От това какво възпитание ще дадем на децата си, силно зависи тяхното бъдеще. Не говоря за възпитание само в значението на култура – култура на хранене, движение, а в смисъл на общуване, комуникация и лично самочувствие (без да подценявам другия вид култура, много ясно!).
Нерешителността на възрастните е само една от последиците от потъпкването на детското самосъзнание и самочувствие. Неподходящото отношение към детето може да доведе след себе си много и неприятни последици. Умишлено пиша „неподходящо”, а не „неправилно”, защото правилно/неправилно е твърде относително като понятие и твърде глобално, докато подходящ/неподходящ може да се отнесе по-конкретно към всяко отделно дете, в зависимост от моментната ситуация, среда и т.н. обстоятелства.
Разни умни хора казват, че „можем да дадем толкова възпитание, колкото имаме ние самите”. Това принципно е вярно, но и не съвсем. Можем да дадем и повече, стига това да е осъзнато и осмислено. Лошото е, че на практика децата получават по-малко, отколкото са в състояние да им дадат родителите им. Това е неприемливо и недопустимо и е признак за отчайваща липса на мисъл в процеса на възпитанието. А единствено мисълта е тази, с чиято помощ можем да дадем на децата си повече, отколкото имаме.
Всъщност мисленето е нещо, което е липсвало и при нашето възпитание. Елементарен пример: Когато моята майка взима за ден-два да гледа моите деца пита МЕН какво да им сготви. Винаги отговарям: Питай тях, те ще го ядат. Нейната реакция ВИНАГИ е една и съща: А, вас (с брат ми) да не би някой да ви е питал!
Това винаги ме е дразнело. Нея пък я дразни това, че питам децата си какво искат да ядат, къде искат да отидат и т.н. дребни ежедневни неща, които ги карат да се усещат важни и част от семейството си. Ако нас никой никога не ни е питал, ние приемаме това за нормално поведение и го пренасяме върху децата си. Но това не е правилното поведение. То показва нежелание за влагане на мисъл в общуването.
Мисленето е нужно на всеки етап от израстването и развитието на децата ни, но при всяка възраст се „прилага” по различен начин. Принципът обаче е един и същи.
Децата никога не правят нещо, без да има причина! От пеленаче до тийнеджър – за всяко действие/бездействие си има причина. Наша задача е да я открием. Ако бебето/детето плаче, то вероятно е гладно/боли го нещо/неудобно му е/недоволно е. Не плаче, защото му е кеф да ни тормози – това е сигурно.
Ако детето се тръшка – то иска внимание поради някаква причина. Каква е тя? Ако помислим, ще я открием. Често пъти, причината се крие някъде далеч назад – в случка от миналата седмица или дори миналия месец. Малките деца нямат усещане за време. Трябва много добре да наблюдаваме децата си и много добре да ги познаваме, иначе може и никога да не открием причината. Ако не я открием – не можем да я отстраним. Ако не отстраним причината, нямаме друг избор, освен да премахнем симптома – рева, мрънкането… – по единствения възможен начин – авторитарно, с нещо от рода на „Млъкни и марш в ъгъла”.
Ако тийнеджър не говори/много говори/прави „на пук”/плаче/крещи/ … – има някаква причина за това поведение. Има нужда от нещо, но или не го осъзнава, или го е срам да го каже. Детето изисква от нас ние да се сетим и ни го подсказва недвусмислено с поведението си. Нещата не се случват „просто така”. За да открием причината за поведението на детето си, трябва да си отговорим на въпроса „Защо?”. След това да я осмислим и анализираме и чак тогава да реагираме. Ако обаче, питайки се „Защо…?” отговорите, които намираме са в стила „Плаче, защото е бебе” или „Мрънка, защото е лигльо” и т.н. значи, че причината сме НИЕ, но не ни устройва да си го признаем.
Възможните реакции са две: Наказание или насърчение, със съответните им нюанси.
Ако причината е сгрешена, реакциите ни ще са неадекватни. Наказанието няма да е заслужено, насърчението няма да е желано. Неадекватните ни реакции уронват авторитета ни в умовете на децата ни и имат обратен ефект, като дори положителното може да се трансформира в отрицателно.
Нежеланото насърчаване: Има опасност детето да прави нещо, само защото вижда, че ни доставя удоволствие. Но така вдигаме летвата и може да дойде момент, в който детето да иска да се откаже, а да не знае как да го направи или просто да не смее, за да не ни разочарова. Ние си мислим, че на него му е хубаво в школата по авиомоделизъм, но то да не е на това мнение. Децата мислят родителите си за богове и не обичат да ги разочароват. Невъзможността обаче да са винаги „над летвата” им създава вътрешен дискомфорт и ниско самочувствие. А най-важното за децата ни е високото им самочувствие! Нали?
Неадекватното наказание е още по-травмираща демонстрация на липса на желание за мислене у родителите. Елементарното „Марш в ъгъла”, изричано системно срещу 3-4 годишно дете може да има необратими последици за юношата и възрастния човек. С това изречение, вместо да градят, родителите рушат, и то все жизнено важни неща. Доверието е едно от тях. Само него да загубим – изгубили сме връзка с живота на детето си. За влияние и дума не може повече да става. От много малко детето се научава да ни лъже и манипулира, за да си спести унизителното „Марш в ъгъла”. После прави други бели, протестира по други начини и наблюдава реакциите ни – ако са все така неадекватни, то бързо си прави извода, че каквото и да прави, все е тая. И не стига,че не споделя с нас, ами нямаме и контрол над поведението му. Така се стига до изречения от рода на „Докато станеш на 18 и живееш в моята къща – командвам аз”. Не че има нещо лошо в това изречение, но не трябва да се повтаря по-често от веднъж на 2-3 години. Ако е по-често – положението отдавна е извън контрол.
Възпитанието не е само това, което казваме, а и това, което показваме. „Показването” има по-голяма тежест от „казването”.
Ако му се караме пред чужди хора и му мачкаме самочувствието, най-доброто, което може да направи е да ни отвърне и то, ако е силен характер. В повечето случаи, детето се свива и расте без самочувствие.
Ако го обиждаме – то ще ни го върне. Не непременно със същите думи, но с поведението си.
Ако не се опитваме да го разберем – то ще ни го върне.
Ако е расло с усещането, че ни пречи, ще се махне от нас по най-бързия начин, в първия удобен момент, а може и да започне да бяга от къщи. Това се случва в момент, в който нещата отдавна са извън контрол и нищо не е в състояние да ги оправи. Може и да се прибере у дома, но дали отношенията дете/родител ще са каквито ни се иска? Не мисля. То ще е там физически, но не и психически.
Какъв е крайният резултат от отглеждането на децата без влагане на мисъл? Простичък: Нещастни младежи с ниско самочувствие, които се превръщат в нервни, агресивни, вечно недоволни и вечно мрънкащи възрастни, на които все някой друг им е виновен, че нещо не им е наред.
Затова: Да внимаваме какво възпитание причиняваме на децата си!
ох, lee ann, ами хората напоследък все препоръчват наказания или раздават тайно подкупи. ако погледнеш постинга ми за нулевата година … мислех, че хората ще се вдъхновят, а ето част от коментар :
” Редът в училище е сериозен проблем. Според мен не трябва да се правят никакви опити калпазаните да се ухажват и да се канят с бъклица в класната стая. Ако някой трупа неизвинени отсъствия, толкова по-зле за него – ще трябва сам да се подготвя за годишния изпит както може. (Децата, отсъствали поради болест, трябва после да получават от учителите помощ, която, разбира се, ще се заплаща като всеки учителски труд.) Ако някой нарушава реда в класната стая, учителят направо да му посочва вратата. Може да се предвиди една стая, в която някакъв възпитател или дежурен учител да пази по-малките изгонени деца, докато родителите си ги приберат. Който тормози други деца, също да се изгонва. Децата губят толкова душевни сили поради издевателствата, на които ги подлагат разни гаменчета в училище! И с всеки опит да се включат в масовото училище деца с увреждания или от малцинства проблемът ще става все по-тежък. Изобщо мисля, че вместо да се чудим как да съберем калпазаните в класната стая и да им попречим да се бият или гримират поне по време на часа, трябва да им набием в канчетата, че ако не ходят на училище, не спазват дисциплината и не учат, ще пропаднат на изпитите, ще трябва да чистят или да мъкнат кашони, а вечер да клюмат над учебниците с надежда да наваксат пропуснатото.”
пропуснала си още нещо,което според мен е много неправилно – плашенето с Торбалан,баба Яга и т.н.
на мен ми се е случвало като малък да не мога да заспя,защото си мисля,че баба Яга е зад вратата 🙂
Лид, този е възпитаник на Хитлер ;). Не знам какво да кажа, шокирана съм от крайното мнение. Истина има, но е някъде по средата. По-скоро съм склонна да смятам, че той или детето му е бил или е малтретирано в училище. Но това пак ни връща към дома, нали? Не знам…
О, fuck the norm, това е тема, по която мога да изпиша още толкова! Искаш ли?
Аз искам! Статиите ти за възпитанието на децата са много ценни 🙂
Според мен има огромна нужда от училища за родители. Или поне материали и книги по въпросите, свързани с възпитанието на дете.
Повечето хора възпитават децата си както са ги възпитавали тях и вместо да се опитат да анализират грешките на родителите си и да ги премахнат, ги повтарят 🙁
@Keit
Благодаря.
Книги за родители има, но на хората не им си четат такива “глупости” – повечето разсъждават така – “ти ли ще ми кажеш как да си гледам детето?”. Освен това, за да избегнеш повторението на грешка, трябва да си я открил и осъзнал, т.е. Признал като такава. Хората не обичат да признават грешките си. Много по-лесно е да си затвориш очите и да караш по течението, отколкото да признаеш, че в собственото ти възпитание има пропуски, които ще се опитваш да избегнеш. и т.н.
Статията за плашенето на децата е готова в главата ми… и се надявам днес-утре да остане време, за да я излея и “на хартия”. 🙂
пиши, ще чета с интерес
fuck the norm,
ха-ХА! Само с четене няма да минеш! Искам да си приготвиш дъъълъг коментар за това как се е отразило плашенето на детската ти психика и какво е останало в съзнанието ти като възрастен – нещо, което да ти пречи /ако има такова/. Моля 🙂
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Плашенето на децата като “метод” за възпитание
Вече започнах да търся книжки за четене по темата и моя колежка ме ре-директна тук. Доволен съм – има откъде да започна. Вярно е, че човека е единственото животно,което повтаря своя грешка по 2 пъти. По скоро искам да науча нещата преди да направя първата грешка. И аз съм бил дете и аз съм правил бели – помня няколко много лоши събития и изпитвам огромна вина,към баща си,майка си,брат си. Не мислех много тогава… Може и да е било грешка на родителите ми, но поне аз съм бил достатъчно голям,за да разбера че съм сгрешил. Може би аз нямаше да реагирам като тях на моето поведение,но нали затова хората са различни – чудя се какво са ми приготвили моите деца – времето ще покаже….
Smithsonian,
Благодаря ти за доверието, надявам се да намериш полезни неща навъртайки се наоколо.
Аз съм склонна да прехвърлям цялата вина на родителите, с ясното съзнание, че съм родител, и може да ме замерят някога с моите камъни. Но ако децата ми откриват в мен вина, искам да го знам. Първото защото така ми дават възможност да се коригирам, второ защото така и те ще го осъзнаят по-ясно и ще го избегнат при своите деца. Нещо такова… Звучи лесно, но всъщност не е 😀
Само едно нещо ме смути в коментара ти.
Кое наричаш “първата грешка”?
Знаеш ли, възпитанието на децата е непрекъснат процес, при това двупосочен. Ти учиш тях – те учат теб. Понякога ТИ научаваш повече. /Под “ТИ” имам предвид всеки “родител”/. няма първа грешка, няма и последна грешка. Често пъти родителите не съзнават, че грешат – ето плашането е пример за това. Има и други. За тях също ще пиша скоро. А има и много моменти, в които взимаш решение и само времето може да каже дали е било вярно или не – това са най-трудните решения. Изградил си си концепция за възпитанието, следваш я от деня на раждането им… и като пораснат и станат на 7, 10, 13 години… или си доволен от себе си, или като в оня реклама гледаш “умно” и питаш “Къде сбъркахме?” 😉
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Забраните и наказанията
много интересна статия и съотв. коментари. Аз съм твърдо против възпитанието със заплахи и плашенето с “някакви същества” – независимо дали са измислени или реални. С у доволствие ще прочета последв. тема. А търся и такава: Как да избегнем да ” насадим” у детето си чувство за вина и да не му създадем комплекс за малоценност. Установих, че аз съм възпитавана така и нежелая да допусна същите грешки с моето дете.
@strong,
Не съм писала точно такава статия “Как да избегнем да насадим у детето си чувство за вина и да не му създадем комплекс за малоценност”, макар и да съм засягала темата тук-там, защото тя е жизненоважна. Ако ти е интересно мога да я напиша и да споделя собственото си мнение с теб и останалите читатели. Но ще ми е нужно малко време. Така че – навъртай се наоколо 🙂
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Децата и телевизията
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Петте “Защо”
Много те обичам, нали знаеш?
Ани, и аз теб, нали знаеш!
Pingback: Петте "Защо" - LeeNeeAnn