Защо продължавам да имам блог, а не го зарязах, както направиха част от любимите ми блогъри? Защо не си направих влог, подкаст или каквото е модерно в момента?
По малко причини: Писането е моето нещо.
Аз вярвам, че когато правиш нещо – за работа или за удоволствие – то трябва да ти се отплаща емоционално, трябва да ти харесва, да те зарежда и да те пали. Писането прави това за мен.
Работата ми е нещо, което правя с удоволствие и което ми се отплаща емоционално. Работата ми предполага общуване с много хора, ежедневно, и ми осигурява трибуна, на която да се изявявам словесно. Казват, че съществува дебит на човешкото говорене и всеки изговаря определено количество думи. Когато си изчерпи дебита – млъква. Някои от вас няма да ми повярват, но аз си изразходвам лимита в офиса и след това не ми се говори… много 😊
Изразяването на “хартия” е по-предизвикателно като начин на изразяване спрямо говоренето. При писането не можеш да разчиташ, че езикът на тялото ще допринесе за обогатяване на изказа. Когато човек говори, може да си помогне с мимики и жестове, за да предаде настроение или емоция. Когато пишеш, за съюзник имаш само думите. Писмената реч изисква обмисляне, богатство на речника и недвусмислено изразяване.
И най-вече: “Писаното остава!”. Винаги мога да се върна и да прочета текст и той ще ми носи всеки път различна емоция, защото аз ще съм заредена по различен начин и няма да има нужда да чувствам това, което излъчва лицето от екрана.
Всъщност, причината се оказва само една: Писането е моето нещо.
Това е моето нещо също, а ти си ми любим писател и разказвач
❤️
И моят лимит на говорене така се изчерпва, а на дъщеря ми – никога. Аз имам и лимит на слушане, отвъд който всяко говорене ми е просто шум…
P.S. Сега съжалявам, че си затрих моя блог заради човек, който не заслужаваше такава жертва. Ум, царува, ум робува, ум патки пасе.
Винаги можеш да го почнеш отново 🙂 и можеш да разкажеш същите истории, които ти липсват, но с добавена красотата на изминалото време ❤️
“Винаги мога да се върна и да прочета текст и той ще ми носи всеки път различна емоция, защото аз ще съм заредена по различен начин и няма да има нужда да чувствам това, което излъчва лицето от екрана.”
От душа и сърце! И моя причина да продължавам – също.
Дач, пиши, мила! И когато прелива лимита, и когато е под санитарния минимум и се вижда дъното. Това изживяване допълва винаги със светлина и радост.
Прегръдки! <3
Гуш и за теб ❤️
Моят блог си го запазих, защото много го обичам.
Когато започнах да го правя, запълвах го със съдържание, което ми беше най-близко до сърцето. Давах му много любов. Това което ми беше отнето – журналистическата кариера си я “правех” в блога. Времето в което блоговете бяха много популярни и предпочитани за изява на интелигентни млади хора от всякакви възрасти ми липсват страшно много, защото свободата беше много голяма.
Писането е твоето нещо, защото ти идва от душата и сърцето, и затова в никакъв случай и за нищо на света не бива да бъде спирано. Където и да било.
Благодаря 🙂