по-добър живот.
А да бъдеш човек е съвсем просто и лесно: иска се само разбиране.
Разбирането, че този друг, сега и тук – това си точно ТИ.
Картинката е от ТУК.
Благодаря! Много човешко! Ще се опитам да живея собствения си по-добър възможен живот!
Не се опитвай – направи го! 🙂
Само който е преживял нещо съдбоносно може да говори така, LeeAnn. Знам, че не е редно и не бива така, но, за съжаление, е така. Сигурно ще ме обориш, но наблюденията са ми такива. Защото и само защото всеки си мисли, че животът му е даденост и трябва само да го живее, без нищо да дава, за да си го направи по-добър. Но знам библейската сентенция – к’вото сееш, такова ще пожънеш – нема начин да посееш кромид и да поникнат домати 🙂
Много страх е натрупан в хората.
Като видят паднал човек, на много първата мисъл е, че може да е клопка.
Също много безразличие. От малки никой не учи децата на съпричастност.
А и някаква инфантилност. Като видят пострадал човек, повечето не знаят, как да помогнат и се надяват някой друг да се намеси…
deni4ero,
абсолютно права си и изобщо не мисля да те оборвам. И в случая няма „редно” и нередно”, а има само факти. Аз също смятам, че рано преподадените ни от живота уроци, са тези, които ни правят философи (до известна степен).
Знам, че в такива моменти започвам да звуча абстрактно, но винаги съм се старала да избягвам загатването на подобни теми в блога си. Когато започвах да пиша си обещах, че ще пиша само за хубави неща – такива, които да предизвикват усмивки, възторг и положителни емоции и няма да споделям тъжни неща.
Знам също, че поради тази причина много хора ми се чудят на розовите очила и се питат дали съм нормален човек или просто съм поредния луд с достъп до интернет, но те не знаят голямо количество факти. Не исках да го споделям, но може би тук е мястото да кажа за първи (и последен) път:
Това, което се опитвам да предавам във философските си камъчета е базирано на личен опит и на преживяно „нещо съдбоносно”. Вярно, това съдбоносното, се състоя преди 10 години, но когато поживееш 1 месец с диагноза „рак на гърдата”, след този един месец света вече е друг. Даваш си сметка кои са важните неща, какво те прави истински човек. Научаваш се да цениш дребните жестове, научаваш се и да ги правиш.
Много е важно обаче, какво решение ще предпочетеш да вземеш в такъв момент и как ще решиш да излезнеш от битката, както и какво си готов да носиш напред със себе си – дали да е гняв, болка и обида (към лекарите, поставили (грешно) диагнозата, за да застраховат задниците си, например) или благодарност към живота, за това, че ти е преподал урока навреме и те е направил различен човек, заедно с удовлетворение от това, че си имал сили да потърсиш и намериш НЕЩОТО, за което да се бориш и в чието име си се преборил.
Мога да изпиша много редове за онези дни, в които чаках датата за биопсията и после резултатите от нея, както и за начинът ми да оцелея, но те се са важни в момента. За мен, в момента е важно, че аз изпълнявам обещанията, дадени тогава и следвам пътя, избран тогава и съм такава, каквато съм си и каквато ми харесва да бъда…
Да… пак станах абстрактна, знам… и млъквам.
Всъщност, единственото, което исках да кажа е, че Животът, който живеем е този, който сме си избрали (и ни се полага), дори и сега да не изглежда така. Понякога трябва да минат десетина години, за да го разберем.
Целувам те!
мило, извинявам се, че те принудих да го кажеш това, много се извинявам!
миличка, изобщо не се притеснявай. не се чувствам принудена. (няма как да ме накараш насила да направя или не-направя нещо 😉 )
🙂 (hug)
deni4ero, и аз теб, барабар с ремаркетата 🙂
😀 чеки, че си изпуснах кекса от умиление
Страхотно актуална тема! Всяко нещо, което казваш в тези “Камъчета”, е точно и си пада на мястото! Зареждат ме с много топлота и лекота. Затова – едно голямо Благодаря.
seasons, и аз Благодаря 🙂
Привет, LeeAnn – искам да Ви изкажа благодарността си за чудесните “камъчета”, за “постиженията” в народните танци, за топлината и светлината, която – не знам защо, но Излъчвате!!
Играя народни танци и си позволих да размножа Вашето “За народните танци с Усмивка” – веселбата беше тотална – от участници на различна възраст до хореографа.
БЛАГОДАРЯ ЗА ВСИЧКО
Milar,
Благодаря за добрите думи 🙂
За мен е удоволствие, когато някой успее да отнесе от тук нещо за (със) себе си 🙂
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Камъче #13½ : Съзнателният избор да бъдеш човек!