Напразни усилия на любовта

Изправена съм пред дилема една – дали някак ще успея да разбера напразни ли са наистина усилията на любовта? Виждайки дръзката режисьорска игра водеща до нелека актьорска съдба ми е трудно да се съглася че има усилие напразно, стане ли дума за тези дами и господа! Те са банда безподобна, която забърква от Шекспировите слова сатира понятна и удобна дори за нашата географска ширина! Ха, отново ми се случи, римата добре да се получи но за това виновна съм едва, защото римите са част от любовта! Наистина или на шега, оказва се накрая, че където има любовна омая, усилия напразни няма! Ето, случи се пак! Не ме бива в римите, но тези хора някак карат сърцето ми да пърха и да прелива и самò да…

Continue reading

8:15 на Орлов

Имах интересна среща вчера в 8:15 на Орлов… Среща с Уди Алън… Прието е, когато Уди ти „чукне” среща, да не отказваш 😉 И аз не отказах, макар в себе си да знам, че не винаги лудостите на гениалния му ум ми понасят напълно… Този път, обаче, не само ми понесоха, но не ми и стигнаха и това определено се дължи на адаптацията на Георги Грозев, който е съумял да запази ненатрапчиво, но отчетливо усещане за Уди Алън, без да натоварва излишно възприятията на българския зрител. Дори напротив – постановката носи вкуса на българската реалност, днес и тук, подправена с точната доза дребни злободневни пиперливо-кратки подмятания, за нещата, които можем да понесем единствено, ако им се надсмеем. Та така, Стойчо (Калоян Янев) и Павката (Мартин…

Continue reading

Сън в лятна нощ

Едва ли ще ми стигне цялото вдъхновение да ви преразкажа това произведение, сготвено с наслада, вълнение и малко любовна тъга. На нас, хората, ни е време да признаем, че колкото и много да си мислим, че знаем, за това дето прави от умника глупак и за това дето осветява пълния ни мрак, сме загубени без ефирната омая, дето Пък пръска навред (макар и не съвсем по стриктен ред), в непрогледната тъма на собствената ни глава. И ако трябва още нещо да добавя, ще се наложи да призная, че Пък пакостник прекрасен, успя да се вмъкне и в мойта душа и да измъкне от там всички слова, оставяйки ме глуповато сияещата и със зяпнала уста. Затова хич не ме питайте сега струва ли си да се…

Continue reading

Първо любе

Вече трети ден след спектакъла „Първо любе“ всеки път, в който си затворя очите, виждам великолепието на цветовете, виждам любовта и хармонията и продължавам да бъда опиянена от лекотата, с която емоцията изпълваше цялото пространство в и около зала 1 на НДК. Трябва да си призная, че от години не съм се чувствала толкова удовлетворена, въодушевена и обнадеждена от фолклорен спектакъл. Напоследък, ако не броим душевната турболенция, която предизвика в мен посланието на „Осмото чудо“ на ансамбъл „Българе“, нито едно фолклорно представление, не е успявало да ме развълнува така. Обичам фолклорни концерти – обичам да гледам танцьорите в краката, за да си открадна някоя стъпка, обичам да ги гледам и в лицата, за да съм сигурна, че преживяват това, което танцуват. Това, освен верен зрител,…

Continue reading

Забравена от Небето

Днес е Християнски празник – време за семейни срещи, време за тишина, за пречистване… Великден е! По-набожните сред нас отидоха да потърсят пречистване за душите си в храмовете, надявайки се, че Той е там и ги чака… Той не беше там… Никога не е бил, но не всяка душа има сензорчетата да го усети… Срещнах Го три-четири дни преди Великден в очите на една жена, която чрез таланта си пресъздаваше българската душа – разказваше я, изстрадваше я, омесваше я, вплиташе я, втакаваше я – за да не бъде никой забравен! И въпреки, че много от нас често се чувстваме забравени от Небето – не сме. И докато има актьори като Боряна Стамболиева, чиито талант идва направо от Там, никой никога няма да бъде забравен и…

Continue reading

Живак: Тъгата на живота през сълзите от смях

„Светът е оцелял, защото се е смял”. Чували сте този израз десетки пъти, аз също, но едва пред ден-два, гледайки „Живак” си дадох сметка, че смехът е нещото, което заздравява нишката, която ни държи свързани с този свят, защото ако не е смехът, па макар и през сълзи, тъгата ще ни превземе, ще ни потопи, ще ни откъсне и унищожи… Смях се с глас като дете –  до разхълцване, до лудост, до сълзи, до гняв, до загуба на дъх… Димитър Живков е гениален актьор от чиито очи, освен дълбоко синьо море, те гледа и един мъдрец, който с всяко превъплъщение и всеки поглед ти казва: „Всъщност не е смешно, но поне е по-лесно!”. Не пропускайте нито един шанс да се посмеете днес, защото не знаете…

Continue reading

Почивен ден

Постановка на открита сцена пред Народен театър “Иван Вазов”: едно от най-вълнуващите театрални предизвикателства през тази година и определено любимо приключение за предстоящия театрален сезон. Емоционално, вдъхновяващо, едновременно отпускащо и зареждащо. Храна за душата и удоволствие за всички сетива! Хуморът на Камен Донев, който те разсмива, подвежда те да се смееш с цяло гърло и от сърце, и точно когато най-малко очакваш, те жегва болезнено право в най-уязвимото ти място 🙂

Continue reading

Кралят на превъплъщенията

Има актьори, които като ги видиш в една роля и си казваш „Ролята сякаш е писана за него”… После, като видиш още 1-2 негови роли и вече си сигурен, че играе само роли, писани за него… И не очакваш изненади… Има актьори, обаче, които са толкова добри в превъплъщенията, че се случва от роля до роля да не можеш да ги познаеш. Когато това са актьори от голямото кино, преживяването наистина е впечатляващо. И очакваш следващата роля, следващото превъплъщение, следващото постижение на триото „актьорска игра, грим и специални ефекти”… Обаче… Аз и тук имам „обаче” 🙂 Има актьори, обаче, които са толкова добри в превъплъщенията, че се случва от роля до роля да не можеш да ги познаеш, при това без да ползват помощта на…

Continue reading

До Мюнхен и назад

Обичам театъра! Обичам да съм близо до актьорите, да виждам лицата им до последната гънка, да усещам и поглъщам всяка тяхна мимика, сякаш всичко, което се случва там, на сцената, се случва единствено и само заради мен и никой друг не съществува. Обичам да наблюдавам и да си задавам въпроси и винаги съм се питала каква ли е мечтата на актьора. А на режисьора?  За какво точно служи продуцента? Представям си, че ако съм актриса, най-голямата ми мечта би била, да си имам режисьор, който да прави постановки само за мен! От друга страна, пък съм си представяла, че ако съм режисьор, ще си поставям каквото на мен ми харесва и аз сама ще си избирам актьорите – ще работя с тези, които освен, че…

Continue reading

Пропукване…

„Елате заедно да пропукаме матрицата…“ Това е призивът, който ви кани от всички афиши на постановката, но след като я гледате, ще установите, че това е твърде слабо казано… и донякъде, може би – безлично… Постановката започва с едно споделяне, поднесено някак уж преди началото и извън нея, но здраво свързано… – „надяваме се като си тръгнете от тук, да бъдете поне малко различни… или може би – не… „ Като гледате постановката, ще установите, че и това е твърде слабо казано… и донякъде, може би – безлично… … защото това, което никой не казва на „горкия“ зрител, е, че матрицата – това си ти – и за да пропукаш изобщо нещо някъде, трябва да започнеш от себе си! За да започнеш от себе си,…

Continue reading

Мъжът на жена ми

Това е името на пиеса на хърватския драматург Миро Гавран, поставена от Мариус Куркински. Аз я гледах в „Сълза и смях“. Посетих пиесата на 18 януари 2015 г. и до сега се колебах дали да напиша нещичко за нея или не? Колебах се, защото мнението ми не е ласкателно и не е положително във всичките му аспекти. Две неща ме убедиха да споделя: първото беше, че разглеждайки интернет намерих снимки, доказателство, че постановката се развива и някои неща са се променили във времето. Това означава, че екипът вероятно следи нагласите и мнението на зрителите и може би прави подобрения в пиесата. Второто е, че мненията в интернет са на двата противоположни полюса и обикновено са крайни – от „никога не съм се смял така“ и…

Continue reading

60 години ансамбъл Пирин

Тази година ансамбъл „Пирин” става на 60 години и един от официалните концерти по този повод бе снощи в зала 1 на НДК. 60 години е добра възраст, ако говорим за човешки живот. Ако обаче говорим за възрастта на фолклорен ансамбъл от величината на „Пирин“, то това вече се измерва в много човешки животи – отдадени, обладани и посветени на магията. И именно затова не знам как се разказва такова зрелище!  (снимката е от тук: http://www.standartnews.com/kultura-koncerti/snimki_ansambal_pirin_vdigna_na_kraka_ndk_-265274.html) Спектакълът беше меко казано пищен! Гледаш сцената и се чудиш как е възможно нашата малка България да е сътворила и съхранила такова богатство – носии, багри, ритми, звуци, хармонии… Гледаш сцената и не дишаш – питаш се наистина ли мозъкът на човек е толкова съвършен, та може да го накара…

Continue reading

Последната нощ на Апостола

Това е името на спектакъл на ансамбъл „Българе”, представен в деня на 141 годишнина от обесването на Васил Левски. По правило, не съм привърженик на практиката да се чества нечия гибел и ако не ме бе привлякло името „Българе”, едва ли бих отишла. Но заложих на симпатията си към това, което „Българе” правят и не сгреших. Спектакълът е  нестандартен – комбинация от актьорска игра, сценични ефекти и фолклор, съчетани с цел да бъдат пресъздадени определени исторически събития. И то не кои да е събития, а последните месеци от живота на Васил Левски. Това несъмнено е доста спорен и, бих казала, даже непознат момент от историята ни и вече 141 години от това продължават да възникват въпроси като „Кой и защо предаде Левски?”, „Защо Народът не…

Continue reading

Майстори на разказа

Вероятно след хвърлянето на първия поглед на публикацията, още при вида на тези две корици на едно място, сте се зачудили какво ли общо съм намерила, та да ги сложа заедно. Общото е много просто – и към двете книги посегнах от чисто любопитство. Имах желание да прочета повече от Деян Енев още от мига, в който неговата „Заложна къща” се оказа залог за успех на седмокласниците преди 6 години. Но така или иначе, на точните неща им идва времето в точния момент – така се случи и с „Българчето от Аляска” – появи се на хоризонта, отлежа на рафта и търпеливо дочака реда си. Книгата съдържа, както подсказва и подзаглавието й, „софийски разкази” – кратки и човешки, от миналото и настоящето. Чувала съм и…

Continue reading

Покорителят на небесата

Трябва да призная, че бях доста резервирана, когато взех тази книга в ръце, първо, защото падането от 39 км със свръхзвукова скорост е всичко друго, но не и „полет”; второ, защото тогава така и не разбрах какъв е зора да се скача от там; трето, защото нещо ме кара по принцип да не харесвам и да избягвам прекалено нашумелите хора/места/явления/автори и т.н. (дори любопитството ми не помага); четвърто, защото очаквах Феликс Баумгартнер да ни обяснява колко е велик… (не, че не е 😉 ) Реших да й дам шанс, само защото ми е подарък за Коледа… И все пак, в живота има моменти, в които си доволен, че очакванията ти са останали неоправдани и преживяването с тази книга бе един от тях! Книгата се оказа…

Continue reading

Островът

Попаднах на Островът на Александър Секулов абсолютно случайно, но не съжалявам за нито една минута от изгубването си там… Бях забравила колко е хубаво да си тринадесет годишен… … да ходиш бос и рошав, да шляпаш необезпокояван из локвите, омазан до уши и с обелени колене и това вместо да те тревожи, да ти създава усещане за свобода… … морето да е до колене, всеки загадъчен шепот на непознат да е плод на конспирация, а всеки поне средно усмихнат дядо да е бивш таен агент (няма бивши агенти!)… … всяко момче / момиче, което те погледне в очите или те оскубе / спъне / набие да е любовта на живота ти, а всяко влюбване да е по-дълбоко от океана и дълго колкото тежка въздишка… Бях…

Continue reading

Носталгично…

… но в добрия смисъл на думата, ако изобщо тази думата може да носи настроение, различно  от това, което те обзема като се върнеш 30тина години назад. Това никога не е нито напълно хубаво, нито напълно лошо, хем ти е приятно, хем нещо те стяга под лъжичката… Истината е, че това пътешествие в последните няколко месеца ми беше повече приятно, отколкото обратното. Пътешествието започна с група „Стари хипари”, които се размотават по плажовете на Иракли. Книжката на М. Вешим съдържа разкази за къмпинга, писани в годините. Лошото е, че им личеше, че просто са събрани на едно място, защото доста описания, изрази и похвати се повтаряха и само женското любопитство ме заведе до последната страница. Не стана така с останалите три книги на Вешим, които…

Continue reading

Приключението „Шафак”

Харизматична, енциклопедична, емоционална, изпълваща, променяща се, с подходящ отговор  за всяка ситуация, особено за по-неподходящите… Женствена по онзи особен, леко налудничав начин, който произлиза от таланта винаги, при всякакви ситуации да бъдеш и да оставаш себе си. Да се запазваш и да изплуваш отново и отново… Да откриваш най-много и най-вече себе си, когато си най-изгубен и най- не знаеш кой си. Тя е Елиф Шафак. Тя не е просто писател. Тя е жена-писател. Тя не е просто жена-писател.  Тя е приключение! Книгите й не са просто текст в много страници, те са пътешествие, предизвикателство, приключение… Някои от тях те карат да искаш да си там, други пък, със същата сила, те карат да не искаш да бъдеш там… Но няма как да не вземеш страна…

Continue reading

Това е България

Това е името на спектакъла, който ансамбъл „Българе” изигра благотворително за Пеперудените деца. Имах удоволствието да го гледам преди дни в НДК и трябва да призная, че това е един от най-въздействащите спектакли, на които съм присъствала напоследък, където освен танцуването, видяхме и не лоша актьорска игра – танцьорите на Българе изиграха отлично неубиваемите македонски комити 🙂 Хареса ми замисъла на спектакъла: България е представена със своите фолклорни области, внимателно подредени във филм със сюжет: един странник, попаднал в България се опитва да си тръгне от нея, но постепенно осъзнава, че част от него завинаги ще остане тук. Харесва ми това послание, вярвам в него – докоснал ли си се до подобна магия, част от теб завинаги остава в нейна власт.

Continue reading

Човешките ни граници

Всеки от нас знае къде започват човешките му граници – от мен, от Аз, от съм –  и то го знаем още преди да сме можели да си отговорим на въпроса „Кой съм Аз?”. Очертаването на границите ни започва от момента, в който сме започнали да се заявяваме като човешки същества, още преди да сме се били осъзнали като хора – с бебешкия си плач, с детското дърдорене, с тийнейджърското “блъскане на врати”… и т.н. Ясно е и какво очертаваме с това заявяване – границите на собствената си личност – мястото, на което се чувстваме „в безопасност” – защитени и обичани. Къде обаче свършват тези граници? Колко далеч от центъра, в който ние седим, се простират те? Знам, че на тези въпроси повече от нас…

Continue reading