Четете заглавието и не вярвате на очите си, нали? Знам, че знаете, че не мога да говоря за Барселона без да се усеща емоция, но ще се опитам. Без да обещавам, че ще успея.
Пътуването с WizzAir:
Трябва да призная, че съм приятно изненадана. Излетяхме абсолютно навреме и двата пъти - и от София и от Жирона, въпреки коментарите на всички, които чуха, че ще летя с WizzAir и споделиха „Нали знаеш - я излети, я не”.
Е, WizzAir излита и каца навреме! /поне когато аз съм на борда /
Самолетите на WizzAir за дестинация Барселона са чисто нови AirBus320 (А320), което също е приятна изненада. Очаквах да ни набутат в нещо като Икарус с крила, но за щастие - не познах. Екипажът беше български, което привнася особен уют в обстановката
Като нискотарифна компания, WizzAir не предлага на пътниците си безплатна храна и напитки, но затова пък изборът от такива, които мога да се купят на борда е не малък. Цените обаче са стресиращо високи. Повечето продукти са български, а надценката е около над 8 - 10 пъти, или с други думи:
Вода 500 мл от 0,50 лв. на борда струва 2€;
Нескафе, пакетче 1 доза от 0,35 лв. струва 2,50€ и т.н.
Сандвичите и те оставят следи от златни нишки по зъбите, но поне не е като да няма.
Полетът трае между 2,5 часа и 3,5 часа, в зависимост от посоката и силата на вятъра във височина.
Летище Жирона
Летище Жирона е летището, на което кацат т.нар. нискотарифни компании, които летят за Барселона. Пистата е къса и вероятно за хора, които летят за първи път, спирането е стряскащо, защото пилотът спира доста рязко. Но пък разбираш защо трябва да се слагат колани и на кацане
Жирона е прекрасно градче, на едни нищо и никакви си 100 км от Барселона. Седейки си в София и правейки планове за пътуването, тези 100 км изглеждаха страшни, но всъщност няма нищо такова.
Когато кацнеш в Жирона веднага се усещаш, че това е друга държава и там всичко е наред. Докато си чакахме багажа си купихме билет за автобус до Барселона и обратно - т.е. двупосочен. Билетът струва 21€.
От гишето можете да си вземете и брошурка с разписанието на автобусите и в двете посоки. В брошурката има всичко: освен подробно разписание, има карта на мястото в Барселона, където пристига автобусът, близките спирки на метрото, както и указание от къде тръгват автобусите за летище Жирона /Aeroport Girona/ /трябва ти за връщане/.
Като излезеш извън сградата летището и се поогледаш, виждаш къде са автобусите. Автобусите са достатъчни и никой не остава не настанен. Стоте километра пък изобщо не се усещат по гладките и равни пътища. До Барселона се стига за час и малко - малкото се губи в самия град, където все пак не може да се кара с повече от 80км/ч, още повече пък с автобус.
Автобусите от Жирона спират на северната автогара на Барселона - Еstació del Nord. Най-близката спирка на метрото е Arc de Triomf. Стигнете ли един път до метрото, едва ли ще имате проблеми с намирането на каквото и да било, защото на всяка станция има подробни карти. Достатъчно е предварително да сте се снабдили с карта на Барселона или пък да си я купите от автогарата.
Единичен билет за метро струва 1,30€ и важи докато излезеш - т.е. можеш да прекачваш колкото си искаш, стига да си в района на TMB /Transports Metropolitans de Barcelona/. Ако следите табелите, няма да се объркате.
Когато тръгнете обратно към летище Жирона, имайте предвид, че има автобуси, които ходят само до центъра на Жирона и не стигат до летището. Предвидете си около час и половина за път и бъдете там два часа преди полета, за да не се притеснявате излишно. Летището е малко, но много натоварено и спокойно check-in_а може да продължи час. След това, при проверката на ръчния багаж, също стават сериозни опашки.
Улиците на Барселона
Чак сега, при третото си ходене в Барселона, разбрах защо съм спокойна по улиците там - освен това, че са чисти и няма дупки и бездомни кучета - в Барселона не е нужно да си „добре с ориентацията”, за да се справиш - достатъчно е просто да можеш да „четеш” латиница. От там нататък е лесно, защото всичко е написано. Табелите на улиците не са метални, не падат и не ръждясват - те са част от фасадата на сградата
Прави впечатление, че Барселона е доста зелен град. Успоредно на големите улици има пешеходни зони с палми и кафененца, детски площадки и трева. В една такава пешеходна зона, чухме някакъв странен звук, някакво цвърчене и писукане и точно се чудех откъде е тази врява като открихме това:
Да, истински, живи зелени папагали, които си живеят в града на свобода и като почнат да си общуват, вдигат невъобразим папагалски шум.
Цените в Барселона
Цените за храна са като софийските, но в евро и много зависи от това къде точно пазаруваш.
Кроасан - 1,10 до 1,80€;
Кафе - от 1,10 до 2,00€;
Вода 1,5 л - от 0,50 до … €; В парка Гюел се продава златна вода - 1,80€ за 330ml - ако щеш.
За да сте спокойни, че няма да останете гладни и жадни, трябва да имате на разположение поне 25€ на ден, ако искате да карате на сандвичи и кроасани.
Ако искате да опитвате местни специалитети, цифрите са различни. Тази година опитах паейя /Paella/ - ястие на основата на ориз, комбиниран със зеленчуци, с пилешко/говеждо месо, морски дарове, миди и/или охлюви. Една порция на човек се оказа предостатъчна. Цените й варират от 9€ до 15€.
Хубавото е, че пред всеки ресторант има меню с цени, сложени на видно място и добре осветени. Можеш да разгледаш и да прецениш. Никой не ти досажда. Обикновено описанието е на каталунски, но отдолу пише, че предоставят меню на английски.
Цените на дрехи, обувки, парфюми и аксесоари са най-най-различни и, естествено, зависят от магазина и местоположението му. Ако си купите карта от Барселона, в нея ще намерите отбелязани всички големи търговски центрове.
Освен това, в нея ще намерите и нещо като книжка, която представлява съвкупност от талони за отстъпка за туристическите обекти, с кратко описание на мястото и точен адрес. Преди две години отстъпките стигаха до 2,50€ на билет.
Както може да се очаква, цените за туристическите забележителности също варират, но общо взето билет под 10€ няма, вкл. детски.
Малко цени за големи хора:
Саграда фамилия: 10€ + 2,50€ за асансьор, ако искаш да се качиш в кулите;
Casa Batlló: 16,90€; Сasa La Pedrera: 20€; Музей с восъчни фигури: 10€
Вход за зоопарка на Барселона, който се намира в Градския Парк на Барселона /Park Ciutadella/: 15,40€; Парк Гюел /Park Guell/: няма вход, включително за къщата-музей.
Хубавото е, че хората в Барселона не се правят на разсеяни и като застанеш пред касата, заедно с детето и покажеш себе си и детето, те ти дават единия билет с намаление, ако е предвидено такова. Ако имаш книжка с отстъпки, просто я подаваш. Те си късат това, което е за тях и ти връщат книжката и билетите. Не е нужно да се разправяш и обясняваш. Дори не е нужно да знаеш каталунски или испански
И както казват - много хубаво не е на хубаво - затова съм длъжна да ви предупредя - пазете си вещите, защото наистина има и крадци. Опитаха се да ни откраднат фотоапарата, но за щастие не успяха. Или по-точно - успяха, защото планът им успя, но фотоапарата не беше в чантата си и те я върнаха, защото празна не им трябва. Иначе планът им за отвличане на внимание е почти съвършен и се усещаш едва когато е вече късно. Както каза дъщеря ми: „Е, опитахме от всичко!”
За да бъде едно интервю за работа успешно, то трябва да постигне това, което очаквате от него.
За да постигнете някакъв очакван резултат, трябва предварително да формирате очаквания, като по възможност се придържате към реалността.
За да се определи едно интервю за работа като успешно, първо трябва да си отговорите на няколко въпроса:
Какво означава „успешно интервю”?
За кого трябва да е успешно - за кандидата или за работодателя?
Аз ще се спра на варианта, в който целта на интервюто е то да бъде успешно за работодателя.
В този случай отново следва едно прилично количество въпроси, чиито отговори трябва да откриете. Аз не само ще ви кажа, които са верните въпроси и правилните отговори, а и къде да ги търсите и как да ги намерите.
Първо трябва да разпределите въпросите за интервюто съобразно възрастовата група на кандидатите. Съвсем закономерно логично е да отделите кандидатите на под 22 години от тези на по 23 до 29 години, а тях от тези на по над 30 години. Разбира се, както се досещате, тук отново следват варианти на най-различни въпроси.
Аз обаче искам да ви обърна особено внимание на кандидатите от първа група - тези на под 22 години. За да определите проведеното с такъв кандидат интервю за успешно, вие трябва много добре да си подготвите въпросите, тъй като само верните въпроси ще ви донесат желаните отговори.
Например, за тази възрастова група е добре да поканите кандидатите да се явят на интервюто заедно с майка си и да провеждате разговорите паралелно в две съседни, звукоизолирани стаи. Внимание: обикновено присъствието на бащата не е наложително.
Докато вие питате кандидата дали умее да поема отговорност, колегата ви трябва да попита мама, дали детето се обажда като закъснява вечер, дали знае за какво служат тротоарите и дали пресича на пешеходна пътека, дали си изхвърля боклука разделно и … дали изобщо знае как се изхвърля боклук.
Докато вие питате кандидата дали умее да работи в екип, това е равносилно на доста въпроси към мама: дали е научила отрочето си да пази тишина, когато другите си почиват или работят, дали оставя в хладилника храната, докато вкисне и дали го е научила да си носи чашата на мивката, поне веднъж дневно, някъде към края на деня.
Ако искате да разберете нещо за комуникативните умения на кандидата си, е добре да попитате мама дали го е научила да не прекъсва възрастните, когато разговарят, да се обажда обратно, когато има пропуснати повиквания и да не плюе зад гърба на другарчетата си.
Когато стигнете до въпросите за степента на организираност и инициативност на кандидата, е добре да попитате мама дали детето се сеща да сложи ново руло тоалетна хартия, когато изхаби старото, например. Или пък дали се сеща да пазарува, прибирайки се у дома, вместо да се пита защо някой продукт липсва, пак например.
Ако пък ви вълнуват плановете на кандидата за професионално развитие, правилният въпрос е “Какъв искаш(е) да станеш като пораснеш?”
Важни правила, които хората не научават преди 22 годишна възраст са:
При разминаване през врата, предимство има този, който излиза/слиза.
Шефът ти е там, за да ти намира работа, а не за да ти прави живота лесен.
Шефът ти ти пише мейли, за да получи отговор, а не за да генерира трафик.
Колегите ти очакват отговор дори и на мейлите, в чиито край не пише „Очаквам отговор”.
Клиентите са хора, не храна.
Часовникът е измислен, за да не се закъснява за работа, а не, за да не се пропуска пуш-паузата.
При идване на работа, трябва да си точно толкова точен, колкото си и при тръгването си от там.
Когато пуснеш водата в тоалетната, предварително пуснатата там тоалетна хартия потъва.
Познаването на всяко от тези правила носи оценка 4 по шестобалната, а спазването им - оценка 6.
За най-успешно интервю се счита това, при което наемате човек на под 22 години, на когото му липсват най-малко от първите седем.
Забележка: Ако кандидатът пише грамотно на български език, то той се счита за идеалният такъв.
Всички принцеси са глезани, но не всички глезли са принцеси!
П.П.
Твърдението, че „глезла” и „принцеса” е едно и също нещо, е смешно, необосновано и фактологически неточно! Това е така, защото принцесите притежават още куп други свойства достойнства, освен това да са „глезани”.
А глезлите не притежават никакво друго свойство. Те са едни самозвани, добре прикрити лигли, които зле подражават на истинските принцеси, мислейки си, че фръцкането и консумирането на шоколад без боклуци, са достатъчни за короната.
Е, да, ама не са, пък!
Вярно, понякога истинските и не_истинските принцеси доста си приличат и не е лесно да ги различиш, но пък нали затова си има специални наръчниции речници. А и кой е казал, че е лесно? М?
Освен това лиглите не притежават ЧАР, не членуват в АНС-ТТСБ, въпреки че се стараят да правят поразии, нито пък имат право да получават вестник „Принцесешки вести” и да викат КГБна помощ.
Така че, много моля, всички новоизлюпени принцове, първо да се запишат в КГБ, където след като издържат съответните изпити по „бърза_смяна_гума_на_каляска”, „среднощна_доставка_на_шоколад_без_боклуци” и „остроумно_отговаряне_на_безкрайни_въпроси” ще имат право на „крадене_на_целувки” и „сваляне_на_звезди”.
Планината се прости със зелената си дрешка и внезапно се преоблече като за огнен карнавал. Врабчетата изглеждат по-гладни и кафяви от преди…
Навън е есен. Пак се случи! Отново! И тази година!
Слънцето грее, но не топли и когато Вятърът задуха, това не е „Ухаа, каква хубава термика”, а вече е „Леле, навлиза студен фронт!”
И тази година топлото временце отстъпи на студа само за една нощ. Кой лежал по поляни – лежал, кой летял – летял!
Винаги когато дойде есен се сещам за една приказка, която учехме в училище – за едно дете, което пишело защо му е любим сезона, който е навън и се оказало, че всеки сезон му е най-любим. И аз съм горе-долу така. Като посвикна със студеното, чак започва почти да ми харесва
Хладното време обаче си има определени предимства. Вярно, вече ми е студено на носа на 500 – 1000 метра над земята, но пък настъпва сезона на танците.
Открихме новия сезон с тромава репетиция :) Сигурна съм, че след още една-две ще си възвърнем формата.
По-интересната новина е, че от вторник, 23 септември 2008 започва нова група по народни танци за начинаещи в клуб „Чанове”. Тя е подходяща за всички, които искат да танцуват, но досега все са си намирали оправдание и не са го направили. Край вече с оправданията! Танците започват точно във вторник, точно в 20.00 ч. и са точно там – 11 СОУ в Дианабад.
Хайде! Попитайте ме за подробности и ще ви ги разкажа с удоволствие. На по-плахите обещавам: ще дойда с вас, ще ви държа за ръчичка и няма да ви ритам, спъвам и настъпвам на хорото
Междувременно и Зимния дворец официално отвори врати и вече има свободни пързалки. Не съм ги проверила с точност, но поне събота и неделя от 18.30 трябва да има , което значи – през седмицата танцуваме, а в почивните дни караме кънки
I am feeling so sad,
Because life is keeping us apart.
I love you in the same way
There is barrier on the highway.
I’m standing on my roof, looking at the sky.
But it seems to be so high.
Like you seem to be so away.
But I hope I’m just going astray.
My pencil is the barrel of a gun.
Reminds me which side you should be on.
I want to do an art
That you will admire at.
I have the picture in my mind.
But nothing in my hand.
And when I draw finally.
The colors will be so lively.
The shades will be so strong.
They won’t change for very long.
I’m just a notch in your bedpost,
But you’re only a shade on a drawing.
And I’m trying to change that shade to
Another you.
Another me.
Another now.
Запознайте се с Д’Артанян.
Той не е куче-бебе, като Сара, нито пък е куче Дани, които търсят своя стопанин, нито пък е персонажа, използван в романите на Александър Дюма-баща за тримата мускетари. А е издънка от тазгодишната реколта от източно-европейски таралежи.
И не, не си търси стопанин по простата причина, че вече си намери, макар и за кратко. Разказана накъсо, неговата история досега е следната:
За негов късмет или нещастие (все още се колебая как да определя случилото се с него), една сутрин беше намерен паднал в дупката на единия прозорец към мазето на къщата, в която живея. Поради редица дамски капризи, му се наложи да прекара в тази дупка някъде около седмица, като редовно му беше доставяна храна и вода. Но поради липса на знания и трайни навици при отглеждането на подобни диви животинки, нищо чудно храната на Д’Артанян да не е била в достатъчно количество, вследствие на което той започна да проявява определени признаци на нервност и недоволство от положението, в което беше изпаднал. Научавайки за тези негови прояви и знаейки, че Choku-Geri има тясна връзка с този дял от науката, я помолих да му намери стопанин за отглеждане в полудиви условия. За мой (или по-скоро за негов късмет) такъв стопанин лесно се намери. И речено-сторено — Д’Артанян бързо беше приготвен за път към Централната Лаборатория по обща екология. За времето, докато го занеса до там, напъхан в една кутия за обувки, новите му стопани бяха приготвили временен дом за него.
Но за наше общо съжаление, май се оказа, че новия му дом нещо не е достатъчно функционален, затова се наложи да му се търси нов и по-удобен. За наша радост и такъв се намери:
А ето на какво беше заприличал Д’Артанян след още една седмица живот в новото си и функционално по-удобно жилище
Голям е сладур, нали? А аз се чудя защо всяка сутрин намирах паничката му с вода все едно, че си е мил краката в нея
Но с напредването на събиране на информация как и защо се гледат таралежи в домашни условия, бъдещия собственик взе да проявява неувереност в желанието си за дълготрайно ангажиране с неговото отглеждане, което доведе до промяна в плановете за житейско развитие на Д’Артанян. С почти пълно съгласие беше взето решение на Д’Артанян да се предостави свобода на придвижване и взимане на решения, свързани с неговия живот. Или казано накратко — решихме да пуснем Д’Артанян пак на свобода. За място, където да бъде свършено това добро дело беше избрана планината Лозен. И така, това е последната снимка на Д’Артанян, един ден преди връщането му на свобода
А казах ли ви, че е голям е сладур? И колко е пораснал само за две седмици интензивно хранене.
Искрено се надявам, че сме взели правилното за него решение и на Д’Артанян му предстои волен живот, без близки срещи от трети вид с разни други бозайници.
PS. Надявам се под формата на коментари, Гери да сподели своите впечатления от този малък палавник
I know I said that I was leaving
But I just couldn’t say good-bye
It was only self-deceiving
To walk away from someone who
Means everything in life to you
You learn with every lonely day
I’ve learned, and I’ve come back to stay
Let me try again - let me try again
Think of all we had before - let me try once more
We can have it all - you and I again
Just forgive me or I’ll die
Please, let me try again
I was such a fool to doubt you
To try to go it all alone
There’s no sense to life without you
Now all I do is just exist
And think about the chance I’ve missed
To beg is not an easy task
But pride is such a foolish mask
Let me try again - let me try again
Think of all we had before - let me try once more
We can have it all - you and I again
Just forgive me or I’ll die
Please, let me try again
Варна не беше в частта „планирано пътуване”от тазгодишното историческо лято, но пък така стана още по-добре. Бързам да уточня - бяхме там само за три дни и успях да звънна само на един човек, другите да не ми се сърдят, моля, защото, ако много ми се разсърдят, догодина ще им отида на гости … за дълго…
Варна… Ех, Варна, заприличала си на София… Трафик, мръсотия, теснотия, строежи… няма нужда да продължавам, нали
Ходила съм във Варна доста пъти, но по някаква причина все не успявах да видя делфините. Тази година, изключвайки плажа, това беше цел №1. Предвидливо бяхме посветили два дни на тази цел. И добре, че беше така. По информация от нета, представления има всеки ден без понеделник и са от 10.30, 12.00 и 15.30 часа, а билета е 20 лв. за възрастни и 14 лв. за деца до 14 години. На касата се оказа, че билета е 14 лв. за деца до 12 години, та не вярвайте всичко, което четете на официалните сайтове
Тръгнахме да търсим делфинариума в 9.30 и до 10.30 едва го открихме! Частта от морската градина, в която се намира Делфинариума е променена до неузнаваемост, както и по-голямата част от Варна. Когато го открихме, отвън заварихме истинско стълпотворение и се наложи да изчакаме представлението в 12.00. Често казано, не очаквах да има толкова много желаещи да видят делфините, но не крия, че изненадата беше по-скоро приятна.
И така, дочакахме си кротко да стане 11.45 ч. и да ни пуснат в залата около басейна. Докато чакахме отвън чувах делфините. Звукът, който издават понякога е удивително силен и пронизителен! Няма да се учудя, ако в открито море се чува на километри.
Седнахме на първия ред. Делфините си беснееха из басейна. Някои от тях, като усетиха хора с фотоапарати, скачаха точно там, където ги снимаха. Не мога да повярвам, че са толкова суетни!
Интересното е, че делфините живеят само в този басейн, в който се играе представлението, като имат и един байпас през сладкарницата долу. Басейнът е трагично малък! Дори дълбочината от 6 метра не може да компенсира теснотията. Предполагам, че на повечето делфини това не им прави впечатление, защото са родени там и не знаят, че навън има море, но въпреки това, според мен мястото е крайно недостатъчно.
В момента делфините са 6 на брой, ако броим новороденото делфинче - родило се е на 27 август 2008 г. и в момента е дълго около 1 метър и тежи към 10 кг. Още си няма име, защото най-вероятно дресьорите и треньорите още не са разбрали какъв е полът му, за да му дадат име. Тъй като делфнариумът не разполага със санитарен басейн за новоредени бебета, то плуваше пред очите ни неотлъчно от майка си. Плуваха в невероятен синхрон - когато тя скочи, скачаше и то, когато тя си покаже само главата - и то си показваше само главата!
Представлението започна навреме. В него не участваха майката и бебето, които продължиха да си плуват наоколо. Участваха само два делфина, а в някои от номерата се включваха и още един-два.
Делфините са истински суетни и обичат публиката. Освен това са едни от най-усмихнатите животни, които съм виждала от близо. Вярвам, че хората, които работят с тях са всеотдайни и обичат делфините като собствени деца. В противен случай, не мога да си обясня как успяват от почти нищо да постигнат толкова много! - делфинариумът е построен през 1984 година и не изглежда като да е обновяван от тогава. Сигурна съм, че ако басейнът беше по-голям и имаше няколко басейна с различно предназначение, програмата щеше да е много по-разнообразна…
Представлението беше страхотно и си заслужава да се види!!!
На следващия ден, въргаляйки се по плажа, се присетих за теснотията, в която живеят дефинчетата и ми дожаля за тях, особено когато на 100 м от плажа навътре в морето видяхме делфини, които живеят на свобода и скачат над вълните за удоволствие!
Спряло на едно място на име „Безутре” - уж град като град, но живеещите в него нямали утрешен ден. Всеки следващ ден бил точно като предишния. Жителите на Безутре толкова били свикнали с рутината, монотонността, сивотата, апатията, незаинтересоваността, че трябвало да мине доста време преди самите те да установят, че дните им се повтарят и че утре-то, за което преди мечтаели, така и не идвало. Накрая съвсем спрели да го чакат. Спрели да мечтаят. Спрели и да се надяват. Тогава и времето решило да спре за почивка. И с право. Защо да караш цветята да растат и птиците да пеят, след като така или иначе нямало кой да им обърне внимание?
Жителите на Безутре отваряли очи всяка сутрин - добре че поне Слънцето се било смилило над тях и продължавало да изгрява и залязва - и знаели точно какво ще правят чак до залез Слънце. Като отворели очи, оглеждали се наоколо и сякаш с удовлетворение установявали, че всичко си е на мястото и нищо ново няма да се случи. Поглеждали с толкова притъпени сетива, че дори когато Тя се появила сякаш от никъде, те не я забелязали. А Тя винаги си била там и чакала някой да я забележи…
Може би, всъщност, някой от тях я бил забелязал, но бил свикнал да я няма и предпочел да не й обръща внимание. А и как би обяснил появата й? Който я забележел, той трябвало да обясни от къде и как е дошла Тя. А какво ли щели да си помислят останалите, като им каже, че Тя вероятно е дошла от … Небето. Пък и как така от Небето…
Ако някой признаел, че Тя е там, това значело, че денят вече не е същият, че най-вероятно някакво утре е дошло… Никой не бил сигурен, че иска да е утре…
Жителите на Безутре в продължение на доста изгреви и залези извръщали глави встрани, но когато чули птица… тогава вече нямало как да продължават да отричат, че Тя е там.
Тайно наблюдавали как птиците запявали, щом Тя се появяла. Струвало им се, че и цветовете се променяли…
Лека-полека, жителите на Безутре, започнали да се престрашават и да се доближават до Нея. Тогава Тя ги хващала за ръка и ги понасяла със себе си - високо и далеч, водела ги на място, където винаги имало утре…
Когато се върнели, очите им вече не били същите. Рутината, монотонността, сивотата, апатията и незаинтересоваността, които иначе владеели душите им, започвали плахо да отстъпват на искриците, на цветовете и на Живота. Но това можела да го види само Тя. Жителите на Безутре не се осмелявали да си помислят, че утре е дошло. Когато Тя била наоколо, те се чувствали добре и някак различно. Човек би казал, че жителите като че ли започвали да намират смисъл дори в еднаквите дни, но когато станело дума за Нея, отричали да са Я срещали. Това малко Я натъжавало, но не било в природата й да се отказва. Ако се откажела - нямало да е Тя.
Тогава Времето започнало да се събужда от дългия си сън и подало глава навън. Когато Я зърнало, толкова много се зарадвало, че птиците мигом запяли, дърветата се разлистили, а Слънцето, което вече било тръгнало към хоризонта за заслужената си почивка, за миг спряло, за да й се порадва.
Тя също се зарадвала на Времето и споделила с него за живота си в Безутре, за отношението на жителите към Нея и затова как уж искали да й се зарадват, но не смеели и се правели, че Тя не съществува.
Времето, което обикновено знаело всичко и можело да се справи с всичко, я посъветвало да се скрие за малко от погледите на жителите и да ги остави да се върнат в старото си монотонно живуркане. То очаквало, че едва когато я загубят, чак тогава ще я оценят и ще започнат да я търсят.
Така и станало.
Едва когато Надеждата си тръгнала от хората, те разбрали, че единствено Тя е отговорна за смяната на дните и сезоните, за песента на птиците, шума на морето, красотата на цветята, усмивките на децата и за това винаги да има УТРЕ!
Кърджали беше в частта „планирано пътуване”от тазгодишното историческо лято. Но само толкова. Никога не бях ходила в Кърджали. Преди три години, когато се качихме на Перперикон, заобиколихме Кърджали от страни.
Е, за компенсация сега пък се загубихме в града, та го кръстосахме надлъж и шир - толкова обикаляхме, че на стрелката на gps-а й се зави свят :) и при спряла кола продължаваше да описва елипси и сферички
Всъщност, това че се загубихме не беше чак толкова лошо, защото иначе нямаше да видим Кърджали и този път. Оказа се, че мястото на което отиваме да прекараме два прекрасни отпускарски дни е извън града, на място, което не е обозначено нито на картите, нито на табелите. Ммм, на приключение ми намирисва…
С питане, обаче, до Цариград се стига, та какво остава до Главатарци. Попитахме и ни упътиха. Като наближихме видяхме и табели „Странноприемница „Трифон Зарезан”… А-ха, за тук сме!
Странноприемницата се намира на брега на язовир Кърджали.
С изненада установих, че мястото е прекрасно и почивката там по нищо не отстъпва на почивката на море. Напротив - превъзхожда я с обслужване, със спокойствието, което като че ли извира от язовира и с десетките абсолютно безлюдни местенца, на които можеш да се усамотиш и да бъдеш хем до водата, хем в гората, хем на плаж, хем на хлад, хем в цивилизацията, хем далеч от нея.
Надявам се тази идилия се запази по-дълго, въпреки че около язовира кипи бясно строителство и допускам, че догодина това ще бъде една от най-предпочитаните посоки в търсене на място за почивка. Почти всички хотели предлагат и лодки под наем, така че ако не сте запален рибар, ще можете да се разхождате с лодка из язовира.
Е, някои лодки се развалят понякога и се започва едно гребане, което като време е правопорционално на усамотението, до което си се докопал… Няма да ви разказвам как се гребе с лодка, „бягайки” с почти 4км/ч от идващата буря, как лодката се върти на място, а вълните ти мокрят косата… Няма да ви казвам също, че ако не ни бяха взели на буксир, още щяхме да сме в язовира…
Да стигнеш до Кърджали и да не отделиш време за Перперикон е недопустимо. С едното пристигане разтоварихме багажа и хукнахме към „камънаците”.
Когато предния път посетихме Перперикон, до него нямаше път. Колата се оставяше на два километра от хълма и натам - пеш в жегата. Сега вече, три години по-късно, широк асфалтов път стига до подножието на хълма и свършва с огромен паркинг. Харесва ми бързината, с която се развиват нещата там. В сравнение с миналия път има нови разкрити находки и търсенето продължава. Предполагам, че тепърва ще има какво да се гледа там, в случай че историческите подробности ви привличат.
Първоначално възнамерявах да напиша дълга статия само за Перперикон - разхождахме се там повече от три часа и определено има какво да се каже за мястото. Направих и много снимки. Като ги погледнах, обаче, се отказах.
Защо ли?
Първо защото историята не е силната ми страна и последното нещо, заради което ходя там, са историческите подробности. Перперикон нашумя покрай златната маска, открита там преди три-четири години и оттогава се изписа много. Да тръгна да ви разказвам и аз, значи или да препиша някоя от издадените вече книги или да цитирам по памет и да ме поправяте. А това не е целта.
Отказах се и по друга причина: Защото скалите са като облаците. Има какво да ти разкажат, имат какво да ти дадат, но само ако си там и искаш да ги почувстваш. Скалите, също като облаците, губят излъчването си, когато се опиташ да ги набуташ в кадър.
Перперикон е едно от местата, които всеки път изглеждат различно. Всеки път, когато се върнеш там откриваш нещо ново за себе си. Мястото е заредено с енергия и няма начин да си тръгнеш от там празен. Мястото е толкова живо, че всяка скала, погледната от различна страна, има различно лице. Перперикон е място, на което дори да отидеш с компания, преживяваш сам…
Много трудно си тръгвам от там… Всъщност, мракът ни подгони… Тръгнах си с неохота, но догодина ще се върна пак.
Бях си наумила да видя още нещо отново: Скалните гъби. Не знам къде се намират - някъде наоколо. Ако попитате търговците при хълма, те ще ви помогнат да ги откриете.
Скалните гъби са атракция, заслужава си да се видят, но при тях няма и следа от одухотвореността и излъчването на Перперикон. Това вероятно се дължи на чисто пиродният им произход, в който не е взела участие човешка ръка.
:lol: 
/
