Ако мечтата ти не те плаши, значи не е достатъчно голяма

Това изречение ми се е забило в главата след последния ми разговор с един от Феноменалните ми приятели и обикаля там вече повече от месец.

Чудя се как да нарека този човек – дали „Човекът с големите мечти” или „Човекът-воля”, или „Човекът, който тича”… Но, както и да го нарека, той всъщност си е просто Краси!

В сравнение с описаните до тук други феноменални, може да се каже, че Краси е известен. Или поне в средите на тичащите хора е известен. Установих го, когато в разговор за маратон, исках и аз да изглеждам веща и небрежно казах: „Имам един приятел, който тича къде ли не… Доста е луд… Краси се казва…” Тук последва такава канонада от суперлативи по негов адрес, че се почувствах така, сякаш съм извършила грях, споменавайки името му така небрежно и на глас!

Да, за Краси Георгиев става дума! И започвам отначало!

Заглавието на статията е нещо, което Краси чува редовно от треньорката си – общо взето преди всяко следващо предизвикателство. А, уверявам ви, в света на Краси, предизвикателствата хич не са обикновени!

Трябва да си призная, че когато слушам Краси да разказва за преживяванията си по време на ултрамаратоните, не запомням нито една подробност от рода на „колко километра за колко часа”. Много повече запомням емоциите, които Краси излъчва, както и собствените си чувства. А след последният ни разговор, разбрах и защо човек, дори със способностите на Краси, не може да избяга от себе си – защото „себе си” не бяга след теб, а винаги идва насреща ти и колкото и дълго да си тичал, колкото и бързо да си тичал, колкото и далеч да си стигнал, в края на деня винаги срещаш себе си и оставате насаме. И тогава, най-важното нещо е, да харесаш това, което срещаш.

А отговорът на въпроса „колко километра за колко часа”, винаги е: „много километри за малко часове”. И ако добавите една от следните подправки: арктически студ, сахарска жега, назъбен терен, джунглата на Камбоджа, племето Масаи, можете сами да си „сглобите” списък с ултрамаратоните, в които Краси участва. Е, разбира се, има неща, които ме впечатляват повече от други, като например разказът на Краси за песента на монасите в камбоджанската джунгла, но тази статия няма да е преразказ на това, което така или иначе можете да намерите из Интернет.

Иска ми се тази статия да е разказ за търсенето…

Краси не е бил бегач цял живот. Първо е бил психолог, като съвсем закономерно си е мечтаел да бъде следващият Фройд. Онова дразнещо усещане за липса, обаче, му е показало, че това не е неговото Нещо. А човек може да бъде щастлив, само ако намери своето „нещо” – каквото и да е то.

Така търсенето завежда Краси в кухнята 🙂 И Краси започва да готви… Особеното за Краси е, че при него нищо не е просто и обикновено – каквото и да прави, го прави по най-добрия възможен начин и задължително го превръща в наука! Същото се случва и с готвенето – от простото „миризмите, вкусовете и цветовете в кухнята ме завладяха, давайки ми възможността да сътворявам нещо с двете си ръце”, до „диетолог на Английските национални отбори по хандбал, синхронно плуване, американски футбол, футбол, тенис и други”, което е доста встрани от „обичам да готвя” 🙂

Едно от нещата, които най-много харесвам в Краси е, че той е безобразно скромен! Дори разказът му за маратона 800 км (за 18 дни) в Северния полярен кръг, със ски и снегоходки при температури до -40 градуса, от неговата уста звучи… просто и изпълнимо. (Да не забравя да спомена, че ако искаш храна, вода или нещо друго – си го теглиш сам в шейната, в която е и палатката, в която спиш на въпросните -40…). Трябва ти малко време, за да го смелиш, да осъзнаеш, че на -5 ти вече мрънкаш заради студа, а на първите 10 см сняг – и заради снега 🙂

При Краси няма междинни състояния – всичко е или-или! – с каквото и да се захване, не спира, докато не го докара до граничните му стойности и състояния 🙂

В животът, който живеем ние, това би му пречело и би го правило нещастен. Но за животът на търсач, такъв, какъвто го живее Краси, това вероятно е най-полезното му качество – иначе не мога да си представя какво би те накарало да разпъваш границите на човешкото си съществуване. Отговорът, който Краси дава, идва от животът му на психолог и гласи: „да изуча границите на човешките възможности”. Скромен и неудовлетворителен отговор, Краси 😉

Няма нужда да ви казвам, че Краси е изключително земен човек! Тук е мястото да спомена, че всъщност летенето ни събра 🙂 И не, не е конфликт на измерения, защото само от земните хора стават добри пилоти. (вятърничавите като мен, предпочитат да се возят 😉 ) Тогава Краси планираше участие в някакъв вид биатлон или триатлон, който предвиждаше летене, тичане и още нещо. Мисля, че това предизвикателство все още предстои 🙂

Друго предизвикателство, което вярвам предстои, е „обиколката на София”, която Краси от доста време мечтае да направи. Преди 5 години това се оказа невъзможно за организиране. Сега, обаче, предвид факта, че бягането набира все по-голяма популярност в България, си мисля, че времето за сбъдване на тази мечта наближава 🙂

Четейки за Краси, сигурно си мислите, че няма нищо на света, което да може да го изплаши, но грешите. Има нещо, което го плаши и то е една от следващите му големи мечти 🙂

Търсенето го завежда в едно училище и го среща с деца от 2ри клас. Трябвало е за 1 час да им разкаже за пътешествията си, за спорта, за невероятните страни, които е посетил, за трудностите, които е преодолял. Малчуганите, обаче, са били толкова впечатлени и са имали толкова много въпроси, че срещата е продължила 3 часа и половина. Който е говорил пред деца знае, че това е една от най-емоционалните и най-отблагодаряващи се аудитории, пред които можеш да имаш щастието да говориш. Такова преживяване се помни цял живот – то не само те зарежда с енергия и идеи, но придава смисъл на всичко, с което си се захванал. И ти помага да намериш отговори на въпроси, които дори не си се осмелил да си зададеш!

Сигурна съм, че точно така се е почувствал и Краси и така се е родила следващата му „плашеща” мечта: да напише книга за приключенията си на бегач, която хем да разказва за различни държави на достъпен за децата език, хем да ги запали да спортуват, хем да ги научи да търсят и изследват, хем да им покаже колко силен може да бъде човек, стига само да поиска!

Сега, когато тази мечта е изречена на глас, вярвам, че вече е направила първата крачка към сбъдването си!

Успех, Краси!

---