Татко

Преди 3 месеца татко си отиде.
Беше най-топлият ден на ноември.
Излезе на пазар, седна на една пейка и си отдъхна завинаги.
В следващия най-хубав ден от ноември го погребах.
Погребенията са за живите, казват, да се сбогуваш, да осъзнаеш и възприемеш… не става така.
Искам всички да знаят, но не мога да кажа на всекиго.
Душата ми е пълна с топлина и хубави спомени, но в нея зее окромна празнина.
В добро настроение съм, но съм ужасно тъжна.
Силна съм, но съм безсилна.
Сънувам, но не спя.
Не искам да плача, но не спирам.
Знам, сълзите няма да върнат татко, но може да върнат мен.
Почивай в мир, татко.

2 Comments

  1. Миналия четвъртък и майка ми пое по същия път, в един слънчев следобед. Там, където я чака татко и откъдето светлата им енергия струи и ни следи. Усмихваме ли се, тъжим ли, справяме ли се или има нужда да ни побутнат (правят го, имам доказателства), опора ли сме на любимите им внуци? Винаги са си до нас и от нас зависи – да им е спокойно и светло.
    Гушкам те! :* :* :*

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.