Пропукване…

IMG_3406 „Елате заедно да пропукаме матрицата…“ Това е призивът, който ви кани от всички афиши на постановката, но след като я гледате, ще установите, че това е твърде слабо казано… и донякъде, може би – безлично…

Постановката започва с едно споделяне, поднесено някак уж преди началото и извън нея, но здраво свързано… – „надяваме се като си тръгнете от тук, да бъдете поне малко различни… или може би – не… „

Като гледате постановката, ще установите, че и това е твърде слабо казано… и донякъде, може би – безлично…

… защото това, което никой не казва на „горкия“ зрител, е, че матрицата – това си ти – и за да пропукаш изобщо нещо някъде, трябва да започнеш от себе си! За да започнеш от себе си, трябва да знаеш кой си! Знаеш ли кой си? Кой си ти? Какъв си? Задръстен консуматор? Нагло бизнесменче, тип „хавайско гуру“? Изперкало от работа кариеристче? Или? Кой си? Какъв си?

Там е проблемът! Ти знаеш точно кой си, но те е страх да се отъждествиш с видяното и преживяното и да си кажеш „леле, това, наистина съм аз… трябва да променя нещо…“… „Или може би не… извън матрицата вероятно е страшно…“

Гледала съм спектакъла доста пъти… Гледала съм генерална репетиция, предпремиера, премиера, гледала съм го с Инес Иванова, гледала съм го и с Десислава Моралес. И ще го гледам пак. Спектакълът всеки път е различен и всеки път успява да ме изненада.

Намирам за много освежаващо режисьорското виждане, спектакълът да се играе в клубове, а не в театри – така контактът с публиката, освен неизбежен, е и много чист и неподправен. Героите на Божидар са толкова близо до теб (вече и буквално), толкова реалистични, те са толкова ТИ, че съм забелязала, че в момента, в който хората се открият, извръщат глава и не смеят да погледнат Божидар в очите – вероятно от страх да не ги познае…

За талантът и актьорската игра на Божидар Попчев няма да говоря – аз съм тооолкова пристрастна, че повече няма накъде.11133684_656731701097432_806297346065526211_n

Задължително, когато говоря за тази постановка, трябва да спомена преводачът…

От известно време (като се връщам назад из блога, то си станаха години вече) мрънкам, че все не попадам на постановка, която да задоволи „литературния ми глад“ – искам да чуя нови думи или добре забравени стари такива, да слушам богати диалози/монолози, да слушам реч, бягаща от разговорната и жаргонната… Доста разсъждавах: постановките ли така са написани в оригинал, преводачите ли са ги „осакатили“ или режисьорите така са решили…

Е, с тази постановка не е така. Преводът е на Любов Костова и радва ухото и душата. Даже се чудя дали оригиналът е бил толкова богат или тя е допринесла с обогатяване на речта на автора (при цялото ми уважение към Ерик Богосян – нямам база за сравнение, защото не съм имала възможност да прочета негови текстове в оригинал).

Друго, което ме интригува в тази постановка е целевата ѝ аудитория – текстът е писан преди повече от 10 години и осмива конкретни недостатъци в американското общество, но не мога да се отърва от усещането, че въпросното осмяно общество едва ли разбира пиесата… не знам… може и да греша… може да си мисля, че аз разбирам пиесата и това ме прави различна и ме вади от матрицата, а може би това е и целта – да си мислиш, че не се отнася за теб, не осъзнавайки колко дълбоко си потънал в същите *****… не знам…. вижте постановката и ми кажете…

Plakat1


Снимки: Адриана Янкулова / Стефан Димитров

One Comment

  1. Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Кралят на превъплъщенията

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.