Жожо-виелицата

Стоях си кротко един ден и си чаках нещо. Ден като ден, чакането и то най-обикновено, поне в началото, докато към чакащите не се присъедини една странна личност, която каза, че й напомням някого…
– Кого? – попитах, хем учудена, хем леко притеснена…
– Жожо-виелицата! – отговори странната личност – Познаваш ли Жожо-виелицата?
– Ммне, разкажи ми за него, моля.
– За него ли? Жожо е МОМИЧЕ! Нали ти казах, напомняш ми на нея…
– Разкажи! – помолих аз, дваж по-заинтригувана, и странната личност започна да разказва…

***
Жожо, както вече ти казах, е момиче. На пръв поглед най-обикновено, но погледнеш ли я втори път, започваш да се питаш какво се върти в главата й… Хм, главата й… Май от там тръгва този прякор “виелицата”… Да видиш косата й само! Никакъв порядък. Сякаш всеки косъм е решил да изтъкне себе си и да се покаже най-отгоре и най-отпред. Рошко безподобен! А сутрин…, о-о-о сутрин, когато Жожо стане от сън, можеш да разбереш всичко, което е сънувала през нощта – само с един поглед в косата й… Можеш да разбереш дали е било вълнуващо или страшно, или е било най-обикновено пътешествие със Сънчо за ръка.
Само … не бива да се доближаваш до Жожо сутрин. Трябва някак, преструвайки се на невидим, да прибереш всички опасни предмети /не, не говоря за ножове – кутията с маргарин и бурканът с мед също са опасни, защото с тях се правят идеалните бели!/ и да й дадеш да си изпие млякото. … Е, разбира се, че с какао, питат ли се такива неща?! Даваш й мляко с КАКАО и чакаш… ДА, и да не е горещо! … Лека-полека, очичките й започват да се събуждат и игривото пламъче прогонва съня… и ти продължаваш да разбираш защо я наричат Жожо-виелицата…

В очите й пише всичко… По всяко време можеш да прочетеш дали е доволна, радостна, щастлива, или точно обратното… Да ти кажа честно, не харесвам Жожо, когато е тъжна. Прилича на увяхнало цвете… Но пък и също толкова малко й е нужно, за да се съживи отново. … Вода ли? Каква вода?! Жожо е момиче, не растение. …. Да, на растенията им трябва вода, но на хората е достатъчна една приятелска прегръдка, добра дума в подходящия момент или просто едно дружелюбно намигване с напомнянето “хееййй, усмихни се!”

А бузите… Сигурно заради бузите й са я нарекли Жожо-виелицата… С тях всичко е наред, докато не се ядоса или притесни. Тогава стават червени като божури и като че ли огън пламти в тях, а косата й щръква още по-непокорно на всички страни. Трудно се разбира дали е ядосана или само притеснена, но пък бързо й минава, някак от само себе си.


През по-голямата част от времето Жожо-виелицата е в прекрасно настроение… Хм, сигурно затова я наричат така… Не се спира изобщо… Сякаш има пожар в главата й. Непрекъснато е заета с нещо, все пита, все обяснява, жестикулира, ходи нагоре-надолу и напред-назад, бърза, не спира, не сяда, не млъква… И все нещо не е разбрала и пак пита. … А, не, не, не е досадна, чаровна е всъщност, защото искрено сияе когато научи, види или пипне нещо ново.

Много обича новите преживявания. Спомням си, когато й разрешиха да кара мотор… За миг се превърна в истинско момче. Искаше всичко да разбере и навсякъде да пипне. Качи се и потегли, като същинска виелица, с широка усмивка и много газ. … Какво стана ли? Е, как какво? Не се ли досещаш… Моторът отказа да се подчини и да поеме всичкия този бензин, който Жожо се опитваше да му даде да изпие наведнъж и угасна. Гледах Жожо отдалеч как си седи на него и нещо му говори и се чудех дали да се приближа, защото ако е сърдита, по-добре да не си наблизо… Ама се приближих, какво да я правя… А тя беше усмихната до уши и въпреки, че моторът беше спрял цялата сияеше… Виелица… знаеш ли я какво й е в главата…


– Хайде, кой е наред?
– Аз? … Аз! Ама ние тук си говорим…
– Хайде, минавай, друг път ще ти разкажа пак за Жожо-виелицата…

Не срещнах повече странната личност, но не спрях да се питам по какво ли приличам точно пък аз на Жожо-виелицата?!

8 Comments

  1. Толкова обикновено чакане, че от него прозира Жожо – виелицата! 🙂 Но винаги е така в обикновените неща се крият чудеса!
    Поздравления с пожелание за неспирна виелица! 🙂

  2. На мен също Жожо ми напомня на някого – но на кого ли? 🙂

  3. Жожо отговора знае 🙂 и без въпроси да задава на часа да си признае! 🙂

  4. Толкова съм щастлива, че Жожо пак е виелица 😉
    И да не спира!!! 🙂

  5. Гери, с приятели като вас няма как да спре 😉

  6. Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Жожо и дъжда?

  7. Жожо е научна категория от висотата на тези, за които има студии от мастити учени с Нобелова премия – било то по хуманитарни науки или физика на елементарните науки и космогония. Защото Жожо е извън времето и пространството и в отражението му, което така искрено и пълноцветно е препредала почитаемата LeeNeeAnn, трепти с крила свободата на разкрепостеното мислене и детското, към което повечето от нас протягат уморена ръка или загасващ взор. Просто казано – Жожо е това, което сме пропуснали да измислим, защото вече не обичаме самите себе си – т.е. това, върху което се опираме като изградени личности.

    Накратко – Жожо е палав и неуловим по Рей Бредбъровски, очертанията му проплуват през пелената на времето и пространството. Защото не всеки може да го улови с поглед, за това е нужно и непокътнато детско в иначе много сериозното. Жожо страда, когато го приземяват – най-вече заради това, че не може да е с повече от три степени на свобода в такива моменти. Честно казано, отдавна съм възприел Жожо като общото на всички и отвсякъде, докъдето може да ни стигне фантазията – за това е нужно да познаваме епопеята на Вселената, написана от братя Стругацки – четирилогията “Люди как боги”, “Вторжение в Персей”, “Кольцо обратного времени” и “Жук в муравейнике”.

    Веднага искам да изпреваря разбираемото за днешното ни време отрицание в някои, които ще прочетат тези редове. Но нека да не се отвличаме към суетата на деня – ние разсъждаваме за Жожо, който може да сплита венец от звезден прах в косите си и да си играе със спиралата на Галактиката ни. И това – в никакъв случай – не от зло сърце! Просто Жожо не знае това, което не му е интересно, и има само един враг – скуката на преждевременната старост, пък и дори тя да се измерва в трилиони галактически секунди и да се простира в квинталиони кубически тераметри междупространствена пустота.

    Трудно ми е да намеря по-подходяща обвивка на същностното в тези разсъждения от ДУШЕВНОСТТА – това, което остава след нас в другите, пък и дори като капчица горчилка и непонятно трептене в лявата половина на сърцето – учудването от загубата на някого или някои, които дават събирателно на нещо, което понякога ни е било разбираемо – добротата и всеотдайността.

    Жожо е безплътно, безполово в чистотата на способността да се учудва от всичко и да не търси само себе си в средата, която случайно е променила иначе безотговорното му поведение, присъщо на децата на природата.

    Жожо обича да бъде обичан и това е храната, която го държи при нас.

  8. @Хобит

    Едновременно съм впечатлена и изненадана от коментара ти.

    Пишейки това за Жожо, имах нещо съвсем различно наум, но и в написаното от теб намирам достатъчно много от себе си и това, което исках да кажа и аз.

    Благодаря. 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.