За щампите и реалността …

Разхождайки се из политически ангажираната част от българската блогосфера не мога да пропусна недоумението, което ме обзема от царящото там объркване и от все още широко използваните стереотипи, които за мен вече са крайно неподходящи за следване. И както винаги, случайно разхождайки се из паяжината, попаднах на една публикация, поглеждаща на тези проблеми от малко по-различен ъгъл, попадащ извън тези все още широко разпространени стереотипи на разсъждание (и поведение).

Нейният автор, Андрей Полонски, е руски поет, есеист, прозаик, историк и преводач. В младостта си е имал проблеми със съветската власт за дейност срещу нея, така че бих ви препоръчал да прочетете неговата публикация с необходимото внимание и на свежа глава.

И не се сърдете на преводача, той толкова си може.

---

НАДЯСНО, НАЛЯВО, КРЪГОМ …
Щампите в политическото мислене и реалността на XXI век

Автор: Андрей Полонский

КАСТОПРАВДА – Литературный альманахуй общества Вольных Кастоправов

Превод: Николай Ангелов

Ние използваме тези думи почти без да се замисляме. Десен, ляв, центрист, либерал, червен, бял, кафяв. Накрая, червено-кафявата (не, не точно „чума“) вълна или ляво-десен синтез, което на пръв поглед е абсурдно. Между другото, самите понятия „ляво“ и „дясно“, възникнали исторически, много лесно се изплъзват от езика. Те не излязоха от употреба, макар че за последните сто години се появиха повече от двадесет по-удачни и информативни термина. Освен това, те не само променят значението си в зависимост от протичащите събития и идеен контекст, но и водят след себе си всички предишни значения, които натрупвайки се едно върху друго създават бъркотия не само в езика, а и в политиката.

Етикетите „ляв“ и „десен“ се утвърждават по време на Френската революция, когато в Националното събрание, а след това и в Конвента, радикалните депутати са сядали отляво, а консервативните – отдясно. През XIX век, станал „златен“ за общоевропейския масонски проект, с понятията „ляво“ и „дясно“ всичко е било малко или повече ясно. „Дясно“ – власт, подтискане, йерархия, експлоатация, сегрегация. „Ляво“ – освобождение, разширяване на сферите на лична и обществена свобода, премахване на преградите и забравяне на предразсъдъците. „На всеки порядъчен човек, сърцето тупти от лявата страна“ са думи на един от кумирите на тази епоха, немският поет Хайнрих Хайне.

В интерес на истината трябва да кажем, че и тогава е имало хора, които не са се подчинявали на това господстващо прекраснодушие¹. Жозеф де Местр, Фьодор Достоевски, Константин Победоносцев, Николай Лесков, Константин Леонтиев, Лев Тихомиров … десетки други мислители и в Русия, и в Европа видяха и разбираемо описаха горчивите плодове и зейналите бездни на „освободителното движение“. Но обществото нямаше желание да се вслушва в подобни гласове. Всичко изглеждаше прекалено ясно. Властта – дремещо зло, революцията – надежда и обновление. Жозеф де Местр – певец, възпяващ смъртното наказание и апологет на бича, Достоевски – реакционер, Леонтиев – обскурантист, Тихомиров – предател. „Победоносцев над Россией простер совиные крыла…“².

Първото(то) разместване – между 1917 и 1956 година

Победата на болшевиките в Русия променя картината. Крайните революционери, взели за първи път дълго властта, показали че най-малко на света имат намерение да отстояват правата и свободата на личността. Още в първите месеци те започват такъв терор, който враговете им даже не са и сънували. Методите за подтискане са превъзхождали толкова въображението на съвременниците им, че те просто не са вярвали в тяхната реалност. Още през 20^-те години Иван Шмельов издава „Слънцето на мъртвите“, но малко хора я прочитат. На запад дълго време се е смятало, че всичко това е клевета, че левите не могат да действат по такъв начин. Терорът и подтискането, затворът и мъченията се асоциираха с дясната, и то само с ултрадясната политика. А сега всичко се обръщаше с главата надолу.

Именно затова, 40 години по-късно, докладът на Хрушчов пред XX конгрес прави такова рязко впечатление на левите интелектуалци на запад. Не толкова това, че приведените от съветския генерален секретар сведения са били нещо ново за тях, колкото това, че завладени от левия проект, те са можели да си позволят да си затварят очите за тях. И изведнъж – такава конфузна ситуация.

За кризата на понятията „дясно“ и „ляво“ убедително е писал още през 1931 година руският философ С. Л. Франк. „Сега в руската емиграция (и отчасти в самата Русия), „дясното“ и „лявото“ просто смениха местата си: „лявото“ стана синоним на произвол, деспотизъм, унижение за хората, „дясното“ – символ на стремежа към достойно човешко съществуване; с една дума – дясното стана добро, а лявото – зло. Но това е само отчасти.“

От гледната точка на Франк, самите понятия са безнадеждно остарели. И да се пита жителя на XX век на кого съчувства – на левите или десните, е не по-малко абсурдно и спекулативно, отколкото да се пита за кого е той – за гвелфите или гибелините.

В крайна сметка, философът предлага нова терминология: „бели“ срещу „червени“ и „черни“. При това под „бели“ (да не се бърка с реалната история и с идеологията на „бялото движение“ в Русия) се разбират всички тези, за които отделният човешки живот, гражданските права и свободи са най-висша обществена цел. На десния фланг, „белите“, отстояващи традициите на ежедневния живот, противостоят на „черните“, издигащи радикалния традиционалистичен мит (да си спомним, че през 1931 г. фашизмът вече е на дневен ред); на левия – червените, комунисти и леви социалисти, готови да пожертват милиони човешки съдби заради осъществяването на една социална утопия. Това разделение е любопитно и от антропологическа гледна точка. „Белите“ приемат съвременния човек като даденост, самодостатъчно присъствие, с неговите интереси и простими слабости. А „червените“ и „черните“ виждат в него надежда, мост, ентелехия³, тоест прилагат към концентрата от енергия, който представлява отделния живот, трансцендентни⁴ и сурови изисквания и критерии.

Политически ориентири след 1991 година

Разпадането на Съветския съюз и позорният крах на източния блок сложиха дебела черта под историята на „класическото ляво“, водещо своето начало от романтичните мечти на XIX век. Струваше ни се, че представителната демокрация и свободния пазар възтържествуваха почти навсякъде – или като реалност, или като ориентир. Президентът Буш-старши обяви победата в Студената война, Франсис Фукуяма отиде още по-далеч и провъзгласи „краят на историята“. Смисълът на тези послания беше неясен единствено за наивния наблюдател. Американските неоконсерватори, оказали се в този момент на власт, заявяваха на целия останал свят: „Ние дойдохме за дълго. Ние дойдохме завинаги.“ По принцип, общият тон на тези речи не се отличаваше много от съветския лозунг „Учението на Маркс е победоносно, защото е вярно“, но в треската на промените малко бяха обърналите внимание на това поразително сходство.

В началото на XXI век, с настъплението на глобализацията, информационната ера, а заедно с тях и на пост-постиндустриалното общество (или пост-постмодернизма)⁵, се прояви и новата картина на разпределението на социалните идеи и роли. В основното течение на социално развитие господстват представителната демокрация, свободният пазар, идеологията за политическа свобода и права на човека, също така и либералната концепция на сваляне на всички трансцендентни спрямо ежедневния живот ценности, обоснована с максимална яснота още в средата на XX век в работите на Кaрл Попър. Тук също има свои „десни“ и „леви“, но идеологическите конструкции и лозунги се използват като маски, които варират и се променят, преливайки една в друга. „Принципите“ се заменят с „интереси“, политиката се превръща в политтехнология, сближавайки се с техниката на PR⁶, философията на рекламния бизнес и масовата култура. Тоест на утвърдилата се система и е все едно нaкъде отива развитието на човечеството – в посока на „смърт на човека“, към виртуализация, към сливане на човека и машината, на човека и стоката или на човека с акта на потребление. Тя губи представа за идеал и норма, и затова е толерантна и търпима към всякакви малцинства и форми на перверзии, дотогава, докато хората сами не посегнат на крайъгълния камък на „развитието“ – глобалната власт на парите и свободата да превръщаш парите в повече пари, да увеличаваш нивото на потребление и „брутния продукт“.

Най-типичната и в същото време най-откровена идейна доктрина, отстояваща ценността на „свободния пазар и глобализацията“ е неолиберализма на Робърт Мъндел, Маркус Флеминг и техните ученици. Всички видове социални връзки, неолибералите интерпретират в пазарни термини: човекът-предприемач, организиращ своя живот като предприятие; общуването между хората – като акт на покупко-продажба. Разбираемо е, че в рамките на тази концепция няма никаква разлика между държави, нации и корпорации, а икономически пожелания като отказ от протекционизма и изискванията към развиващите се икономики да се ориентират изключително към износ, се възприемат като етически норми.

Ако „неолибералите“ са своего рода „център“, то „десни“ в рамките на тази парадигма стават„неоконсерваторите“⁷, последователи и ученици на философа Лео Щраус.

В основата на своята политическа философия, Щраус полага убеждението за вроденото неравенство на хората. Той проповядва концепцията на „оригиналния езотеризъм“, твърдейки, че всеки истински философ в избрания от него кръг ученици изследва съвсем други идеи, от тези които показва на света. Съобразителният човек, доказва умният Лео, ако успее да разбере моите книги, ще стане наш последовател, защото ще поиска да бъде сред избраните.

В съответствие с тази идея беше издигнат и остроумен  метод за вземане на властта: „Ще възпитаме няколко випуска, всички посветени ще бъдат като в секта, ще си помагат един на друг с кариерата и правейки я сами, ще държат в течение учителя. […] след няколко десетки години „нашите“ без нито един изстрел ще вземат властта в най-силната страна на света“⁸. Тази идея се осъществи в Америка към края на 70^-те години и осигури на неоконите преобладаващо влияние върху властовите институции в продължение на две и половина десетилетия.

Сам по себе си, неоконсерватизма е учение с двойно дъно, което настоява, че обърнато към посветените, то изяснява своята същност и цел, а насочено към широката публика, разработва удобни и действащи методи за манипулация на масовото съзнание. На неоконите не е чужд и своеобразен макиавелизъм. Същият този Щраус проповядваше „благородната лъжа“ като средство за запазване на социалната стабилност.

Ясно е, че консерватизма на Щраус и неговите последователи няма нищо общо с типичния европейски консерватизъм от XIX и XX век, тоест с традиционното понятие „дясно“, точно така, както и „неолиберализма“ е далеч от класическите представи за свободата и достойнството на личността. По-скоро, именно Щраус предлага да се консервира „либералната система от рационални ценности“, тоест самата липса на трансцендентен авторитет в социалната практика, което стана главния резултат от политическите процеси на „новото време“. В този смисъл „неоконсерваторът, (по остроумната забележка на Ървинг Кристъл) е либерал, хванат за гърлото от реалността“.

На фона на неоконсерваторите и неолибералите, системните „леви“ от началото на XXI век – от американските интелектуалци от кръга на Гор Видал до европейските социалисти, са призвани да изгладят последствията от „неизбежното неравенство“. Издигайки рядко ценностни модели, те отстояват „социалния договор“, защитават интересите на неудачниците, аутсайдерите и правата на малцинствата. Пред очите ни протича своеобразно сливане на левия, по-точно на ляволибералния дискурс с идеите на консумеризма⁹ (тази мисъл не без успех е обоснована още през 2000 г. от Александър Иванов, директор на издателството Ad marginem). Фактически, системните леви защитават „интересите на обикновените потребители“, запълвайки по този начин третата и последна ниша в идейно-методологическия каталог на глобалното инфо-потребителско общество. В крайна сметка, рисунъка на взаимодействието между левите, десните и центристки идеи в рамките на предполагаемата глобална система се получават изключително ясни и симетрични. Неоконите, знаещи, но криещи „тайния“ смисъл и характер на самото развитие, служейки като негови провокатори, представляват производителя. „Неолибералите“ олицетворяват „точката на сглобяване“ на развитието като такова, имащо самостоятелна ценност без никаква връзка с „човека“ и „човечността“. И накрая, „левите“ следят за това, броят на изпадащите от кръга на потреблението индивиди да клони към нула. Те отстояват възможностите, правата и желанията на потребителите, уточнявайки (по този начин) „поръчката“, идваща от отделния „акт“ на реално или хипотетично потребление към системата като цяло.

И въпреки всичко това, всички тези пост-модернистични идеологии не са нищо повече от готови роли, от текст, подаван от будката на суфльора за актьорите на политическата сцена. Ярък пример за това е ситуацията в Русия, където всички етикети и белези са леко объркани, макар и за това, че оставяйки елементи от театър, те са напълно отчуждени от приемането на практическите решения. Нашите десни (бившият СПС¹⁰, „Дясна сила“ и други) по същество са чисти „неолиберали“, нашите „леви“ (слава на КПРФ!¹¹) – са липсваща величина. Нека се опитаме да си представим другаря Зюганов, с пяна на уста защитаващ по Първи канал идеята за гей-карнавал в центъра на Москва? Представихте ли си го? А на мен даже не ми е и смешно.

Алтернативата – такава, каквато е

Събитията от началото на XXI век откроиха съвършено нова граница на политическо противопоставяне, която не лежи между десни/леви или бели/червени, а между системни и алтернативни политически и идейни течения. Привържениците на алтернативите, били те „нови леви“, „нови десни“ или „радикални еколози“, са обединени от противодействието на идеята за глобализация, на стремежа да „обуздаят развитието“ и в една или друга форма да се заемат с „деконструкцията“¹² на цивилизацията, с разбиране на нейния строеж и руини (останки). Но още по-съществено е, че тук виждаме съвършено друга структура на взаимоотношения между убеждения и действия. Мислите се превръщат в методи, а методът осигурява жизнена дейност. Хората, противопоставящи се на системата, са призовани да формулират искания само от първо лице и да действат в рамките на провъзгласените формулировки. Веднага щом възникне и най-малката пукнатина между тяхното мислене и постъпки, между идеологията и методите, те подписват своя договор със системата и започват да служат на общественият театър, предоставяйки необходимия му продукт. Алтернативното, контракултурно действие в постмодернистичното общество е привлекателно именно с това, че е неизбежно – творчески акт, стъпка встрани от симулакрума (simulacre, simulacrum¹³) – там, където диша личността, околната ѝ среда и съдбата.

„Новите леви“

На лявото движение бяха необходими няколко години за да се съвземе след капитулацията на Горбачов. Но вече към средата на 90^-те години левите течения започнаха да се възраждат. Сега те са вдъхновявани не от идеологически, а от естетически принципи, за борба ги подтикваше убеждението за „уродството и непоносимата безсмислица на потребителското общество“.

Известните художници и активисти Александър Бренер и Барбара Шурц още в началото на новия век с пределна яснота обосноваха разликите между системните и антисистемните политически проекти (в писмо¹⁴ до редакцията на списание „Логос“): „В последно време (по времето на знаменитата демонстрация през ноември 1999 г. в Сиатъл срещу Международния Валутен Фонд) в света отново се открои ясна граница между лявото и нелявото, по-точно между лявото и неолибералното (към неолибералното в момента принадлежат широк спектър идеологически сили – от най-новата социалдемокрация на Шрьодер и Блеър до десните на Бюканън в САЩ и Хайдер в Австрия). Всъщност, именно след Сиатъл стана ясно, че водоразделът между нелевите и левите минава в тази точка: или вие приемате глобалния капитализъм и пазарната логика, или ги отхвърляте. Или се съгласявате с глобализацията на капитализма, или и се съпротивлявате. Тези, които чупиха витрините на банките и се тровеха от сълзотворния газ по улиците на Сиатъл (а след това на Вашингтон, Прага, Ница), безусловно принадлежат към противниците на капитализма и се явяват леви активисти, а тези, които небрежно и не особено критично разсъждават за връзката на консумеризма с „политически коректната“ лява идея … може би е най-правилно да наричаме либерали.“ По-нататък Бренер и Шурц уточняват своята позиция: „По такъв начин политика не са преговорите между представители на МВФ и СБ, а камъните, хвърляни по полицията“.

Говорейки за движещите сили на лявата съпротива, известният руски писател-анархист Алексей Цветков-младши¹⁵, е измислил ярка тавтология, още веднъж подчертаваща спонтанния и артистичен характер на съвременния протест:

– „Кой е участник в борбата?“

– „Този, който участва“.

„Новите десни“

Класическата дясна утопия, отдалечаваща се от принципите на „новото време“ и призоваваща за връщане към ценностите на християнска Европа, не беше подложена на такава преоценка, на каквато беше подложена нейната лява „сестра“. Фашизмът и национал-социализмът почти не засегнаха този тип мироглед. Той спокойно преживя XX век, като някои фрагменти от него бяха въплътени в социалната практика на франкистка Испания (Франко успя даже да върне краля в Испания), но основно оставаше в периферията на идейните спорове.

Много повече разтревожиха общественото мнение, идеите на „новите десни“ или „консервативната революция“, започнали да набират популярност през втората половина на 60^-те години. За разлика от старите консерватори, които бяха вярващи християни и в по-голямата си част монархисти, „новите десни” се обърнаха не към реално съществуващи, а към новоконструирани традиции, корените на които могат да бъдат открити в окултизма, магията, гръцките митове, обредите от келтското и германско езичество. При това, те настояват за „окончателно разлагане на съвременното човечество“, отказват да смятат отделния човешки живот за фундаментална ценност и призовават за връщане на обществената структура към „йерархичната пирамида“¹⁶.

„Ляво-десен синтез“

Още по-малко, отколкото „новите десни“, допаднаха на Системата „червено-кафявите“. Терминът „червено-кафяв“ възникна в Русия в идейната бъркотия от началото на 90^-те години и се използваше предимно за лов на вещици на политическите противници на либералите (при което в равна степен го отнасяха и национал-болшевиките, и комунистите-зюгановци). Но забележителното е, че той (във френският вариант rouge-brun) беше моментално подхванат в Европа, където гордо се използва за самоидентификация на мислителите и активистите, опитващи се да обединят “новият ляв” и “новият десен” утопични проекти.

През месец май 1993 г., в радикалното и естетско списание „Idiot International“, издавано от Жан-Едерн Алиер, се появи възвание от Жан-Пол Круз, един от лидерите на френските профсъюзи, призоваващо към въстание „на мисленетo против вещoманията, на културата против търговията“, на отделните народи – против глобализма. Това въстание, според Круз, трябва да обедини комунистите с ултранационалистите и накрая, всички тези, които не желаят да се превърнат в елементи от един цял, неясно какви цели обслужващ, и в известна степен самодостатъчен и всепоглъщаш механизъм на увеличаване на паричната маса.

За изминалите петнадесет години „червено-кафявия“ проект само събираше сили. В неговата посока се развиха и „новите десни“ идеолози, такива като лидера на френската група Grece Ален де Беноа, както и много бивши активисти на комунистическите партии (например много от учениците на Роже Гароди, приел още през 80^-те години исляма). Същият този Беноа е убеден, че в условията на информационното общество, основната борба ще се води срещу „търговския разум и икономически интерес, както и срещу многобройните влияния на капитала, чието планетарно разпространение представлява основна(та) заплаха срещу битието“.

Любопитно е, че самите „червено-кафяви“ са убедени, че именно „ляво-десния“ синтез стои в основата на политическата практика и идеологиите на тези съвременни държави, които се противопоставят на „новия световен ред“. В Либия на Муамар Кадафи, анархистичните идеи (на които се изгражда „джамахирията“) изобщо не противоречат на традициите и религиозните норми, в Иран принципа за социална справедливост става основен за мюсюлманското общество…

Предизвикателство(то) за Русия

По силата на инерцията от предишната световна роля на СССР или съвсем интуитивно, предусещайки неочаквания обрат на събитията, но за болшинството противници на световната Система така или иначе Русия е потенциален съюзник. Това е вярно както за вече споменатия „нов десен“ Ален де Беноа, така и за никарагуанския „ляв антиглобалист“ Даниел Ортега. Подобно положение на нещата е още по-странно, защото в повечето случаи то противоречи и на текущата политика, и на стратегическите изказвания на руските лидери.

Но сами по себе си тези очаквания неминуемо се превръщат в предизвикателство за нашето бъдеще. Очевидни са три варианта на това предизвикателство:

• да се включим в борбата от страната на алтернативата;

• да използваме тази борба за наша полза;

• напълно да игнорираме свързаните с нея перспективи и да проявим „лоялност“ към Системата в духа на Лео Щраус.

От изборът, който ще направи Русия в близките десетилетия, зависи не само нейната съдба, но и по-нататъшното развитие на световната история.

---