Жожо и дъжда

Няма да повярвате какво ми се случи! Или по-точно кого срещнах!
Срещнах онзи странник, който ми разказваше за Жожо веднъж, нали си спомняте?
Ходеше си по улицата като най-обикновен човек. Познах го и се усмихнах. Лекичко. По-скоро на себе си. Боях се да го поздравя, да не би отново да ме обърка с Жожо. Той ме зърна, на часа дойде при мен и продължи разказа си там, където го беше спрял, сякаш никога не ни бяха прекъсвали.

– Знаеш ли, Жожо – рече ми – ти, освен че си истинска виелица, по характер много ми приличаш на облаче. И си също толкова предвидима като тях… Искам да кажа, почти никак.

И се усмихна доволно, сякаш това потвърждаваше, че съм Жожо и че съм облаче, виелица и каквото там си беше наумил.

– Ама аз не съм Жожо… опитах се да възразя, но без особен успех…

– Да, да, разбира се – рече и продължи без изобщо да ме чува – ти наистина много ми приличаш на облаче. Зимата, когато няма слънчице навън и теб никаква те няма. Сякаш, ако не грее слънце да те топли и гали и ти не съществуваш. Ставаш почти прозрачна, знаеш ли. Много тъжно изглеждаш и всяка зима се тревожа за теб, мдааа…

Направи замислена пауза. Не посмях да го прекъсна повече. Като си е наумил, че съм Жожо и това си е. Защо да му троша хатъра? Сигурно има нужда да поговори с някого, какво пречи да съм аз? Замълчах си. Той ме погледна многозначително, все едно ми каза с поглед “Ти си Жожо, знаех си” и продължи:

– Да ти разкажа за облачетата, искаш ли?

Кимнах.

– За да има облачета, от онези хубавите и пухкавите, трябва да има слънчице. Когато усмихнатото слънце нагрее земята и тя изпусне топъл въздух, сякаш за да си отдъхне от жегата, там горе в синьото небе, на самия ръб с хладния въздух се образува малко бяло пухкаво облаче. От онези, дето в тях са влюбени всички мечтатели на земята. След това, слънчицето продължава да грее и да праща топъл въздух на облачето и то става все по-пухкаво и все по-голямо, все по-бяло и все по-рошаво. Но си събира топлината, която му праща земята и там, горе в студеното, тя се превръща във водни капчици. Нещо като голям резервоар, пълен с чисти бистри момински сълзи. … Да де, Жожо е момиче… Не, вече не е малко дете, вече е момиче…

Така ме погледна, че не посмях да се обадя повече… Странникът продължи:

– Да, ама колкото по-силно грее слънчицето, толкова повече топлина изпраща земята нагоре към облачето. Е, това е чудесно, разбира се. Ама какво става, ако нещо разтревожи, смути или разсърди облачето? Да не си наблизо. То става едно такова сиво и тежко и така се наежва, че сякаш започва да расте, да се надига и издига, расте все повече и повече, докато накрая се превръща в дъждоносен облак. Също като теб, Жожо, също като теб, когато решиш да се цупиш. Нали усещаш как въздухът се надига в гърдите ти, избутва ядосаното и тъгата навън, но заедно с тях и няколко сълзи. Е, понякога не само няколко…
И тогава идва най-страшното: дъждът. Облачето залива земята с дъжд – внезапен и силен. Пороен, но кратък. Разбира се, че кратък. О, на Жожо бързо й минава…

– Ама нали за облачета ми разказвахте…

– Е, за облаче, за Жожо, каква е разликата. Нали ти казвам, съвсем еднакви са по характер. И Жожо така прави – както се усмихва, както всичко си й е наред, само някакъв лек ветрец да духне или нещо да я разсърди и като се намуси, като се нацупи и докато се усетиш и е заплакала. Но бързо й минава. Както виждаш сълзички в очичките й, така започва да се усмихва и за нула време пак се е засмяла и няма и следа от дъждоносните облаци и дъжда. Нали ти казвам – Жожо си е истинско облаче… Е, свиква се, разбира се, че се свиква. Та има ли някой дето да не е свикнал с летния дъжд?… Няма, разбира се…

– Не разбирам…

– Някой път ще ти обясня, но сега трябва да вървя…

Преди да изрека и дума, странният ми събеседник изчезна там, откъдето се бе появил – от никъде – сякаш вятърът го грабна и го отнесе… Останах замислена и дълго гледах след него. Търсех следа по небето, в облаците, сянка по земята… не… нямаше…

Останах да се питам възможно ли е да сбъркаш някого два пъти по един и същи начин?

8 Comments

  1. Надявам се това е началото на втората книжка за облачето 🙂 Успех!
    А какво стана с първата?!?! 🙁 Колко още да чакаме??

  2. А, моля, моля! Жожо си е Жожо и няма нищо общо с Облачето… май 😉 Ама защо всичко го бъркате, а?!

    Сега сериозно. Тук съм обяснила защо се бави първата книжка: http://www.leeneeann.info/wordpress/?p=352 – виж коментар № 30

    Втората книжка за облачето пък ще почне от тук: http://www.leeneeann.info/wordpress/?p=349 – някога евентуално ако изобщо почне…

    Жожо… може и да се вреди, ама и тя някога евентуално ако изобщо 🙂

  3. ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, ЖОЖО!!! 😀

    След като прочетох разказчето реших, че точно сега му е времето да те поздравя с една снимка, правена изцяло с мисълта за книжката! 🙂

    http://www.23hq.com/gergana/photo/1991966

  4. @Гери

    Благодаря ти от името на Жожо 😀

    Честит празник и от мен на всички непораснали любопитко-дърдорко-нетърпеливковци 🙂

    Чудесна снимка, приказен Cumulus congestus, благодаря ти!

  5. Я виж ти от кога е коментар 30, то мина доста време….

  6. Откога е? от 22 май – има-няма 10 дни!
    Искате разкази за Барселона, книжки…
    Ама аз и на работа ходя 🙁

  7. Ама аз и на работа ходя

    Че ние, кога сме искали такова нещо от теб?

    Поздрави и честит празник
    Ему

  8. Е тоз път и го каза точно на място 🙂 Поздравления, Ему!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.